Определение № 32 от 18.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 157/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Пауерскрийн-България“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 104 от 7. 10. 2019 г. по т. д. № 208/2019 г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 98 от 22. 05. 2019 г. по т. д. № 361/2017 г. на Бургаски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Пауерскрийн-България“ ЕООД срещу Н. Д. М. иск по чл. 145 ЗЗД за заплащане на сумата от 31 472, 34 лв., представляваща обезщетение за причинени на дружеството вреди от ответника като управител на същото, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 601, 53 лв., представляща обезщетение за забава върху главницата за периода от 1. 07. 2014 г. до 30. 06. 2017 г. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Излага доводи, че съдът неправилно е приел, че вземането на ищеца, касатор в настоящото производство е погасено по давност, тъй като е изтекъл тригодишният давностен срок по чл. 111, б. „б“ ЗЗД с оглед освобождаването на ответника като управител на дружеството на 27. 01. 2014 г., което е вписано на 5. 02. 2014 г. и предявяването на иска на 31. 07. 2017 г. Изразява становище, че в случая е приложима общата петгодишна давност, тъй като се касае до непозволено увреждане и давността започва да тече от вземането на решението по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Прави искане за присъждане на разноски. Допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 и ал. 2 ГПК. Ответникът по касационната жалба Н. Д. М. изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Моли да му бъдат присъдени направените по делото разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционният съд, че за времето от 1. 08. 2012 г. до 28. 04. 2014 г. ответникът в качеството на управител е причинил вреди на ищеца – дружество с ограничена отговорност, като се е разпоредил чрез тегления и плащания на ПОС терминал с общата сума от 31 472, 34 лв. Приел е обаче, че по отношение на вземането по чл. 145 ЗЗД за обезщетение за причинените на дружеството вреди от управител е приложим давностният срок по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, като началният момент на погасителната давност съвпада с този на освобождаването на управителя. В решението е посочено, че ответникът М. е освободен като управител с решение на общото събрание от 27. 01. 2014 г., което е вписано на 5. 02. 2014 г. и до датата на предявяване на иска – 31. 07. 2017 г. тригодишният давностен срок е изтекъл, съответно вземането за обезщетение е погасено по давност и главният иск по чл. 145 ТЗ и акцесорният по чл. 86, ал. 1 ЗЗД подлежат на отхвърляне. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът въвежда следните въпроси, за които твърди, че са значими за изхода на спора: „1. Относно началния момент, от който започва да тече давностният срок за ангажиране отговорността на управителя /в качеството си на подотчетно лице/ за преки вреди – теглени парични средства от банката и изразходвани парични средства от кредитната карта за лични нужди, без да са изразходвани за нуждите на дружеството?; 2. Следва ли да се изследва произходът на претендираните суми; каква е вредата – дали е пряка и непосредствена или има обезщетителен характер за лошо изпълнение на договор? 3. От кой момент започва да тече давностният срок при предявяване на иск по чл. 145 ТЗ – от датата на вземане на решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ на общото събрание на съдружниците в търговско дружество или от датата на заличаване на управителя в търговския регистър?“ Касационният жалбоподател поддържа, че по въпросите по т. 1 и т. 2 от изложението въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, че по отношение на вземането по чл. 145 ТЗ се прилага общата петгодишна давност, като се позовава на определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 ГПК, а именно определения на ВКС по т. д. № 97/2010 г., т. д. № 2608/2016 г., т. д. № 2225/2017 г. и т. д. № 862/2018 г. Твърди, че по поставените въпроси липсва трайноустановена практика, поради което същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите по т. 1 и т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора са свързани и се отнасят до давностния срок за вземанията на дружество с ограничена отговорност към управителя за причинени на дружеството вреди и до течението на погасителната давност за тези вземания. Въпросите са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, поради което следва да бъдат приети за отговарящи на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези въпроси е формирана практика на ВКС, която следва да бъде съобразена. В постановените по чл. 290 ГПК решения на ВКС последователно се застъпва становището, че отговорността по чл. 145 ТЗ е специална имуществена отговорност за вреди, причинени на дружеството с ограничена отговорност от неговия управител, която произтича от съществуващите между управителя и дружеството два вида правоотношения – органно и договорно /решение № 41 от 29. 04. 2009 г. по т. д. № 669/2008 г., I т. о., решение № 177 от 11. 08. 2014 г. по т. д. № 66/2012 г., I т. о, решение № 2807 от 28. 07. 2017 г. по т. д. № 1945/2016 г., I т. о., решение № 99 от 9. 12. 2019 г. по т. д. № 2823/2018 г., I т. о. и др./. Отговорността е за вреди в причинна връзка с действия или бездействия на управителя, при и по повод осъществяването на управленските му функции, съгласно сключения договор за управление и закона, уреждащ задълженията му като органен представител, причинени виновно. Тази същност на отговорността по чл. 145 ТЗ е съобразена в цитираното решение по т. д. № 66/2012 г. на ВКС, II т. о., за да бъде дадено разрешението, че вземанията на дружеството с ограничена отговорност срещу управителя се погасяват с изтичането на тригодишния давностен срок по чл. 111, б. „б“ ЗЗД. В същото решение, както и в постановеното по чл. 290 ГПК решение № 213 от 27. 11. 2017 г. по т. д. № 975/2017 г., I т. о. е прието, че давността за вземането на дружеството срещу управителя тече /не следва да се счита за спряна на основание чл. 115, ал. 1, б. „д“ ЗЗД/ от момента на освобождаването на управителя, респ. – от прекратяване на правоотношението му като управител на друго основание. Реализирането на имуществената отговорност на управителя е възможно само въз основа на изрично решение на общото събрание на съдружниците в този смисъл по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ, което представлява абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на осъдителния иск по чл. 145 ТЗ срещу освободения управител /посоченото решение по т. д. 975/2017 г. на ВКС, I т. о. и цитираните в него актове/. Като е зачел взетото решение по чл. 137, ал. 1, т. 8 ТЗ на общото събрание на съдружниците, за да извърши преценка за допустимостта на предявения иск по чл. 145 ТЗ, и същевременно е приел, че на основание чл. 115, ал. 1, б. „д“ ЗЗД погасителната давност за вземането на ищеца, която е по чл. 111, б. „б“ ЗЗД, е започнала да тече от датата на освобождаване на ответника като управител на дружеството с решение на общото събрание на съдружниците, за да формира извод за изтичането й към момента на предявяване на иска, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС по релевантните въпроси, за която не е доказана необходимост от промяна или осъвременяване. Поради това не може да се приеме, че са се осъществили допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпросите по т. 2 от изложението на касатора не удовлетворяват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ЗЗД за допускане на въззивното решение до касационен контрол, тъй като формулировката им е неясна, без конкретна връзка с решаващите изводи на въззивния съд за погасяване по давност на вземането на ищеца по чл. 145 ТЗ. Същевременно касационният жалбоподател твърди, че даденото разрешение на поставените въпроси не съответства на практиката на ВКС, като се позовава на определения, постановени по реда на чл. 288 ГПК. Определенията на ВКС, постановени в производството по чл. 288 ГПК, не представляват практика, противоречието с която да е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не дават отговор на конкретен правен въпрос по прилагане на материалноправна или процесуалноправна норма. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Касационния жалбоподател не излага аргументация на тезата си за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение отделно от основните си доводи за неправилно приложение на разпоредбите на чл. 111, б. „б“ ЗЗД и чл. 115, ал. 1, б. „д“ ЗЗД. Касае се до оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност може да бъде проверена само по реда на чл. 290 ГПК. С оглед изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Бургаски апелативен съд. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение