Определение № 1685 от 02.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 225/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Рая К. М., лично и като майка и законен представител на малолетното си дете – К. Б. Х. против решение №144 от 17.05.2024г. по т.д. №523/23г. на Варненски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба- ЗД „ Евроинс „ АД, [населено място] е изразил становище, че не са налице предпоставки за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Г. Х. е поддържал основание по чл.280,ал.1,т.1 и ал.2, предл 3-то ГПК. Формулирал е пет въпроса / разгледани по долу в изложението /, като след това е посочил основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и е поставил въпрос № 1 / „ Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, в тази връзка задължен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно.?“. Страната е развила общо оплакване, че съдът не бил обсъдил всички доказателства в съвкупност като направил „ неправилен анализ на събраните по делото доказателства“. Развити са още оплаквания за необоснованост на решението по отношение приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД.Разгледани са накратко и с цитиране части от мотивите им, две решения на ВКС- в този на задължение на съда да обсъди всички събрани доказателства по спора. Поставен е въпрос № 2 / „Могат ли други дела между същите страни да бъдат отново предмет на спор, на доказване и на установяване мотивите към решението, постановено по предходен спор между страните касаещ едно и също събитие или мотивите на съда по предходно дело се ползват със сила на пресъдено нещо?“. Страната е възпроизвела част от мотивите на решение на ВКС по приложението на т.18 на ТР ОСГК № 1 /01г. относно значението на мотивите на съдебното решение и тяхната обвързваща сила като счита, че това решение противоречи на приетото от въззивният съд. Поставен е въпрос № 3 / „ Достатъчно ли е да се приложи разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД и да се приеме, че ПТП е съпричинено и от двамата водачи без да се докаже обстоятелството, че водачът е нарушил законови разпоредби…“ Страната е развила своите оплаквания за неправилност на решението в контекста на подробно описание на фактическата обстановка, така както счита за осъществена и при оплакване, че съдът не съобразил, че не били събрани категорични доказателства за причинната връзка между поведението на водача и настъпилия резултат. Касаторът е възпроизвел части от решения на ВКС. Поставен е въпрос № 4/“Може ли изводът на съда за съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно същият да бъде доказан по категоричен начин без каквото и да било съмнение?“. Изброена е съдебна практика и е направена оплакване, че в процеса не била доказана тази причинна връзка. Отново са възпроизведени части от съдебни решения след развитото оплакване на страната за неправилност на изводите на въззивния съд.Поставен е въпрос № 5 / „Следва ли съдът по приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинена на ищеца неимуществена вреда от непозволено увреждане да се съобрази с указанията съдържащи се в т. ІІ ППСВ №4/86 и въз основа на оценката им да се определи конкретния размер за обезщетението по справедливост?“ Заявено е, че съдът не се е съобразил с приетото с т.11 на ППВС №4/68г. като са направени общи оплаквания за неправилност на изводите на състава. Отново са цитирани части от съдебни актове и са изложени оплаквания за неправилност, буквално възпроизведени от касационната жалба. Поставен е въпрос № 6 / „ Следва ли съдът при определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение за неимуществени да вземе предвид наред с указаните в ППВС №4/68г. и нормативно посочените нива на застрахователно покритие…? Отново са направени кратки оплаквания за неправилност и са възпроизведени части от съдебни актове. Страната е заявила, че поддържа и основание по чл.280, ал.2 предл. 3-то ГПК като лаконично е препратила към оплакванията си изложени в касационната жалба. Други доводи не са развити. Касаторите, чрез пълномощника им, не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, правният въпрос е задължителен елемент от преценката за допускане на решението до касационно обжалване. Същият съставлява общо основание, формулира се от касатора, който следва да го изведе от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат- арг. т.1 ТР ОСГТК № 1 / 01 г. С оглед така възприета със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание, първият поставен въпрос касае упражняването от въззивния съд на неговата основна решаваща функция – да обсъди всички доводи на страните и направените от тях възражения, заедно със съвкупния доказателствен материал в тяхната цялост и да изложи мотиви за това. Така поставен такъв въпрос налага, за да е релевантен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, посочването на конкретни доводи и възражения, респективно доказателства, които въззивният съд не е обсъдил в обжалвания съдебен акт, както и как това се е отразило върху постановения и обжалван правен резултат. В случая,страната е изложила общо оплакване, че съдът не бил обсъдил всички доказателства и доводи при липса на конкретно посочени такива, чието необсъждане би променило решаващите изводи на състава. Оплакването за необоснованост не е относимо към общото основание, тъй като касае неправилността на акта а не основанията за допускане на касационно обжалване. Или с този въпрос не се удовлетворява изискването за валидно въведено общо основание. Дори от втория въпрос да бъде изведен релевантен, то страната не защитава допълнителен критерий по него. Възпроизведените части от решение на ВКС, третират различна фактическа обстановка и се отнасят до обвързващата сила на мотивите. В случая, съдът се е съобразил с изрично дадените разрешения с т.2 на ТР ОСГТК № 3 /16г., с която е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Съдът е съобразил това по отношение на уважения частичен иск за имуществени вреди, но освен това е разгледал и всички доводи и доказателства, свързани с предявения иск за произтеклите от същото ПТП неимуществени вреди като е направил самостоятелни изводи по така събраните доказателства. Или, страната в случая не защитава допълнителен критерий по този въпрос. Третият поставен въпрос е фактически, а не правен, поради което и липсва валидно въведено общо основание. Този извод следва и от доводите на страната във връзка с поставения въпрос изцяло преповтарящи оплакванията от касационната жалба за неправилност на изводите на състава. В тази връзка и практиката, цитирана от страната е ирелевантна, тъй като при различна фактическа обстановка и правните изводи са различни, или липсва и обосновано противоречие. Четвъртия поставен въпрос не е релевантнен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е несъобразен с правните изводи на състава, а е изведен изцяло от защитната теза на страната, като е подкрепен с доводи за неправилност на изводите на състава, което е ирелевантно. Този извод се налага поради това, че съдът не е мотивирал акта си с предположения, а изцяло е извел правните си изводи от установените по спора факти и тяхното доказване. Петият и шестият поставени въпроси са значими за всяко производство по непозволено увреждане като относими към критериите по които се определят обезщетения при претърпени неимуществени вреди. Така поставени тези въпроси, освен това са общи и относими към всяко производство за непозволено увреждане от ПТП, като своят отговор те са намерили чрез задължителна практика, цитирана и от касатора – ППВС №4/68г., както и с казуална такава, с която въззивният съд се е съобразил. Освен това, съставът е изложил подробни и ясни мотиви за определяне на този размер обезщетения. Така, съдът изрично е обсъдил и фактите, на които са се позовали и касаторите в изложението и в касационната жалба и чрез, които са формирали въпросите си. В тази връзка е съобразил всички критерии, с оглед установените от страните по спора факти. Или, в случая, съдът е изложил съображенията си за определяне конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е разгледал именно критериите залегнали в цитираното от касатора ПП ВС №4/68г. Несъгласието с правните му изводи не обосновава довода на касатора за допуснато от състава отклонение от задължителна практика. Или дори и да се приемат за релевантни така формулираните въпроси, страната не обосновава извод за наличие на установен допълнителен критерий, още повече, че липсват и развити конкретни доводи, относими към общо поддържаното противоречие с тълкувателна и казуална практика. Така поставени, освен това тези въпроси съдържат оплакване на касаторите, несъобразено с мотивите на въззивният съд, а съставляващо такова за неправилност на изводите му, което не е предмет на разглеждане в тази фаза на касационното производство. Или, касаторите не са развили релевантни доводи по поддържаното основание – чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като са цитирали практика на ВКС, указваща по задължителен за съдилищата начин предпоставките, които следва да разгледа съдът при определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД/ така разгледани и от страната/ и които, в случая, въззивният съд е обсъдил. Обстоятелството, че при различна фактическа обстановка, съдилищата определят различен размер обезщетения, не налага извод за противоречиво приложение на чл.52 ЗЗД, тъй като преценката за стойностния адекват на вредата винаги се извежда от конкретно установените факти по спора. Критериите за приложението на чл.52 ЗЗД също са изяснени, чрез нормативна практика на Върховния съд – ППВС № 4/1968 г., с която съдилищата / вкл. и цитираната практика на ВКС/а в случая и въззивният съд се съобразяват при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, присъждани по правните спорове, съобразно конкретните особености на разглежданите случаи. Или твърдението за отклоняване от практика на ВКС, въпреки излагането от страна на съда на всички установени по спора факти в контекста на основателността на претенцията не може да обоснове довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поради това и така поддържаното от касатора общо противоречие не обосновава извод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Касаторите са сочили основанието по чл.280, ал.2, предл 3-то ГПК, чрез препращане към оплакванията в касационната жалба. Или изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези, а оплакванията за неправилност на изводите на съда / изложени в касационната жалба/ са такива по чл.281 ГПК и не са предмет на тази фаза на производството. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение