Определение № 967 от 05.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 299/2024 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по подадена от И. С. М. частна касационна жалба срещу определение № 1/02.01.2024 г. на ОС- Ловеч, 1 състав по в. ч. гр. д. № 611/2023 г., с което е оставена без уважение частната му жалба против определение № 1046/06.12.2023г. на РС- Ловеч по гр.д. № 1689/20234г. в частта, с която е отхвърлена молбата му за връщане на внесената по сметката на РС- Ловеч държавна такса в размер на 80 лв. Твърди, че определението е неправилно и иска да бъде отменено. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е въвел като основание за достъп до касационно обжалване основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК по въпросите: 1/. „Образувано ли е исково производство към момента на подаване на молбата за сезиране на съда по чл.232, изр. първо ГПК в случай, че до този момент първоинстанционният съд не е конституирал ответник по делото?“ и 2/. „В процесния закон липсва формулирано правило и разграничителен критерий кога е образувано делото и кога е образувано исковото производство, което води до различни становища по обуславящия изхода на делото въпрос при прилагане в синхрон със законовите разпоредби на материалния закон /Закона за държавните такси/. Правният въпрос е с оглед разпоредбите на чл.26, ал.1, чл. 131-133 и чл. 232, изр. първо от ГПК; чл.3, ал. 1 и чл. 4б от ЗДТ“. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, намира следното: Производството по гр.д. № 1689/2023 г. по описа на РС- Ловеч е образувано по подадена от И. С. М. искова молба срещу ДПБ, гр. Ловеч, за признаване за установено „несъществуването на мое правно отношение с ответника ДПБ, гр. Ловеч относно лечението ми в болницата през периода от 05.01. до 15.01.2001г., защото аз никога не съм влизал в нея, освен до регистратурата на първия етаж“, както и „да обявите за нищожни история на заболяването № 19/2001 г. и епикриза КОД: 300, издадени съответно на 06.01.2001г., които са архивирани в болничната документация“. С молба вх. № 11539/04.12.2023г. И. М. е оттеглил исковата си молба на осн. чл.232, изр. 1 от ГПК, с искане за прекратяване на производството по делото, както и за връщане на внесената от него държавна такса. С определение № 1046/06.12.2023г. по гр.д. № 1689/23г., РС- Ловеч на осн. чл.232 ГПК е прекратил производството по делото и е оставил без уважение искането за връщане на внесената държавна такса. За да потвърди обжалваното определение, ОС- Ловеч е приел, че съгл. разпоредбата на чл.3, ал.1 ЗДТ основанието за внасянето на държавна такса е отправяне на искане до съдилищата за защита чрез провеждане на съдебното производство, което основание законът не свързва със задължението на съда за извършване на определени съдопроизводствени действия и със разрешаването на спора по същество, поради което е намерил за неоснователни доводите на частният жалбоподател, че след образуване на делото, съдът не е извършвал никакви съдопроизводствени действия до подаването на молбата за оттегляне. Позовал се е на чл.4 б ЗДТ, съгл. който връщането на държавната такса е възможно, когато исковото производство не е образувано или когато таксата е събрана въпреки, че ищецът е бил освободен от заплащането й, каквито хипотези в случая не са налице. Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е в преклузивният срок по чл.275, ал.1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване валиден и допустим съдебен акт, с който е оставена без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по- нататъшното развитие на делото. Настоящият съдебен състав счита, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е обосновал основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, т. е. какво е значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В разглеждания случай по поставените въпроси не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По въпроса е налице и установена съдебна практика, която е съобразена от въззивният съд, което изключва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В многобройната практика на ВКС трайно се приема, че р азпоредбата на чл. 4а ЗДТ изрично предвижда, че държавната такса се заплаща за искови молби, т.е. предявяването на иск чрез подаване на искова молба до съда, а не за извършването на определено съдопроизводствено действие от страна на съда; чл.2, ал.2 ЗДТ установява само механизма, по който простите такси следва да бъдат определени от Министерския съвет по предвидения в чл.1, ал.2 от същия закон ред, но не и действията, които задължително следва да бъдат извършени от съда при подадена искова молба срещу внесената държавна такса; държавните такси, събирани от съдилищата се определят от Министерския съвет общо по всички дела от определен вид на основата на установените в чл.3 ЗДТ критерии, а не конкретно по всяко дело според извършените по него действия или необходимите именно по това дело материално- технически и административни услуги; държавните такси не представляват цена, която гражданинът заплаща само ако получи услугата, която желае, т.е. съдебен акт, уважаващ заявената претенция, респ. извършването на определен брой съдопроизводствени действия; ЗДТ и издадената от Министерски съвет Тарифа за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК не предвиждат заплащане на такса за всяко съдопроизводствено действие и то само ако то бъде извършено. Относно връщане на внесена държавна такса, когато искът е оттеглен и производството е прекратено, също е налице безпротиворечива практика на ВКС, с която е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 4б ЗДТ се връщат само недължимо платените държавни такси, т.е. таксите, по които исково или охранително производство не е било образувано или таксите са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвнесените такси. Само в тези хипотези таксите следва да се приемат като недължимо платени, т.е. платени без да е налице основание за това по смисъла на чл. 3 ЗДТ. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е изложил, че молбата, с която предявеният иск е оттеглен, е подадена след образуване на исковото производство, за което е внесена държавна такса, дължимостта на която не е свързана със задължението на съда за извършване на определено съдопроизводствено действие или разрешаването на правния спор по същество. Наред с това и твърдението за липсата на образувано производство поради неконституиран от първоинстанционният съд ответник е и обективно невярно- с исковата молба като ответник по спора е посочен „ДПБ“. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория поставен „въпрос“, който по начина, по който е формулиран не може да бъде определен като питане. Касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като даде ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания съдебен акт. Обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в частната жалба. Касационният съд не е не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационната жалба, като непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определение № 1/02.01.2024 г. по в.ч. гр. д. № 611/2023 г. на ОС- Ловеч. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІV ГО,