Определение № 400 от 01.07.2022 г. на ВКС по т. д. № 1928/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Българска банка за развитие“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 313 от 27. 05. 2021 г. по т. д. № 2616/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав, с което е потвърдено решение № 1276 от 1. 09. 2020 г. по т. д. № 2472/2018 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-6 състав, с което е признато за установено на основание чл. 439 ГПК по отношение на касатора, че „Геовена“ ЕООД, Н. Й. К. и Г. П. К. не дължат на „Българска банка за развитие“ АД изпълнение за сумата от 29 689, 76 лв. общо, формирана от 27 513, 68 лв. главница, ведно със законната лихва върху нея от 26. 01. 2012 г. до окончателното й заплащане, редовна лихва в размер на 706, 46 лв. за периода от 25. 10. 2010 г. до 26. 01. 2012 г., наказателна лихва в размер на 167, 98 лв. за същия период, сумата от 567, 76 лв. разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение в размер на 733, 88 лв., за които е издаден изпълнителен лист от 31. 01. 2012 г. по ч. гр. д. № 1235/2012 г. на ПРС в полза на „Банка ДСК“ ЕАД. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради произнасяне по непредявен иск, евентуално неправилно - постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон, както и необосновано. Касаторът излага доводи, че въззивният съд неправилно е приел, че е сезиран и със спор относно легитимацията на ответника да претендира вземането си по изпълнителния лист, издаден в полза на „Банка ДСК“ ЕАД по ч. гр. д. № 1235/2012 г. на ПРС, след плащане на задължението на ищците към „Банка ДСК“ ЕАД в изпълнение на банкова гаранция. Сочи, че в нарушение на материалния закон съдът неправилно е изтълкувал кръга на „частните правоприемници“ по чл. 429, ал. 1 ГПК, без да държи сметка за същността на суброгацията като способ за преминаване на вземания. Счита, че е налице противоречие в мотивите на въззивното решение и че не са обсъдени всички доказателства и доводи на страните. Моли да бъде обезсилено като недопустимо въззивното решение и делото да бъде върнато за произнасяне от друг състав, евентуално - да бъде отменено като неправилно и да бъде отхвърлен предявеният иск. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по значими за изхода на спора правни въпроси: „1. Съдът длъжен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора да извърши проверка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви по тях?; 2. Съдът обвързан ли е от търсената защита, заявена в петитума на исковата молба?; 3. Налице ли е частно правоприемство по смисъла на чл. 429, ал. 1 ГПК в полза на банка-гарант, изплатила чужд дълг? Означава ли това и суброгация в изпълнителния процес и има ли право банката-гарант, платила чужд дълг, да иска изпълнение въз основа на издадения в полза на взискателя изпълнителен лист?; 4. Длъжен ли е въззивният съд, когато по въззивна жалба на едната страна пререшава спора, да обсъди доводите на другата страна /въззиваемата страна/ и да им даде отговор в мотивите на своя акт?“. Твърди, че процесуалноправните въпроси /първи, втори и четвърти/ са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в решения по чл. 290 ГПК, постановени от ВКС по гр. д. № 1060/2014 г., І г.о., гр. д. № 2345/2016 г., І г.о., т. д. №[ЕИК] г., І т. о. и по гр. д. № 2300/2017 г., ІІ г. о. Третият въпрос поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето 3 ГПК- очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответниците по касационната жалба „Геовена“ ЕООД, Н. Й. К. и Г. П. К. са подали отговор на касационната жалба, в който изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Молят да им бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, на първо място, е намерил за неоснователни доводите на ответника за недопустимост на иска по чл. 439 ГПК поради липса на правен интерес от търсената с иска защита и произнасяне по непредявен иск. Съдът е приел, че ищците, в качеството им на длъжници по посоченото изпълнително дело, оспорват съществуването по отношение на ответника „Българска банка за развитие“ АД /взискател/ на изпълняемо вземане в размер на 29 689, 76 лв. по изпълнителния лист, въз основа на който е образувано изпълнителното дело. Счел е, че правният интерес в този случай е обусловен именно от висящото изпълнително производство, поради което отрицателният установителен иск на длъжниците срещу взискателя за оспорване съществуването на вземането, което се изпълнява принудително в конкретното изпълнително дело, е допустим. В решението е формиран извод, че първоинстанционното решение не е постановено в противоречие с диспозитивното начало на процеса, доколкото произнасянето на съда не е по непредявен иск. Решаващият състав е подчертал, че ищецът с допълнителната искова молба е въвел твърдения за неправилно конституиране на ответника като взискател в изпълнителното производство, тъй като същият не може да се ползва от субективните предели на изпълнителния лист от 31. 01. 2012 г. с оглед разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е приел за установено, че изп. д. № 55/2012 г. по описа на ЧСИ А. е образувано по молба на „Банка ДСК“ ЕАД за вземане към ищците по изпълнителен лист, издаден в полза на банката по ч. гр. д. № 1235/2012 г. на ПРС; на 26. 03. 2012 г. „Българска банка за развитие“ АД е платила в полза на „Банка ДСК“ сумата от 27 513, 66 лв. по банкова гаранция 590/760/256; по молба от 13. 10. 2014 г. по изп. д. № 55/2012 г. на „Българска банка за развитие“ АД същата банка е била конституирана като взискател по изпълнителното дело с оглед плащане на задължението на „Геовена“ ЕООД по банкова гаранция в полза на първоначалния взискател; по молба на „Българска банка за развитие“ АД и въз основа на вече описания изпълнителен лист е образувано изп. д. № 230/2017 г. на ЧСИ А.. Въззивният съд е изложил съображения, че след като не е поръчител или солидарен длъжник на ищците за задълженията по изпълнителния лист, издаден на „Банка ДСК“ ЕАД по ч. гр. д. № 1235/2012 г. на ПРС, ответникът „Българска банка за развитие“ АД не може да се ползва от субективните предели на изпълнителния лист, а следва да се снабди с друго изпълнително основание. Подчертал е, че плащането на дълга на кредитора по изпълнителния лист от ответника, в изпълнение на задължения по банкова гаранция, и суброгирането в правата на удовлетворения кредитор по силата на чл. 74, ал. 1 ЗЗД не обосновава промяна в направения извод предвид разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК. Изложил е аргументи, че съгласно последната цитирана разпоредба само поръчителят и солидарният длъжник, платили дълга, но не и суброгиралият се в правата на взискателя с оглед плащане на задължението на основание чл. 74 ЗЗД могат да се ползват от субективните предели на издадения в ползата на удовлетворения кредитор изпълнителен лист. По тези съображения въззивният съд е счел, че следва да уважи предявеният иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, което изключва необходимостта от преценка погасено ли е по давност вземането по изпълнителния лист от 31. 01. 2012 г., издаден по ч. гр. д. № 1235/2012 г. на ПРС. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При съобразяване на твърденията на касатора за недопустимо произнасяне на въззивния съд, както и с оглед дължимата служебна проверка в стадия по селекция на касационните жалби и поставения въпрос „Съдът обвързан ли е от търсената защита, заявена в петитума на исковата молба?“, настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за достъп до касация – вероятна недопустимост на въззивното решение. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. В случая не би могло да се приеме, че съдът е излязъл извън предмета на делото и е дал защита, която не е търсена. Произнасянето на съда съответства на искането на ищците по отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК и въведените от тях фактите и обстоятелствата, на които е основано оспорването на материалноправната законосъобразност на изпълнението по молба на ответника-взискател въз основа на издадения в полза на „Банка ДСК“ ЕАД изпълнителен лист, по което ответниците са длъжници. Доколкото още в исковата молба ищците са се позовали на конституирането на ответната банка като взискател по изп. д. № 55/2012 г. с оглед суброгацията й на основание чл. 74 ЗЗД в правата на удовлетворения кредитор „Банка ДСК“ ЕАД по силата на банкова гаранция и е оспорено осъществяваното от ответника по изп. д. № 230/2017 г. изпълнение по отношение на ищците, а в допълнителната искова молба се прави позоваване на неправилното конституиране на ответника като взискател по първото изпълнително дело и неправилното образуване на второто по молба на същия, тъй като с оглед нормата на чл. 429, ал. 1 ГПК ответникът не може да се ползва от субективните предели на изпълнителния лист, не съществува възможност за извод за неправилно определяне на предмета на спора от съда и за произнасянето му в несъответствие с искането на ищците. Касае се до изрично позоваване, наред с погасяването на вземането по изпълнителния лист по давност, на материална незаконосъобразност на принудителното изпълнение с оглед зачетено правоприемство по чл. 429, ал. 1 ГПК – заместване на взискателя и образуване на последващо изпълнително дело по искане на ответника, който е платил дълга и релевира настъпване на законна суброгация. В този смисъл произнасянето на съда не е въз основа на факти и обстоятелства, които не са въведени от ищците, съответно на различно от соченото основание и при отклонение от търсената с иска защита. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Първият от поставените от касатора процесуални въпроси, свързан със задълженията на въззивния съд да изложи мотиви, като обсъди доказателствата по делото и доводите на страните, отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По този въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са цитираните от касатора и служебно известните на състава решение № 388 от 17. 10. 2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28. 03. 2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3. 11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. Съгласно посочената практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая не е допуснато отклонение от практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства във връзка с обстоятелствата, на които ищците основават оспорването на законосъобразността на изпълнението по молба на ответника, като е изложил и съображения относно допустимостта на първоинстанционното решение с оглед доводите на въззивника ответник по иска. Съдът не е отрекъл правото на вземане на „Българска банка за развитие“ АД в качеството на платил гарант по банкова гаранция, встъпил в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжниците, а е изложил мотиви, че настъпилата законна суброгация в правата на първоначалния кредитор „Банка ДСК“ ЕАД на основание чл. 74 ЗЗД не означава суброгация в изпълнителния процес, образуван срещу длъжниците „Геовена“ ЕООД, Н. К. и Г. К. по издадения в полза на кредитора „Банка ДСК“ АД изпълнителен лист. За да уважи отрицателния установителен иск, че ищците не дължат по посоченото изпълнително дело процесната сума на ответника в качеството на банков гарант, суброгирал се в правата на първоначалния кредитор, в чиято полза е издаден процесният изпълнителен лист, съдът е приел, че законът /чл. 429, ал. 1 ГПК/ допуска суброгацията като основание за действието на издаден изпълнителен лист спрямо трети лица, които не са посочени в изпълнителния лист като кредитори, само по отношение на поръчителя и солидарния съдлъжник, които са платили дълга. Четвъртият процесуален въпрос не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не е съобразен с постановеното въззивно решение и споделения в него извод на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск по чл. 439, ал. 1 ГПК. Поставеният от касатора правен въпрос - налице ли е частно правоприемство по смисъла на чл. 429, ал. 1 ГПК в полза на банка-гарант, изплатила чужд дълг, респ. налице ли е суброгация в изпълнителния процес е значим за изхода на спора и отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. По тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 429, ал. 1 ГПК е формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, намерила израз в решение № 71 от 24. 07. 2019 г. по гр. д. № 2576/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о. В него е прието, че въвеждащата изключение от правилото за субективните предели на изпълнителния лист разпоредба на чл. 429, ал. 1 ГПК допуска взискател по изпълнителното дело да е лице, което не фигурира в изпълнителния лист, като персоналният обхват на разпоредбата е ограничен до универсалните и частните правоприемници на кредитора по изпълнителния лист. В хипотезата на законна суброгация частното правоприемство по чл. 429, ал. 1 ГПК принадлежи единствено на поръчителя и солидарния длъжник, платили дълга, а не на всяко трето лице, което по силата на закона се е суброгирало в правата на удовлетворения кредитор по изпълнителния лист. За да получи удовлетворение, третото лице, което няма качеството поръчител или солидарен длъжник, но твърди, че се е суброгирало в правата на кредитора по изпълнителния лист, следва да предяви осъдителен иск или да инициира заповедно производство, за да се снабди с изпълнително основание. В съответствие с това разрешение, което се споделя от настоящия състав и по отношение на което не е обоснована нужда от промяна или осъвременяване, въззивният съд е приел, че в случая ответникът не е правоприемник на правото на принудително изпълнение на кредитора по изпълнителния лист, поради което не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила и който е постановен при нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая тези пороци не са налице, поради което касационното обжалване не може да се допусне и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По изложените съображения въззивното решение на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационен контрол. При този изход на производството по чл. 288 ГПК, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв., чието договаряне и извършване се установява от договор за правна защита и съдействие от 19. 08. 2021 г. и преводно нареждане на „Уникредит Булбанк“ АД от 31. 08. 2021 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение