Определение № 2907 от 11.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4339/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Г. В. Н. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд решение № 133/20.04.2023 г. по т.д. № 81/2023 г., с което е отменено решение № 87 от 06.12.2022 г. по т.д. № 180/2021 г. на Силистренски окръжен съд, и е отхвърлен изцяло предявения иск по чл. 432 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от смъртта на брата на касатора, причинена при ПТП, настъпило на 16.09.2020 г., ведно със законната лихва, считано от 16.11.2021 г. до окончателното издължаване. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК по въпросите: 1/. „Следва ли обстоятелството, че тъй като двамата братя са живеели в две различни населени места (при развити технологии, телефон, вайбър и т.н.) да се възприема във вреда на ищеца при претенция за обезщетение и да се смята, че поддържане на по-близки от обичайните отношения между братята не е възможно да съществуват поради тези обстоятелства?“; 2/. „Наличието на семейства от страна на двамата братя следва ли да се тълкува във вреда на ищеца при претенция за такъв вид обезщетение, като се вземе предвид обстоятелството, че децата на ищеца/респ. на починалия брат, са пълнолетни и имат свои семейства?“; 3/. „Следва ли съдът да отчете при определяне на критериите за особено близките отношения между двамата братя обстоятелството, че починалият е възприемал брат си като пример, и се е развил в професионален план в професията на по-големия брат?“; 4/. „Оказва ли професията (и в частност – професията “шофьор“, поради естеството на професията) в негативна посока влияение по отношение на определяне на близка емоционална връзка между братя, предвид че двамата са работили като шофьори и следва ли да се тълкува – възприема, че това е пречка за поддържане на по-близки отношения от обичайните между двама братя?“; 5/. „Обстоятелството, че братята са си били подкрепа и опора в професионален план и по-малкият брат е взаимствал по отношение на професията “шофьор“ от по-големия, т.е. споделянето на общи интереси от двамата братя и в професионален план до края на житейския път на починалия брат, обуславя ли наличието на дълбока емоционална връзка, т.к. Ап.С – Варна излага доводи, че няма нищо по-специфично в отношенията между братята?“; 6 /. „Необходимо ли е да се срещат много често двама братя, за да се приеме, че тяхната връзка е по-близка от обичайната? (предвид обстоятелството кога е било тяхното последно празнично тържество)“. Сочи и основанието по чл.280, ал.1 т.2 ГПК- очевидна неправилност. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Варненският апелативен съд е приел, че при допустимо упражнено право от увреденото лице по чл.432 вр.чл.380 и чл.498 КЗ, съдът следва да прецени основателността на иска съобразно предпоставките към материалната легитимация на ищеца, за наличието на която се е позовал на т.1 от ТР № 1/2018г. по тълк.д. № /2016г. на ОСНГТК на ВКС, както и на практика на ВКС по сходен случай. Намерил е за неоснователен доводът на въззивникът, че решението противоречи на § 96 от ПЗР на ЗИД на КЗ, поради противоречието на тази разпоредба с правото на ЕС- решение на СЕС от 24.01.2013 г. по дело С- 277/12, с което е прието, че не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка "Гражданска отговорност" при използване на моторни превозни средства, да покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.1, § 2 от Втора директива 84/5. Въззивният съд е приел, че от разпитаните по делото свидетели и приетата психологическа експертиза, се установява, че двамата братя имали близки топли отношения, често се чували и допитвали един друг. Ищецът преживял тежко загубата на своя брат, проявявайки типична реакция на скръб, притъпена с времето, която не може да бъде квалифицирана като изключителна, надвишаваща типичната проява на скръб при загуба на брат. Взел е предвид и че в съвместния живот на двамата братя не се открояват събития, които да бележат връзката помежду им като изключително дълбока и емоционална, като липсвали онези конкретния житейски обстоятелства, при които привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците да е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Счел е, че отношенията между братята не надхвърляли характерните и типични за обществото при тази родствена връзка. Липсвали онези обективни житейски събития, които биха свидетелствали за изключителна привързаност между братята, съответно за интензитет на понесената болка и страдание от смъртта на единия, които надхвърлят обичайното. Типичната за обществото ни връзка се проявявала именно в загриженост, взаимопомощ, обич, разбирателство и уважение. Именно за такива отношения свидетелствали събраните гласни доказателства, като взаимоотношенията между братята не били достатъчни да оправдаят присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, каквото се следва съгласно постановките на цитираните две постановления на ВКС само на най-близките. Справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД и ТР №1/2018г. на ОСНГТК не допускала обезвреда на морални вреди, понесени от родственик, които не надхвърлят предполагаемите такива, лимитиращи отговорността на застрахователя, като тълкувателният акт допускал покритие само на онези болка и страдание, които могат да се характеризират с продължителност и интензитет повече от обичайното. В случая не се не се установявало застрахователното събитие да е накърнило по такъв начин емоционалната сфера на ищеца, че това да съответства обективно на претърпени от него силни болки и страдания надхвърлящи нормално присъщите при подобни събития, да е нарушило цялостното му функциониране като личност. Установената родствена връзка сама по себе си не била достатъчна за присъждане на обезщетението както и установената характерна привързаност и обич между братя. Тези отношения между двамата приживе не надхвърляли нормално присъщите за съответната връзка. Двамата били близки, но не и зависими един от друг, не споделяли общо ежедневие, не са живели заедно /а в различни населени места/, всеки от тях имал свое семейство и близки, свой живот. Ето защо нямало основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в Постановления № 4/61г. и № 5/69г. на Пленума на ВС, съотв. да се признае на ищеца легитимация по иск. По основанията за касационно обжалване. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси, които се свеждат до това какви житейски отношения дават право на единия от братята да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на другия брат. Ф ормулираните в изложението въпроси съдържат оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждането и преценката на доказателствата и при установяване на фактите по делото, което е достатъчно, за да се отрече характеристиката им на правни въпроси по чл.280, ал.1 ГПК в смисъла, изяснен с ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това въпросите не кореспондират с мотивите към обжалваното решение, от които е видно, че въззивният съд е обсъдил всички доказателства, относими към спорните във въззивното производство факти във връзка с активната материалноправна легитимация на ищеца, и след съвкупната им преценка е формирал решаващите си изводи за отсъствие на необходимата за уважаване на иска легитимация. Независимо от изложеното, дори да се приеме, че въпросите отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска поради отсъствие на предпоставките на основанията по чл.280, ал.1, т. 1 и т.3 ГПК - въпросът да е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и/или със задължителната практика на ВС и ВКС, респ. да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Даденото от въззивния съд разрешение на спорния по делото въпрос - дали касаторът- ищец по иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, е активно материалноправно легитимиран да получат обезщетение за претърпените по повод смъртта на своя брат неимуществени вреди, не противоречи на задължителната съдебна практика, формирана с ТР № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Според т.1 от решението, материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/25.05.1961г. и Постановление № 5 от 24.11.1964г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби /дядовци и внуци, тъй като в традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг, обичайно връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. В тези случаи за получаване на обезщетение няма да е достатъчна само формална връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия преживелият родственик да докаже, че е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновава основание да се направи изключение от даденото в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки конкретен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото, като обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетението, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни морални болки и страдания. Акцентирано е на нуждата от обезвреда във връзка с нереализираните оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, каквито отношения на трайна и дълбока привързаност следва да са налични към датата на деликта. Особено близка, трайна и емоционална връзка е налице винаги, когато поради конкретни житейски обстоятелства, привързаността между починалия и претендиращия обезщетението е станала изключително сила, т.е. такава, каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най- близките му, активно легитимирани да търсят обезщетение за неимуществени вреди съгл. ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969 г. Приетото от въззивният съд е в пълно съответствие с принципното становище на ОСНГТК на ВКС. Съдът не е отрекъл нито близостта и взаимната обич между ищеца и загиналия негов брат, нито болките и страданията, които той е търпял и ще търпи до края на живота си като последица от смърт на своя брат. Отхвърлянето на иска по чл.432, ал.1 КЗ е резултат от изводите, до който е достигнал въззивният съд след преценка на доказателствата по делото, че няма основание да се отстъпи от задължителните указания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., тъй като житейската родствена връзка между ищеца и починалия негов брат е обичайна и типична за наложили се в традиционното българско семейство отношения при тази родствена връзка и понесените болки и страдания не могат да се характеризират с продължителност и интензитет повече от обичайното. Правилността на извършената от въззивния съд преценка на доказателствата не е предмет на производството по чл.288 ГПК и след като решаващите правни изводи на въззивния съд са изградени в съответствие с относимата задължителна практика на ВС и ВКС, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователни са доводите на касатора за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението решения по чл.290 ГПК. Присъждането на обезщетение е обусловено от спецификата на фактите по конкретното дело и от преценката на събраните по него доказателствата, поради което не би могло да се приеме, че като е отхвърлил иска, въззивният съд е постановил решението си в противоречие с практиката на ВКС. При липсата на аргументи съществуващата практика да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, не може да се приеме, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 133/20.04.2023г. на Апелативен съд – Варна, постановено по т.д. № 81/2023г. По частните жалби на Г.Н. и ЗД „Бул инс“ АД срещу постановеното от АС- Варна определение № 529/14.07.2023 г., с което е изменено постановеното по делото решение № 133/20.04.2023 г., като направените във въззивното производство разноски за адв. възнаграждение, дължими на ЗД „Бул инс“ АД, са намалени от 6 360 лв. на 5 580 лв. на осн. чл.78, ал.5 ГПК. Частните жалби са подадени от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са допустими. Обжалваното определение е правилно като краен резултат, но по следните съображения:. За да измени решението в частта на направените във въззивното производство разноски с оглед своевременно упражненото от насрещната страна възражение за прекомерност, въззивният съд се е позовал на разпоредбата на чл.7, ал.2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, под който минимум е счел, че не може да слезе. С оглед решение на СЕС по дело C- 438/22, посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда, който следва да определи това възнаграждение при съобразяване с интересът, видът на спора, фактическата и правна сложност на делото, обем на извършена работа. Като взе предвид предмета на спора- иск с правно основание чл. 432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, извършените от адвоката процесуални действия във въззивната инстанция- изготвяне на въззивна жалба, както и че за въззивното производство насрещната страна е заплатила адв. хонорар на двама адвокати, всеки в размер на по 5 200 лв., с което е признала, че уговореното от насрещната страна адвокатско възнаграждение съответства на действителната правна и фактическа сложност на спора, настоящият състав намира, че възнаграждението следва да бъде определено на сумата от 5 580 лв., в какъвто размер, но по други съображения, е присъдено. Ето защо и частните жалби следва да бъдат оставени без уважение. По съдебните разноски: По делото липсва направено от ответника по касацията искане за присъждане на разноски /доказателства за реалното извършване на каквито не са и представени по делото/, поради което и такива не му се дължат. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV гр. отд.,