Определение № 5502 от 27.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 106/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Брос Билд“ ЕООД срещу решение № 627 от 12.05.2023 г. по в.гр.д.№ 1042 от 2022 г. на Софийския апелативен съд, ГК, 4 състав за потвърждаване на решение от 24.11.2021 г., поправено за очевидна фактическа грешка с решение от 10.02.2022 г. по гр.д.№ 8678 от 2020 г. на Софийския градски съд, I отделение, 22 състав, с което:

• е обявен за окончателен на основание чл.19, ал.3 ЗЗД сключеният между М. М. Б. и „Брос Билд“ ЕООД предварителен договор от 20.12.2018 г. за продажба на недвижими имоти /апартамент № * /мезонет/ със застроен площ от 120,90 кв.м. и двор тераса с площ от 82,80 кв.м., находящ се на партерен и първи надпартерен етаж на жилищна сграда в [населено място], м.“К.- III част“, [улица], заедно с 34,50% идеални части от общите части на сградата и 28,90 % идеални части от правото на строеж върху УПИ *-*,* в кв.*** по плана на [населено място], район В., м.“К. 1 П-част“; гараж № * и мазе № * с обща застроена площ от 44,20 кв.м., находящи се сутеренния етаж на същата сграда, заедно с 3,4 % идеални части от правото на строеж върху УПИ, при условие, че купувачът М. Б. заплати на „Брос Билд“ ЕООД остатъка от продажната цена на имота в размер на 60 000 евро в двуседмичен срок от влизане на решението в сила,

• е осъден „Брос Билд“ ЕООД да заплати на М. Б. сумата 14 441,92 лв., представляваща неустойка съгласно раздел II, клауза 6 от предварителен договор от 20.12.2018 г., и е отхвърлен искът за разликата до пълния предявен размер от 35 204 лв.,

• е уважен предявеният от М. Б. срещу „Брос Билд“ ЕООД иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост на ищеца и за осъждане на ответника да му предаде горепосочените имоти,

• са присъдени разноски, държавна такса и местен данък за прехвърлянето.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване са посочени чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставени са следните въпроси:

1. Ако по предварителен договор за покупко-продажба са уговорени падежи на частични плащания вместо еднократно плащане на продажната цена, продавачът задължен ли е да приеме ненавременното погашение от страна на купувача, не съгласно договорените между страните срокове и размер на сумите, в случай че изначално не се е противопоставил на забавеното изпълнение на договора ?

2. В какъв ред се погасяват акцесорните на едно главно задължение вземания /в това число и за неустойка/, произтичащи от едно и също правоотношение в хипотезата на недостатъчност за пълно погашение на дълга ?

3. Определящо ли е за характера на вида на извършеното погашение- плащане като задължение по двустранен договор, посоченото основание в преводното нареждане на платеца и субективното му убеждение какво погасява с него ?

По тези три въпроса се твърди противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк.д.№ 3 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 269 от 22.10.2018 г. по т.д.№ 1980 от 2017 г. на ВКС, ТК, II т.о.

4. Представлява ли „непреодолима сила“ в хипотезата на легалната дефиниция на чл.306 ТЗ забавата на трети външни за правоотношението лица, която е в пряка причинно-следствена връзка и обуславя забавата на инвеститора да въведе в експлоатация строящата се от него сграда ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 10 от 09.02.2015 г. по т.д.№ 4429 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о.

5. Кога едно договорено неизпълнение се счита за „незначително“ в хипотезата на престация на парично плащане по договор за строителство и покупко-продажба на недвижим имот ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не на последно място се твърди, че решението е очевидно неправилно, тъй решението страдало от особено тежък порок поради нарушение на принципите на правовия ред и основополагащите правила на гражданското производство /състезателно начало и равенство на страните/, изразяващо се в необсъждане на своевременно заявени релевантни възражения на ответника, по съображения за настъпила преклузия и неточно възпроизвеждане на защитната теза на ответника.

В писмен отговор от 04.01.2024 г. ответникът по жалбата М. М. Б. оспорва жалбата и моли касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано. Пълномощникът му претендира за разноски по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 21 000 лв.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижими имоти и по облигационни искове с цена над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

За да прецени дали са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, ВКС съобрази следното: Съдът е бил сезиран с обективно съединени искове по чл.19, ал.3 ЗЗД, чл.92 ЗЗД и чл.108 ЗС. За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявения иск по чл.19, ал.3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключен между страните предварителен договор от 20.12.2018 г., въззивният съд е приел, че действително страните са били обвързани от валидно сключен на 20.12.2018 г. предварителен договор за продажба на апартамент и гараж с мазе за сумата 120 000 евро. В договора е уговорено продажната цена на имотите да бъде заплатена по следния начин и в следните срокове: аванс от 1 000 евро при подписване на предварителния договор; първа вноска в размер на 9 000 евро, дължима в тридневен срок от подписване на договора; втора вноска от 50 000 евро, дължима в брой при заверка на акт образец 14 за груб строеж; трета вноска от 50 000 лв., дължима в петдневен срок, считано от датата на нотариалното изповядване на сделката и четвърта вноска от 10 000 евро, дължима в петдневен срок след получаване на удостоверението за въвеждане на сградата в експлоатация.

За безспорно установено между страните е прието, че при подписването на предварителния договор купувачът е заплатил уговорения аванс от 1 000 евро и първата вноска от 9 000 евро.

За неоснователно е прието възражението на ответника, че предварителният договор е бил развален от него със заявление от 15.06.2020 г., поради неизпълнението от страна на купувача на задължението му да заплати втората вноска по договора. Във връзка с това възражение съдът е съобразил, че в член II.5 от предварителния договор било уговорено, че при забава в плащането на втората вноска купувачът дължи неустойка в размер на 0,5 % от сумата за всеки ден, но за не повече от 30 дни, а при забава над 30 дни продавачът има право да развали договора и да задържи задатъка. Прието е за установено, че купувачът е изпълнил задължението си за плащане на втората вноска със закъснение повече от 30 дни: заплатил е 10 000 евро на 18.03.2020 г., 8 300 лв. на 18.04.2020 г. и 70 000 лв. на 08.06.2020 г., които общо възлизали на 50 034 евро. Макар да е платил вноската на части и със закъснение /на горепосочените дати, вместо на падежа- 14.11.2019 г., когато е бил съставен акта образец 14/, с плащането на тези суми задължението било погасено, тъй като продавачът не е отказал да приеме частичното и закъсняло плащане на сумите 10 000 евро и 8 300 лв., а нямал право да откаже да приеме плащането на сумата 70 000 лв. Поради това съдът е приел, че при изпълнено задължение и погасена забава за плащане на втората вноска, към 15.06.2020 г. продавачът е загубил правото да развали договора или да се откаже от него по реда на чл.93, ал.2 ЗЗД. Той можел да иска само обезщетение за забава по чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.93, ал.3 ЗЗД. Поради гореизложеното и тъй като към датата на завеждане на делото задълженията на купувача за заплащане на третата и четвърта вноска все още не са станали изискуеми /нотариално изповядване на сделката все още не е извършено, а удостоверението за въвеждане на сградата в експлоатация е издадено едва на 21.12.2021 г., след завеждане на делото на 16.12.2021 г./, а уговореният в т.II.1 от предварителния договор срок за сключване на окончателния договор /двуседмичен срок от писмено уведомление за заверен акт образец 14, издаден на 14.11.2019 г./ е изтекъл, искът на купувача за обявяване на предварителния договор за окончателен е приет за основателен.

За неоснователно е прието и възражението, че продавачът е имал право да развали договора на основание чл.87, ал.1 ЗЗД, тъй като с плащането на горепосочените суми не е погасена цялата втора вноска, а на първо място лихвите за забава на тази вноска и едва на второ място- част от вноската. Съдът е приел, че при липса на уговорка между страните относно реда за погасяване на лихвоносното парично задължение, с приемането на плащането на главницата на 18.03.2020 г. и на 18.04.2020 г. продавачът се е съгласил, че се погасява главното задължение /втората вноска/, а не дължимата лихва за забавеното плащане на тази главница. В тази хипотеза на частично плащане продавачът е имал избор: да приеме, че се погасява главното задължение, да откаже частичното плащане или да извърши погасяване на дълга в поредността по чл.76, ал.2 ЗЗД /първо неустойката за забава, законната лихва върху неустойката, законната лихва върху неплатената главница за 30-те дни, през които е начислявана неустойката/. Тъй като той не се е възползвал от тази възможност, съдът е приел, че с приемането на частичните плащания от страна на продавача е било погасено главното задължение за заплащане на втората вноска по договора.

С оглед уважаването на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, за основателен е приет и е уважен и искът по чл.108 ЗС.

По иска по чл.92 ЗД за заплащане на неустойка в размер на 35 204 лв. въззивният съд е приел следното: В член II.2.1. от предварителния договор продавачът е поел задължение да извърши строителството на сградата и да я приведе във вид, годен за експлоатация с акт обр.16 не по-късно от 31.12.2019 г. В член II.6 от договора е уговорено, че при забава на продавача при изпълнение на кое да е негово задължение, той дължи на купувача по 0,5 % от цената на имотите за всеки ден забавяне, но за не повече от 30 дни, а при забава над 30 дни купувачът има право да развали договора по предвидения в закона ред и да получи платеното, както и двойния размер на заплатения задатък в петдневен срок от прекратяване на договора. В случая било установено, че продавачът е бил в забава за завършване на строителството и привеждане на сградата в експлоатация с почти две години- за въвеждане на сградата в експлоатация е издадено удостоверение № 1179 от 29.12.2021 г. За неоснователно е прието възражението на ответника- продавач по предварителния договор, че не дължи горепосочената неустойка, тъй като забавата се дължи на обективни причини- необходимостта от изграждане на нов уличен водопровод и изготвяне и съгласуване на проектна документация за него. Според съда, забавата се дължи на поведението на продавача, който не е положил грижата на добрия търговец по-рано, така че проектирането и одобряването на съответната документация за водопровода да се извърши едновременно с изготвянето и съгласуването на проектната документация за сградата. Поради това и на основание чл.92, ал.1 ЗЗД продавачът дължи на купувача уговорената в договора неустойка за забава в размер на 0,5 % от цената на имотите за пълния срок на забава от 30 дни, която възлиза и е заявена за сумата 35 204 лв. За правилно е прието уважаването на този иск само за сумата 14 441,92 лв., доколкото за основателно и доказано е прието възражението на ответника- продавач по договора за прихващане от неустойката в размер на 35 204 лв. на сумата 20 762,80 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на задължението на купувача да внесе втората вноска по договора за периода от 31.12.2019 г. до 08.06.2020 г.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението по четвъртия поставен от касатора въпрос: Представлява ли „непреодолима сила“ в хипотезата на легалната дефиниция на чл.306 ТЗ забавата на трети външни за правоотношението лица, която е в пряка причинно-следствена връзка и обуславя забавата на инвеститора да въведе в експлоатация строящата се от него сграда ? Този въпрос касае решението по иска по чл.92 ЗЗД за заплащане на неустойка. Той е от значение за конкретното дело, тъй като в мотивите на решението си съдът е приел, че неустойката се дължи, защото ответното дружество е било в забава за изпълнение на задължението си по т.II.2.1. от предварителния договор да извърши строителството на сградата и да я приведе във вид, годен за експлоатация с акт обр.16 не по-късно от 31.12.2019 г., забавата за изпълнение на това задължение се дължи на неизграждането в срок на уличен водопровод, а последното не представлява невиновна невъзможност за изпълнение в уговорения срок.

По този въпрос е налице противоречие на обжалваното решение с посоченото решение № 10 от 09.02.2015 г. по т.д.№ 4429 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., защото от доказателствата по делото се установява, че ответното дружество е предприело необходимите действия за изготвяне и съгласуване на проектна документация и за изграждане на необходимия за използването на новостроящата се сграда уличен водопровод своевременно- още на 17.05.2018 г. /преди сключването на процесния предварителен договор на 20.12.2018 г./ е подало искане до „Софийска вода“ АД за присъединяване към водопреносната мрежа и веднага след като е установена необходимостта от изграждането на нов уличен водопровод, на 18.05.2018 г. е подало искане до Направление „Архитектура и градоустройство“ към СО да му бъде указан начин на присъединяване към мрежата. От този момент до 01.10.2020 г., когато е било издадено разрешението за строеж на водопровода, проектната документация е съгласувана от различни административни органи, за което по делото са представени издадените от тях документи, а срокът за издаването на тези документи е бил изцяло извън контрола на ответното дружество, поради което забавата не може да му се вмени във вина. В посоченото решение на ВКС е прието, че в такъв случай е налице невиновна невъзможност за изпълнение на задължението на строителя в уговорения срок, което дава основание уговорените срокове да се удължат с времето на забавата.

Поради това следва да се допусне касационно обжалване на решението в частта му, касаеща иска по чл.92 ЗЗД.

В останалата част, касаеща исковете по чл.19, ал.3 ЗЗД и чл.108 ЗС, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване поради следното: На първо място, защото не са налице сочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по тези искове, по поставените от касатора въпроси:

1. По същество първият поставен въпрос /Ако по предварителен договор за покупко-продажба са уговорени падежи на частични плащания вместо еднократно плащане на продажната цена, продавачът задължен ли е да приеме ненавременното погашение от страна на купувача, не съгласно договорените между страните срокове и размер на сумите, в случай че изначално не се е противопоставил на забавеното изпълнение на договора ?/ се свежда до това дали, ако продавачът по предварителен договор е приел частично забавено плащане на продажната цена, той може да откаже да приеме плащането на остатъка от дължимата цена. По този конкретен въпрос няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочените от касатора актове на ВКС /Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк.д.№ 3 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 269 от 22.10.2018 г. по т.д.№ 1980 от 2017 г. на ВКС, ТК, II т.о./, тъй като в тях въобще няма произнасяне по този въпрос: В Тълкувателното решение е прието, че когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в поредността на чл.76, ал.2 ЗЗД, а в решение № 269 от 22.10.2018 г. по т.д.№ 1980 от 2017 г. на ВКС, ТК, II т.о. е прието, че извънсъдебното разваляне на договор по чл.87, ал.1 ЗЗД е допустимо не само при неизпълнение или забавено изпълнение на задължение по договора, но и в случаите, в които страните по договора са уговорили възможността за такова разваляне. Поради това не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по този въпрос.

2. По втория поставен въпрос /В какъв ред се погасяват акцесорните на едно главно задължение вземания /в това число и за неустойка/, произтичащи от едно и също правоотношение в хипотезата на недостатъчност за пълно погашение на дълга ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената практика на ВКС. В Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. по тълк.д.№ 3 от 2017 г. на ОСГТК на ВКС и другата посочена от касатора практика на ВКС е прието, че при предложено от длъжника изпълнение със забава на лихвоносно парично задължение, което не е достатъчно да покрие лихвите и главницата, длъжникът може да посочи кой елемент от дълга погасява. Този негов избор обаче не обвързва кредитора. Кредиторът може да приеме така предложеното изпълнение; да откаже да приеме изпълнението, ако няма интерес от частично плащане или да извърши погасяването по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД. В обжалваното решение по същество е прието същото: че с плащанията на 18.03.2020 г., на 18.04.2020 г. и на 08.06.2020 г. е извършено изпълнение на задължението на купувача по предварителния договор за заплащане на уговорената по договора втора вноска за продаваните имоти, тъй като купувачът е посочил, че заплаща именно това свое главно задължение, а продавачът- кредитор е приел плащането, без да упражни правото си да откаже плащането или да извърши погасяване по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД- първо на акцесорните задължения и след това на главното задължение.

3. По третия поставен въпрос /Определящо ли е за характера на вида на извършеното погашение- плащане като задължение по двустранен договор, посоченото основание в преводното нареждане на платеца и субективното му убеждение какво погасява с него ?/ също няма противоречие с посочената практика, доколкото в обжалваното решение не е прието, че посоченото в преводното нареждане на платеца основание за плащане /плащане на втора вноска по договора/ е обвързващо за това кое от задълженията се погасява с това плащане- посоченото в преводното нареждане главно задължение или акцесорните задължения. Напротив, напълно в съответствие с горепосоченото Тълкувателно решение е прието, че посоченото във вносните бележки от 18.02.2020 г. и от 18.04.2020 г. и в платежното нареждане от 08.06.2020 г. основание за плащане принципно не обвързва кредитора- той може да приеме това плащане, но може да откаже частичното плащане или да извърши погашението на главното и акцесорните парични задължение по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД. Тъй като обаче в конкретния случай продавачът не е отказал да приеме плащането, нито е извършил погасяване на задълженията по реда на чл.76, ал.2 ЗЗД, съдът обосновано е приел, че с извършените на 18.02.2020 г., на 18.04.2020 г. и на 08.06.2020 г. плащания е извършено погасяване на главното задължение /задължението за заплащане на втората вноска по предварителния договор/.

Не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по петия поставен въпрос: Кога едно договорено неизпълнение се счита за „незначително“ в хипотезата на престация на парично плащане по договор за строителство и покупко-продажба на недвижим имот ? Този въпрос не е правен въпрос, който би могъл да обуслови допускане на касационното обжалване на въззивното решение, съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е обусловил изводите на въззивния съд в решението му. Мотиви за незначителност на неизпълненото задължение за плащане на втората вноска има първоинстанционният, но не и въззивният съд в решението си. Освен това, въззивният съд не е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, поради което следва да се приеме, че въпросът не е обосновал изводите на съда в обжалваното решение.

Не е налице и очевидна неправилност на решението по исковете с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД и чл.108 ЗС, както неоснователно твърди касаторът. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗЗД, ЗС и ГПК, в приложимите към спора редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Неоснователно е твърдението на пълномощника на касатора, че решението по исковете с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД и чл.108 ЗС е очевидно неправилно, тъй като страдало от особено тежък порок поради нарушение на принципите на правовия ред и основополагащите правила на гражданското производство /състезателно начало и равенство на страните/, изразяващо се в необсъждане на своевременно заявени релевантни възражения на ответника, по съображения за настъпила преклузия, и неточно възпроизвеждане на защитната теза на ответника. Във връзка с това свое твърдение пълномощникът на касатора не е посочил конкретно кои възражения на ответника, касаещи исковете по чл.19, ал.3 ЗЗД и чл.108 ЗС, не са били обсъдени от въззивния съд. Същевременно, видно е от мотивите на решението, че съдът не е отказал да се произнесе по възражения на ответника по съображение, че те са били направени несвоевременно, след изтичане на предвидените в ГПК преклузивни срокове. Не се констатира и нарушение от страна на въззивния съд на процесуални правила, което да е толкова съществено, че да има за последица нарушение на принципите за състезателност и равенство на страните в гражданския процес.

Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му, касаеща исковете по чл.19, ал.3 ЗЗД и чл.108 ЗС: Няма вероятност решението в тази част да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.19, ал.3 ЗЗД и чл.108 ЗС.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение