Определение № 85 от 18.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3174/2018 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Производството е образувано по частна касационна жалба на В. Н. Н., [населено място], срещу определение №1224 от 16.05.2018 год. по ч. гр. дело №1021/2018 г. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено определение №4309 от 16.04.2018 г. по гр. дело №3636/2018 г. на Варненския районен съд. С първоинстанционното определение е прекратено производството по делото. Налице е позоваване на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

С определение №309 от 02.10.2018 г. е спряно производството по делото до приключване производството по к.д.№10/2018 г. на Конституционния съд. По посоченото конституционно дело е постановено решение №15 от 06.11.2018 г., обнародвано в ДВ, бр.95 от 16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено.

Въззивният съд е приел за установено по делото, че с искова молба пред Административен съд - Варна В. Н. е предявил иск да се образува съдебно производство и да му се присъди сумата от 200 000 лева – претърпени от него неимуществени вреди, причинени от председателя на Варненския районен съд /ВРС/ за това, че с разпореждане от 05.09.2017 г. е отказал да образува наказателно производство против сочените от него престъпници. В тази молба изложил още, че съдът прикрива престъпления, но с нея заявил претенции и против съдиите С., М. и Д., които като по-горна съдебна инстанция потвърдили разпореждането на ВРС. Към исковата си молба приложил друга такава от 26.06.2017 г. против лицата Т., К., Д., Т., П., А. Д. и Т. Д., които упрекнал в инсценировка и планиране на престъпление и от всеки един е поискал и обезщетение. Посочил е, че е бил несправедливо обвинен и е изтърпял наказание „лишаване от свобода“, разбити са живота и здравето му. Административен съд - Варна е прекратил производството, като го е препратил към ВРС по компетентност. С разпореждане № 11 358 от 21.03.2018 г. производството е било оставено без движение, като в уточнителната си молба Н. е заявил, че искът се предявява против държавата по повод причинени му неимуществени вреди от действията на ВРС и ВОС. С определение № 4309 от 16.04.2018 г. Варненският районен съд е прекратил производството като е указал, че искът е предявен против държавата, но не и против учреждението, чийто орган или длъжностно лице е причинило вредата.

Според въззивния съд, В. Н. е смесил различни процесуални и материалноправни норми, без да държи сметка, че тълкуването им е право и задължение на съдилищата. Посочено е, че съдилищата в Република България, в частност Варненски окръжен съд, нямат вина за предпоставките довели до правото на същия да упражни иск против сочените от него лица. С разпореждането от 05.09.2017 г., съдът изрично е посочил и причините да стори това – на молителя многократно е давана възможност да изпълни указанията на съда – следвало е да посочи три имена и адрес, доказателства за произнасяне от страна на Прокуратурата с оглед спазването на срока по чл.81, ал.3 НПК, не е уточнен и характерът на престъплението, против което той се оплаква, като описаните от него обстоятелства дават основание да се приеме, че е налице такова от общ характер. Окръжният съд е приел, че производството е завършило с отказ от образуване именно поради пасивно процесуално поведение от страна на самия ищец. Той е следвало да изпълни указанията на съда, но не е сторил това в определените му срокове. Именно поради тези обстоятелства с определение № 1067 от 03.10.2017 г. по вчнд № 1139/2017 г., Варненският окръжен съд е потвърдил разпореждането от 05.09.2017 г. на ВРС.

Въззивният съд е отбелязал и обстоятелството, че жалбоподателят през цялото време е сочил, че искът му е насочен против държавата, въпреки че изрично е бил предупреден, че за вреди причинени от действията на правозащитни органи отговарят учрежденията, чийто орган или длъжностно лице са ги причинили. Дори и в уточняващата си молба от 10.04.2018 г., Н. е заявил отново, че поддържа исковата си претенция против държавата, поради което въззивният съд е приел, че ВРС правилно е прекратил производството, тъй като не са били изпълнени указанията му. Позовал се е на нормата на чл.132, ал.1 от Конституцията на Република България, според която съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове, освен в хипотезите на умишлено извършено престъпление. В последния случай държавата е тази, която носи отговорност вместо тях, а не заедно с тях. Този, на когото са причинени вреди в процеса на осъществяване на държавните властнически правомощия, /а случаят не е такъв/, може да търси отговорност само от държавата, но не и от самите длъжностни лица. Пасивно легитимиран е единствено държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на вредата, е в служебни правоотношения, в който смисъл е и ТР № 3/2005 г. ОСГК на ВКС. Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е постановил разпореждането си съобразно тази практика. Ето защо, тъй като твърденията в исковата молба не сочат на основания, относими към личната отговорност на съдиите като физически лица и магистрати, окръжният съд е счел, че първоинстанционният съд правилно е прекратил производството по делото.

Касаторът счита, че обжалваното определение е незаконосъобразно и неправилно. Излага съображения, че е изпълнил указанията на съда.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба, частният касатор сочи основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Налице е позоваване и на основанието по чл.280, ал.2, предл. 2 и 3 ГПК като са изложени съображения защо атакуваният акт е очевидно неправилен. Поставени са следните въпроси, които според жалбоподателя имат значение за крайния резултат, постановен от въззивния съд, решени са в противоречие с актовете на Конституционния съд на България или на Съда на Европейския съюз, от значение са за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и при вероятна недопустимост и при очевидна неправилност:

1. Следва ли въззивният съд да изложи мотиви по въведените с въззивната жалба оплаквания за неправилност на определението на първоинстанционния съд, с което се прегражда по-нататъшното развитие на делото.

2. Нарушение ли е на съдопроизводството необсъждането в мотивите на съдебния акт и неприлагането от страна на Варненския окръжен съд на относими разпоредби на ЕКЗПЧ /Конвенцията/, ХОПЕС, ДФЕС, ДЕС, обезпечаващи гарантираните от чл. 1 на Конвенцията права, определени в част първа от същата и представлява ли това нарушение на чл. 5, ал. 4, вр. чл. 121, ал. 4 от Конституцията на РБългария.

3. Длъжен ли е въззивният съд да осигури правата и свободите, които частните правни субекти извличат от правото на ЕС и така да обезпечи гарантираните от чл. 1 на Конвенцията права при разрешаване на правния спор.

4. Длъжен ли е въззивният съд да приложи служебно разпоредбата на чл. 5 ГПК като предпоставка за законно и справедливо съдопроизводство, определящо неправилността на съдебния акт на първата инстанция.

5. Следва ли съдът да даде повторна възможност за изправяне на нередовност, когато при изпълнение на разпореждане за отстраняване на нередовности и допуснат пропуск от страната.

6. При колизия между вътрешните норми и тези на приложимото европейско право, следва ли въззивният съд да обсъди и директно да приложи относимите разпоредби на ЕКЗПЧ, ХОПЕС, ДФЕС, ДЕС.

7. Обвързан ли е съдът служебно да укаже на страната нуждата от адвокатска защита по аргумент на чл. 7, ал. 1 ГПК.

Посочено е, че е налице неправилност на обжалваното определение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и необоснованост на фактическите изводи вследствие на неправилно установена фактическа обстановка и неправилно интерпретирани факти, поради което е постановен незаконосъобразен акт. Изложени са съображения, с оглед основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, че е налице противоречие с практиката на ВКС, а именно: ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на І т.о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ІІ т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на І т.о. и решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д. № 1544/2014 г. на ІІ т.о. /относно установяване истинността на фактическите твърдения на страните/. По отношение на твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се сочи противоречие с решение на СЕС от 12.12.2006 г., дело Test Claimants in the FII Group Lati, Lantigation, C-446/04Rec 2006, c. 11753, т. 6 /относно прилагането на процесуалните правила, предназначени да осигурят защита на правата, които частноправните субекти черпят от общностното право, тъй като определението не е обвързано с разпоредбата на чл. 1 ЕКПЧ според тълкуването и приложението й от ЕСПЧ/. Сочи се противоречие и с Решение на Съда на ЕС от 25.07.2002 г. по дело C-50/00P, Union de Pequenos Agricultores /UPA/ - сочи се противоречие с правото на ЕС по приложението на чл. 19, пар. 1, ал. 2 ДФЕС и на даденото от Съда на ЕС правно тълкуване на чл. 2, ал. 3 ДЕС, според което „… правните субекти имат право, следователно на ефективна съдебна защита на правата..“. Твърди се противоречие и с Решение № 3 от 23.02.2017 г. по конст. дело № 11/2016 г. на КС – относно прилагането на чл. 56, чл. 57, ал. 2, чл. 58, ал. 1 и чл. 117 КРБ, както и с Решение № 14 от 04.11.2014 г. по конст. дело № 12/2014 г. на КС – относно чл. 56 КРБ. Изложени са съображения, че в обжалваното определение въззивният съд не е обезпечил принципа за установяване на обективната истина, тъй като същото противоречи на приложените към делото писмени доказателства и е в пряко нарушение на принципа на правната сигурност, прогласен от чл. 4, ал. 1 КРБ, във връзка с която разпоредба са постановените от Конституционния съд решение № 22 от 10.12.1996 г. по конст.д. № 14/1996 г. и решение № 17 от 16.12.1999 г. по конст.д. № 22/1999 г. С оглед твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е посочено, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – обвързано със справедливостта и законността на съдопроизводството чрез спазване нормите на КРБ и върховенството на правото на ЕС и неговата приложимост – във връзка със законодателното уреждане на въпроса за служебно следене за нарушение на правото на ЕС във въззивното производство. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК са изложени съображения, че обжалваното въззивно определение е очевидно неправилно, тъй като потвърждава неправилен акт на първоинстанционния съд. С разпореждане № 11358 районният съд е дал три задължителни указания на ищеца: да посочи кое лице е ответник по иска за обезщетение за неимуществени вреди; да посочи в какво се изразяват претърпените от него вреди, вследствие на постановените съдебни актове и да представи доказателства за внесена държавна такса. Изложени са доводи, че първото указание е незаконосъобразно, тъй като още в исковата молба ищецът бил посочил „причинени неимуществени вреди от Варненския окръжен съд“. Посочено е, че втората и третата нередовност са отстранени в срок. Твърди се, че дори да се приеме, че частично не е изпълнено първото указание, то съдът е бил длъжен, прилагайки служебното начало, да даде възможност на ищеца да отстрани неизправената нередовност с оглед изпълнението на останалите указания по разпореждането от 21.03.2018 г. С оглед правната сложност на делото, първоинстанционният съд е следвало да укаже на ищеца, че в негов интерес е ангажирането на адвокатска защита, а при невъзможност да представи необходимите документи и да поиска назначаване на служебен защитник.

По подадената частна касационна жалба, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира следното:

Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и когато е налице очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице нито общото, нито специалните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, а предвид дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане до касационен контрол.

В настоящия случай, поставените в изложението въпроси нямат характера на правни такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първи, трети, шести и седми въпроси са поставени общотеоретично и не са обуславящи правните изводи на въззивния съд. По втори, четвърти и пети въпроси също не е налице решаващо произнасяне на въззивната инстанция. Съдържащите се във въпросите твърдения и оплаквания по съществото си са такива относно правилността на въззивното определение и в частност – относно правните изводи на съда поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не са годно общо основание за допускане до касационно обжалване. Въпросите са поставени с оглед собственото разбиране на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивната инстанция, които обаче се различават от възприетото от въззивния съд и неговите правни изводи.

При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне и по специфичната такава. За пълнота на изложението обаче, следва да бъде посочено, че по никакъв начин не е обоснован поддържаният допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като единствено преповтарянето на законовия текст не представлява довод за наличие на твърдяното основание. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Не е налице и твърдяното противоречие с практиката на ВКС и с цитираните решения на СЕС. Ето защо следва да се приеме, че не са налице общите и специални предпоставки за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество.

Твърдението за очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице, доколкото не са налице нарушения на основните начала на гражданския процес, а съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт е израз на предоставената от закона правораздавателна власт на съда във връзка с разрешаването на конкретния правен спор.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.