Определение № 1763 от 06.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 547/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. С касационна жалба от страна на пълномощника на Ш. К. К., ЕГН [ЕГН], Е. З. К. с ЕГН: [ЕГН] и К. З. К. с [ЕГН], в качеството им на наследници на починалия в хода на процеса ищец З. К. К. се обжалва решение № 1469/06.12.2024 г. по в.гр.д. № 2573/24 на ОС-Пловдив, с което е било потвърдено решение № 260051/16.07.2024г., постановено по гр.д. № 3930/2018г. по описа на Районен съд Пловдив. Претендира се отмяна на обжалвания акт и връщане на делото за ново разглеждане. В КЖ се излагат оплаквания за необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели и до неправилно приложение на материалния закон. Ответникът по жалбата „Банка ДСК“ АД чрез процесуалния си представител изпраща писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят не се сочи наличие на конкретно основание за това. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 5000 лева/ делото е гражданско по своя характер-чл.113 предл. второ ГПК / ЗИД ДВ, бр.100/2019/ намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изложил в мотивите на обжалвания акт следните свои съображения: Производството е образувано по иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗПУПС (чл.57 ЗПУПС отм.) вр 79 ЗЗД, предявен от Ш. К. К. и З. К. К. против „Банка ДСК“ АД (универсален правоприемник на „С. Женерал Ескпресбанк“ АД). В хода на първоинстанционното производство З. К. е заличен като ищец поради настъпила смърт, като с Определение № 260035/22.02.2024г. на негово място са конституирани Е. З. К. и К. З. К. - негови наследници. Искането към съда е за осъждане на ответното дружество да заплати на Ш. К. К. сумата от 3183,33 щатски долара, равняващи се на 5 698,16 лева, на Е. З. К. - сумата от 318,33 щатски долара, равняваща се на 569,81 лева и на К. З. К. - сумата от 318,33 щатски долара, равняваща се на 569,81 лева, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от подаване на исковата молба в съда - 09.03.2018г. до окончателното изплащане. По делото се установява, че в периода от 15.12.2012г. до 21.03.2013г. неизвестен извършител е осъществил множество трансакции от семейната дебитна карта, в резултат на което са изтеглени 3820 щ.д., равняващи се на 6 073,80 лева. Исковата молба, имаща за предмет въпросната сума, е депозирана на 09.03.2018г. С оглед приложението на общата петгодишна давност, за сумите, изтеглени в периода 10.03.2013г. - 21.03.2013г., същата не е изтекла. Съгласно чл.78 ЗПУПС, когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал изпълнението на платежна операция или че е налице неточно изпълнена платежна операция, доставчикът на платежната услуга носи доказателствената тежест при установяване автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и за това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък в услугата, предоставена от доставчика на платежни услуги. Установяването на автентичността е процедура, която позволява на доставчика на платежна услуга да провери правомерното използване на конкретен платежен инструмент, включително неговите персонализирани средства за сигурност. Използването на конкретен платежен инструмент се определя от правилата и процедурите на доставчика на платежни услуги по изпълнение на съответната платежна операция. Когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал платежна операция, регистрираното от доставчика на платежни услуги, включително от доставчика на услуги по иницииране на плащане, когато е приложимо, използване на платежен инструмент не е достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена от платеца или че платецът е действал чрез измама, или че умишлено или при груба небрежност не е изпълнил някое от задълженията си по чл. 75. Доставчикът на платежни услуги, включително доставчикът на услуги по иницииране на плащане, когато е приложимо, следва да представи доказателства, че е налице измама или груба небрежност от страна на ползвателя на платежни услуги. Следователно, чл. 78, ал. 1 от ЗПУПС регламентира две хипотези, при които извършената от банката платежна операция не съответства на действителната воля на ползувателя на платежната услуга, в зависимост от степента на отклонението от нея, а именно на 1) неточно изпълнена такава, при която е налице обективирано в електронна форма действително волеизявление на наредителя за извършване на съответната трансакция, но то не е било осъществено от доставчика на платежната услуга точно според неговите указания и на 2) неразрешена платежна операция, т.е. такава, за чието извършване ползувателят-наредител изобщо не е направил волеизявление за разпореждане със сумите по сметката му в полза на лицето, на което те са преведени. От тълкуване на нормата на чл. 79, ал. 1, във връзка с, ал. 4 от ЗПУПС следва, че единствено в първата хипотеза - на неточно изпълнена платежна услуга, защитата на доставчика може да се ограничи до установяване на посочените в, ал. 1 обстоятелства, за които носи доказателствената тежест, а именно установяване автентичността на платежната операция, нейното точно регистриране и осчетоводяване, както и за това, че операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък при предоставяне на услугата. Съгласно изричната в този смисъл норма на чл. 78, ал. 4 от ЗПУПС, при твърдение на ползвателя на платежната услуга, че не е разрешавал платежната операция, регистрираното от доставчика на платежни услуги, използване на платежен инструмент не е достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена от платеца. В този случай доставчикът на платежни услуги, следва да представи и доказателства, че е налице измама от страна на ползвателя на платежни услуги или негова груба небрежност, изразяваща се в неизпълнение на някое от задълженията му по чл. 75. Съдът се е позовал на практика на ВКС по чл.290 ГПК-Определение № 1957 от 11.07.2024 г. по т. д. № 2456/2022 г., т. к., Първо т. о. на ВКС/ В конкретния случай, според съда, изложените твърдения на ищците са именно за наличие на неразрешена платежна операция, т.е. такава, за чието извършване ползувателят-наредител изобщо не е направил волеизявление за разпореждане със сумите по сметката му. Съгласно чл. 75 ЗПУПС ползвателят на платежни услуги, който има право да използва определен платежен инструмент, има следните задължения: 1. да използва платежния инструмент в съответствие с условията за неговото издаване и използване, които трябва да са обективни, недискриминационни и пропорционални; 2. да уведомява доставчика на платежни услуги или упълномощено от него лице за загубване, кражба, присвояване или неразрешена употреба на платежния инструмент незабавно след узнаването; 3. след получаване на платежния инструмент да предприеме всички разумни действия за запазване на неговите персонализирани средства за сигурност, включително да не записва каквато и да е информация за тези средства за сигурност върху платежния инструмент и да не съхранява такава информация заедно с платежния инструмент. Съдът на база събрания доказателствен материал е констатирал, че едва на 05.02.2014г. банката е получила жалба във връзка с липсващите парични средства- предмет на делото. От уд-е от ОД на МВР-П. се установява, че по жалба от 12.04.2013 г., подадена от страна на Ш. К. е било образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител за извършени на 19.03.2013 срещу 20.03.2013 г. неразрешени транзакции от семейната дебитна карта изд. от Експресбанк АД от територията на САЩ, които възлизат общо на 3 825 щатски долара. Ето защо, според съда, в случая не е изпълнено задължението на ползвателя на платежни услуги, вменени в чл.75, т.2, както и Общите условия, при които е сключен договорът за разплащателна сметка, изразяващо се в уведомяване на доставчика на платежни услуги или упълномощено от него лице за неразрешена употреба на платежния инструмент незабавно след узнаването. Неразрешените платежни операции са осъществени в периода 15.12.2012г. - 21.03.2013г., а най-ранните данни за уведомяване на ответника за тях е жалба от 05.02.2014г. Макар задължението за незабавно уведомяване да не следва да се тълкува буквално, не може да се направи извод за неговото изпълнение, след като такова уведомяване е направено месеци след съответните операции. Правилото на чл. 78, ал. 4 ЗПУПС е установено в закона с оглед предвидените в чл. 80, ал. 3 и, ал. 4 основания, при които се изключва отговорността на доставчика на платежни услуги на платеца за изпълнение на неразрешена платежна операция, които са следните: - в чл. 80, ал. 3 ЗПУПС е предвидено, че платецът понася всички загуби, свързани с неразрешени платежни операции, когато ги е причинил чрез измама или с неизпълнението на едно или повече от задълженията си по чл. 75 ЗПУПС умишлено или поради груба небрежност. Според изложеното от съда, въпреки че за "груба небрежност" липсва легална дефиниция, но в достатъчна степен е разяснена в съдебната практика, постановена от ВКС, която приема, че "грубата небрежност" представлява неполагане на дължимата грижа, т.е. да не са положени и най- малките усилия, и най-малката грижа. За такова е счетено поведението на картодържателя, който не е сигнализирал своевременно банката за неразрешени платежни операции Според съда при своевременно уведомяване, е било възможно блокиране на съответната карта или предприемане на други действия от страна на банката, които биха осуетили последващи тегления/плащания от сметката. Ето защо, според въззивния съд така предявеният иск за ангажиране отговорността на банката по иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗПУПС (чл.57 ЗПУПС отм.) вр 79 ЗЗД се явява неоснователен. В изложението към касационната жалба на основанията за допускане на касационен контрол не се формулират правни въпроси, които да се подложат на дискреция по критериите в чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК, нито се навежда наличие на някое от основание за това по чл.280 ал.2 ГПК Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че по КЖ липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация- формулиране на един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК, нито на такава по чл.280 ал.2 ГПК. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване. С оглед изложеното, съдът