Определение № 2812 от 12.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1659/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по две частни касационни жалби, подадени от „ЕМКО“ ООД и от „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД / в несъстоятелност/, срещу определение № 61/29.01.2026г., постановено по в.ч.т.д. № 828/2025г. на Софийски апелативен съд,ТК, 5-ти състав, с което е потвърдено определение № 260613 от 11.04.2025 г. по т.д. № 597/2018 г. на СГС, ТО, VI - 17 състав, с което съдът на основание чл. 130 ГПК е върнал исковата молба и прекратил производството по предявените от „КОРПОРАТИВНА ТЪРГОВСКА БАНКА“ АД /в несъстоятелност/ срещу „ЕМКО“ ООД и „ДУНАРИТ“ АД обективно съединени искове, както следва: главен иск по чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, евентуален иск по чл.26, ал.2, предл. 4 ЗЗД и втори евентуален иск по чл. 26, ал.2, предл. 5 ЗЗД, както и в частта му, с която след частична отмяна на определение № 261132/12.07.2025 г. на СГС, ТО, VI-17 състав по същото дело, постановено в производство по чл. 248 ГПК, е изменено определение № 260613 от 11.04.2025 г. на СГС, ТО, VI-17 състав в частта за разноските, като са увеличени присъдените на основание чл. 78, ал. 4 ГПК разноски, дължими от „Корпоративна търговска банка“ АД /н./ на „ЕМКО“ ООД за адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 240 000 лв., с ДДС. Частният жалбоподател „ЕМКО“ ООД обжалва определение № 61/29.01.2026г., постановено по в.ч.т.д. № 828/2025г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 261132/12.07.2025 г. на СГС, ТО за присъждане на сторените от него разноски по делото за адвокатско възнаграждение в пълен размер, възлизащи на сумата от 480 000 лв. Счита, че въззивният съд неправилно е приел, че липсва основание да му се присъдят разноските изцяло поради това, че производството е приключило в по-ранен етап. Излага, че законодателят в разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК е предвидил, че ответникът има право на разноски при прекратяване на производството и не е направил разграничение относно основанието за прекратяване. Поддържа, че е несъответен на обстоятелствата по делото изводът на въззивния съд за обема процесуални действия, тъй като с оглед предвидените в процесуалния закон преклузии, особено при търговски спорове, значителна част от адвокатския труд следва да бъде положен именно при подаване на отговора на исковата молба и допълнителния отговор, на който етап страната трябва да изгради цялостна и адекватна защита. Жалбоподателят сочи, че противно на предпоставките по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е приел, че делото не е с фактическа и правна сложност, а то не само е с висок материален интерес, но и с множество предявени искове. Счита, че не е отчетено, че е осъществена процесуална защита и в частните производства пред САС и ВКС по обжалване на определението за спиране на делото, както и че е проведено открито съдебно заседание, в което е изслушана съдебно - счетоводна експертиза. С оглед изложеното претендира отмяна на обжалваното определение и присъждане на сторените разноски в пълен размер, а именно сумата от 480 000 лв. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, частният жалбоподател се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следния въпрос: „Прекратяването на производството поради недопустимост на предявените искове явява ли се основание за съда да намали размера на претендираното адвокатско възнаграждение?“, по който се поддържа разрешаването му в противоречие с опр. №89/22.01.2010г. по ч.т.д. №752/2009г. на ВКС, 1 т.о., опр. № 289/12.05.2011г. по ч.гр.д. №255/2011г. на ВКС, 4 г.о., опр. №429/02.11.2010г. по ч.гр.д. №417/2010г. на ВКС, 2 г.о. Ответникът - „Корпоративна търговска банка“ АД / в несъстоятелност/ е подал отговор на частната касационна жалба от 10.06.2026г. чрез процесуалния си пълномощник – адв. П. И., в който я оспорва като неоснователна по подробно изложените доводи. Втората частна касационна жалба с вх. № 5474/24.02.2026г. е подадена от „Корпоративна търговска банка“ АД / в несъстоятелност/, чрез адв. П. И., срещу определението в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото, както и в частта, с която банката е осъдена да заплати на „Емко“ ООД сумата от 240 000 лв. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК като разноски за адвокатско възнаграждение, вместо присъдените от първоинстанционния съд 120 000 лв. Частният жалбоподател изтъква, че правният му интерес от исковете се обуславя от качеството на банката на кредитор на „Дунарит“ АД, за което има висящи дела, които предполагат спиране на производството, а не неговото прекратяване. Поддържа, че прекратяването на договорите за заем и за особен залог на търговското предприятие не може да доведе до отпадане на правния интерес от предявяването на исковете за нищожност на договора за особен залог, тъй като такъв е налице с оглед обедняването на „Дунарит“ АД поради плащане на несъществуващ дълг и увреждането на неговите кредитори, включително банката. По отношение на определянето на по-висок размер на разноските за адвокатско възнаграждение на ответника за първоинстанционното производство, жалбоподателят сочи, че процесният спор не се характеризира с каквато и да е правна и/или фактическа сложност. Твърди, че основно трябвало да бъде установено едно обстоятелство – предаване на заемната сума, а нищожността на договора за особен залог на търговското предприятие е по акцесорно правоотношение. Твърди, че дори и с оглед материалния интерес определеното от въззивния съд увеличено възнаграждение надхвърля размера, определен по Наредба №1/09.07.2004г. на ВАС, който е и принципно неприложим съгласно решението на СЕС по дело С-438/22. Счита, че размерът на следващото се адвокатско възнаграждение на ответника следва да бъде и по-нисък от определения от СГС / 120 000 лв. с ДДС/. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, частният жалбоподател се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси: 1. „Налице ли е правен интерес за кредитор да иска прогласяване на нищожност на договор за заем, сключен между неговия длъжник и трето лице, след настъпване на имуществено разместване между страните по договора, за което се твърди, че е довело до прекратяването на същия?“, по който се сочи разрешаване в противоречие с решение №133/22.11.2011г. по т.д. №17/2011г. на 1 т.о. на ВКС, определение №200/13.03.2017г. по гр.д. №60340/2016г., 3 г.о. на ВКС и определение №1502 на САС по в.гр.д. №1255/2016г.; 2. „При определяне на размера на разноските за адвокатско възнаграждение обвързан ли е съдът от разпоредбите на Наредба №1/09.07.2004г. за възнагражденията за адвокатска работа, или следва да извърши конкретна преценка за извършената работа, съотнесена към съвкупността от правната и фактическата сложност на делото, материалния интерес и етапа, на който е приключило производството?“, като се изтъква разрешаване в противоречие с практиката на СЕС / Решение от 25.01.2024г. по преюдициално дело С-438/22/, както и с практиката на ВКС, обективирана в определение №212/23.03.2012г. по ч.гр.д. №480/2011г. на 3 г.о., определение №2198/08.08.2024г. по т.д. №1916/2023г. на 1 т.о., определение №3383/27.06.2025г. по ч.гр.д. №2374/2025г. на 3 г.о., определение №4011/22.08.2025г. по ч.гр.д. №3207/2024г. на 1 г.о. Ответникът по тази частна касационна жалба – „ЕМКО“ ООД оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмен отговор, подаден чрез процесуалния му представител – адв. С. С.. Ответникът по двете частни жалби – „ДУНАРИТ“ АД не е подал отговор и не изразява становище по същите. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по жалбите и данните по делото, намира следното: За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел, че исковете на „КТБ“ АД /н./ за нищожност на договора за особен залог върху търговското предприятие на „Дунарит” АД са лишени от правен интерес, предвид обстоятелствата, настъпили след предявяването им. Счел е, че с представеното споразумение от 09.08.2022г. страните са прекратили договора, предмет на иска, поради това, че договорът за заем от 06.06.2016г., сключен между същите страни, който той обезпечава, е изцяло изпълнен – заемателят „Дунарит” АД е върнал на „ЕМКО“ ООД заетата сума от 10 000 000 евро, ведно с дължимите лихви, т.е. задължението е изпълнено изцяло, поради което заемодателят се е съгласил да бъде прекратен договорът за особен залог. САС е изложил, че след като договорът за особен залог вече не съществува, то за ищеца липсва правен интерес да предявява иск за обявяването му за нищожен, тъй като същият няма действие и няма лице, което да има право на предпочитателно удовлетворяване от имуществото на залогодателя, предмет на особения залог, от което ищецът твърди, че също има право да се удовлетвори. Наред с това е посочил, че няма спор между страните, че договорът за особен залог не е вписан в Търговския регистър по партидата на залогодателя, нито във вторичния регистър, какъвто е ЦРОЗ, поради което този договор за залог няма как да бъде противопоставен на трети лица, какъвто е и ищецът. САС е изтъкнал, че установяването съществуването на вземания по сключени договори за банков кредит, т.е. качеството на кредитор на ищеца, е въпрос по съществото на спора и не влияе върху допустимостта на исковете. С така изложените мотиви е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството. Въззивният съд е посочил по отношение на разноските, че с оглед практиката на СЕС / решение по съединени дела С 427/16 и С – 428/16, решение по съединени дела С 94/04 и С 202/04 и решение по дело С -438/22/, съдът, разглеждащ делото и съответно искането за присъждане на разноски не е длъжен да се съобразява с установените от Наредба №1/2004г. на Висшия адвокатски съвет размери на адвокатските възнаграждения. Преценявайки фактическата и правна сложност на делото, САС е посочил, че то е с фактическа и правна сложност, противно на доводите, изложени от жалбоподателя „КТБ“ АД /н./, като същото е с висок материален интерес - атакува се като нищожен договор, обезпечаващ договор за заем за сумата от 10 000 000 евро. Отбелязал е, че са предявени няколко обективно и субективно съединени иска срещу двама ответници; спорът е търговски, поради което е извършена двойна размяна на книжа; процесуалният представител на ответника „ЕМКО“ ООД е подал писмен отговор и допълнителен отговор, в които обстойно и подробно са изложени доводи, релевирани са възражения, направени са доказателствени искания. За обема и тежестта на адвокатския труд САС е посочил, че следва да бъде съобразено и обстоятелството, че при депозиране на отговор ответникът следва да изчерпи всичките си възражения срещу предявените искове, с оглед предвидените в процесуалния закон преклузии, особено при търговските спорове. Въззивният съд е отчел, че по делото са представени значителни по обем писмени доказателства, проведени са две открити съдебни заседания, в които е даден ход на делото, изслушано е и прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, като в последното открито съдебно заседание от 19.06.2019г. производството по делото е било спряно, а определението на съда за спиране е било обект на двуинстанционен контрол. САС е посочил, че следва да се вземе предвид и фактът, че производството е приключило в един по - ранен етап от развитието си, т.е. прекратено е поради недопустимост на исковете. С оглед изложеното при преценка обема на положените от адвоката усилия по делото и адекватен ли е на положения труд договореният и заплатен от страната адвокатски хонорар, въззивният съд е заключил, че същият е прекомерен и следва да се приеме, че адвокатско възнаграждение в размер на 240 000 лв. с ДДС е съответно на фактическата и правна сложност на делото. С тези мотиви е отменил частично определение № 261132/12.07.2025 г. на СГС и е изменил на основание чл. 248 ГПК определение № 260613 от 11.04.2025 г. на СГС, ТО, VI-17 състав в частта за разноските, които ищецът „Корпоративна търговска банка“ АД /н./ е осъден да заплати на ответника „ЕМКО“ ООД, като е увеличил същите на сумата от 240 000 лв., с включен ДДС. ВКС, настоящият състав на Първо търговско отделение, намира, че частните жалби са процесуално допустими, подадени са от активно легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, представени са изложения на основанията за допускане до касационно обжалване. Допускането на касационно обжалване се извършва съгласно предпоставките, предвидени в разпоредбата на чл. 280 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК, тъй като не се установява вероятност обжалваният акт да е нищожен или да е недопустим. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното тълкувателно решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни, но не и да го изведе от изложението към касационната жалба. По частната касационна жалба на „КТБ“ АД / в несъстоятелност/, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Първият поставен от жалбоподателя въпрос относно правния интерес на кредитор да иска прогласяване нищожност на договор за заем, който е прекратен, не е обуславящ за спора. Същият е предпоставен от тезата на жалбоподателя, че са предявени искове за нищожност на договора за паричен заем от 06.06.2016г., с каквито съдът не е сезиран, което е видно както от самата искова молба, така и от уточнителната молба на ищеца с вх.№68168/16.05.2018г., в която той изрично е посочил, че са предявени искове за нищожност само на обезпечителния договор, този за особен залог. Предвид горното въззивният съд не е обсъждал налице ли е правен интерес от искове за нищожност на договора за заем, с каквито съдът не е сезиран, и въпросът не е релевантен спрямо решаващите мотиви на съда, който е приел, че не е налице правен интерес от исковете за прогласяване нищожността на договора за особен залог предвид прекратяването му и липсата на вписване на същия в ТР и в ЦРОЗ. Следователно поставеният въпрос не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Вторият поставен от касационния жалбоподател „КТБ“ АД / в несъстоятелност/ въпрос дали при определяне размера на адвокатското възнаграждение съдът е обвързан от разпоредбите на Наредба №1/09.07.2004г. или следва да извърши конкретна преценка за извършената работа, съотнесена към фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес и етапа, на който е приключило производството, също не може да обуслови допускането на касационно обжалване на определението. Апелативният съд не е процедирал противно на практиката на ВКС и СЕС. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C - 438/22 е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат само за ориентир. В този смисъл е последователната практика на ВКС, формирана след решението на СЕС и намерила израз в определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г., ІІ т. о., определение № 1493 от 5.06.2024 г. по ч. т. д. № 898/2024 г., II т. о., определение № 3217 от 2.12.2024 г. по ч. т. д. № 1323/2024 г, ІІ т. о. и мн. др. Въззивният съд не е приел, че е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения по Наредба №1/09.07.2004г. и не е преценявал намаляването на същото съобразно тези размери. САС е обсъдил всички критерии, като е изложил мотиви относно фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес, действията, осъществени от процесуалния представител на страната, търсеща адвокатско възнаграждение, отчитайки техния обем с оглед етапа на приключване на делото. Предвид горното въпросът не е разрешен противно, а съгласно горепосочената практика и не са налице допълнителните основания за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК, на които се позовава жалбоподателят. По частната касационна жалба, подадена от „ЕМКО“ ООД, настоящият съдебен състав намира, че също не следва да бъде допускано касационно обжалване. Поставеният от жалбоподателя въпрос дали прекратяването на производството поради недопустимост на исковете се явява основание за намаляване на адвокатското възнаграждение не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, да е обуславящ решаващите мотиви на въззивния съд. Апелативният съд не е изложил като единствен и основен мотив за намаляване на търсеното адвокатско възнаграждение обстоятелството, че делото е прекратено поради недопустимост на исковете, а е отчел фазата на приключване на процеса при преценката за обема на извършените процесуални действия. САС при произнасянето си по възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е съобразил фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес, действията, осъществени от процесуалния представител на страната, търсеща адвокатско възнаграждение, преценявайки техния обем с оглед прекратяването на делото, което е и в съответствие с практиката на ВКС. Въззивният съд не е приемал, противно на чл. 78, ал. 4 ГПК, че разноски не се следват на ответника в пълен обем поради прекратяването на производството, а е съобразил извършените процесуални действия по процесуална защита по конкретното дело до съответната фаза и обем. Не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване на въззивното определение и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, но не може да бъде установена само въз основа на акта, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само при допуснато касационно обжалване. В случая не се установява обжалваният съдебен акт да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Частният жалбоподател – „КТБ“ АД / в несъстоятелност/ поддържа бланкетно оплакване за очевидна неправилност на въззивното определение, без да излага конкретни доводи. В случая не се констатира постановеният съдебен акт да е в явно нарушение на закона, на основни съдопроизводствени правила или при явна необоснованост поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Предвид горното и по частната касационна жалба, подадена от „КТБ“ АД / в несъстоятелност/, не е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и по частната касационна жалба, подадена от ответника „Емко“ ООД. По твърденията на този жалбоподател за постановяване на въззивното определение в явно нарушение на закона, настоящият съдебен състав е изложил съображения във връзка с поставения въпрос, свързан с приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Предвид гореизложеното настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване по нито една от подадените жалби. Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение,