Определение № 2500 от 08.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 885/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Обединена Българска Банка“ АД, [населено място] срещу решение № 10 от 07.01.2025 г. по в. гр. д. № 552/2024 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след отмяна на решение № 261307 от 07.09.2018 г. по гр. д. № 5669/2017 г. на Софийски градски съд, І-9 състав, по предявения от К. Н. Г. от [населено място] против банката-касатор евентуален иск с правно основание чл. 29 ЗЗД, е унищожен договор от 01.08.2014 г. за учредяване на ипотека върху застроен урегулиран поземлен имот, обективиран в нотариален акт № 49, том I, рег. № 1783, дело № 40/2014 г. на нотариус Б. Н., рег. № 142, поради сключването му при измама. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразено е несъгласие с извода на въззивния съд, че процесната сделка е сключена при измама от страна на банката. Изложени са подробни съображения в подкрепа на поддържаната пред инстанциите по същество теза, че в случая липсва първият основен елемент от фактическия състав на чл. 29, ал. 1 ЗЗД – умишлено въвеждане в заблуждение, както и че наличието на умисъл нито е изследвано, нито е доказано по делото. Твърди се, че въззивният съд недопустимо е заменил изискуемия от закона умисъл за въвеждане в заблуждение с констатираната от него своеобразна „недобросъвестност“ на банката-кредитор, изразяваща се в неизпълнение на задължението й за сключване на споразумение с ищеца-длъжник по договор за кредит и за спиране на образуваното срещу него изпълнително дело, след като последният е изпълнил, макар и не изцяло, но „приемливо“, поетите от него заължения. Касаторът счита, че решаващият състав е смесил два различни правни института – разваляне на двустранните договори по реда на чл. 87 ЗЗД поради неизпълнение и унищожаването им по реда на чл. 29, ал. 1 ЗЗД и че изложените в акта мотиви са вътрешно противоречиви, което е резултат от нарушаване на правилата на формалната логика. Според него, квалифицирайки издаденото от банката удостоверение от 16.05.2014 г. като договор между страните за спиране на изпълнението и предоговаряне на условията по кредита, съдът не е отчел ясно и еднозначно формулираната в документа зависимост на изпълнението на задължението на банката за спиране на изпълнението и предоговаряне на кредита от предварителното точно (своевременно и в пълен обем) изпълнение на всички задължения на кредитополучателя-ищец. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Елемент от фактическия състав на чл. 29 ЗЗД ли са мотивите за и правните очаквания от сключване на сделката, когато са съзнавани характерът и правните й последици; 2. Представлява ли измама по смисъла на чл. 29 ЗЗД ненастъпването на желаните правни последици на сделката/договора, когато ненастъпването им след сключването на сделката, която се оспорва, е резултат на частично неизпълнение от страна на претендиращия, че е въведен в заблуждение; 3. Необходимо ли е, във връзка с установяване по делото и правната квалификация на иска по чл. 29, ал. 1 ЗЗД, наличието на първия елемент от фактическия състав на измамата, а именно „умишлено въвеждане в заблуждение“ от юридическо лице да бъдат събрани, приети и обсъдени в мотивите на решението допустимите по закон доказателства. При изследване наличието на умисъл, с оглед действията на представителя на юридическото лице, неговата психика и воля ли се преценява, тъй като той изразява волята на представляваното от него лице. При наличие на колективен орган, формирал конкретно волеизявление, с какви доказателства следва да се установи наличието на умисъл като елемент на измамата; 4. Допустимо ли е при разглеждане на квалифициран по чл. 29, ал. 1 ЗЗД иск да се заменя умисълът, като съществен елемент от фактическия състав на измамата по този законов текст, с хипотетична „недобросъвестност“ на насрещната страна, състояща се в неизпълнение на обещаното от нея задължение, заради недостатъчно, но „приемливо“ по смисъла на чл. 87, ал. 4 ЗЗД изпълнение, в резултат на което искът по чл. 29, ал. 1 ЗЗД да бъде уважен“. По отношение на поставените въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), в подкрепа на което основание за първите три въпроса са посочени: решение № 834 от 26.10.2009 г. по гр. д. № 136/2009 г. на I г. о.; решение № 511 от 31.07.2024 г. по гр. д. № 3851/2023г. на ІV г. о.; решение № 368 от 3.04.2013 г. по гр. д. № 243/2012 г. на III г. о. и решение № 245 от 07.11.2017 г. по гр. д. № 585/2017 г. на ІV г. о. За последния въпрос бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касация – К. Н. Г. от [населено място] – не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Въззивният съд е приел за установено от съдържанието на издаденото от „Обединена Българска Банка“ АД удостоверение от 16.05.14г., че процесната ипотека е била учредена с очакването на ищеца-длъжник по сключен с банката договор за кредит от 29.04.2008г. да бъде спряно образуваното изпълнително производство във връзка с този кредит и същият да бъде предоговорен в интерес и в полза на физическите лица-страни по него. За доказан е счел и фактът, че всички визирани в удостоверението насрещни задължения на физическите лица – плащане на първоначална основна вноска по дълга; учредяване на процесната ипотека; признаване на дълга без провеждане на производство по чл. 422 ГПК, в резултат на което процесната заповед за изпълнение е влязла директно в сила – са изпълнени надлежно, като единственото задължение, което не е изпълнено надлежно, е плащането на последната разсрочена вноска по споразумението – същата е преведена със закъснение. Съдебният състав е посочил, че възражението на банката срещу евентуалния иск с правно основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД се изчерпва именно и само с наличието на забавено плащане на последната разсрочена вноска по споразумението. По отношение на възражението, че е останал и непогасен остатък от тази вноска в размер на 1 400 лв., е счел, че доколкото е заявено едва във въззивното производство, същото не следва да бъде съобразено, но дори и да бъде взето предвид, то не може да обоснове различни изводи, предвид незначителния размер на неизпълнението, преценено и в контекста на чл. 87, ал. 4 ЗЗД. Според въззивния съд, именно обстоятелството, че въпреки изпълнението от страна на физическите лица, банката не е изпълнила ангажимента си да спре изпълнението и да предоговори дълга в тяхна полза, дава основание да се приеме, че ищецът е бил подведен недобросъвестно от банката, т. е. че е въведен в заблуждение по смисъла на чл. 29 ЗЗД и в резултат на това недобросъвестно „поведение“ банката е придобила, изцяло в ущърб на ищеца, два сериозни имуществени позитива: влязла в сила заповед за изпълнение, което преклудира правото му да оспори размера на дълга, и съществено допълнително обезпечение на вземанията си – процесната ипотека, която се явява втора поред, заедно с първоначално учредената такава по самия кредитен договор. Поради това е направил извод, че този правен резултат, посоченото „поведение“ на банката, попада в обхвата на дефиницията по чл. 29 ЗЗД и подлежи на анулиране. Като косвен аргумент в подкрепа на извода за недобросъвестност на банката по смисъла на чл. 29 ЗЗД решаващият състав е преценил и обстоятелството, установено от съдържанието на кредитния договор от 29.04.08г. и анекса към същия от 13.02.14г, сключени с другия длъжник – И. П., че банката, без знанието и съгласието на ищеца и изцяло в негов ущърб, е предоговорила, а впоследствие и осребрила, първоначално учредената ипотека по самия кредитен договор. С оглед на изложеното, въззивният съд е отменил първоинстанцинотото решение в частта за евентуалния иск с правно основание чл. 29 ЗЗД и е уважил същия, като е унищожил договора, обективиран в нотариален акт № 49 от 01.08.14г. на нотариус Б. Н., рег. № 142 за учредяване на ипотека върху описания в него недвижим имот. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато. Поставените в изложението въпроси по т. 1 - т. 3, обобщени и уточнени съгласно указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, като въпроси за елементите от фактическия състав на измамата по смисъла на чл. 29 ЗЗД и необходимо ли е да се установи по делото наличието на първия елемент от този фактически състав – „умишлено въвеждане в заблуждение“ – отговарят на общото изискване да са обуславящи за изхода на конкретното дело. По отношение на тях е осъществено и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК предвид решаването им в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС – решение № 834 от 26.10.2009 г. по гр. д. № 136/2009 г. на I г. о.; решение № 511 от 31.07.2024 г. по гр. д. № 3851/2023г. на ІV г. о. и решение № 368 от 3.04.2013 г. по гр. д. № 243/2012 г. на III г. о. Що се отнася до въпроса по т. 4, макар да е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, същият не може да обоснове допускане на касационното обжалване. Поддържаното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недоказано – не е посочена изобщо практика на ВКС, а основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно – с посочване само на правната норма, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК