Определение № 814 от 18.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2173/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. Т. Т. – помагач на „ЗД „БУЛ ИНС““ АД, и по насрещни касационни жалби на С. М. Ш., С. Д. А., И. Д. Ш. и Д. Д. Ш. - правоприемници на ищеца по чл. 227 ГПК, срещу Решение № 141/12.05.2025 г. по в.т.д. № 123/2025 г. на АС-Пловдив, с което частично е отменено и частично потвърдено Решение № 390/18.10.2024 г. по т.д. № 264/2023 г. на ОС-Пловдив, постановено по искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди, претърпени от Д. А. Ш. във връзка с реализирано на 09.10.2022 г. пътнотранспортно произшествие.

Касаторът Н. Т. го обжалва в частта, с която са уважени предявените срещу подпомаганата от него страна „ЗД „БУЛ ИНС““ АД искове за обезщетение за неимуществени и имуществени вреди в размер съответно от 30 000 лв. и от 1 112,20 лв. Заявява оплакване за недопустимост поради липса на надлежно предявена извънсъдебна претенция съгласно чл. 498, ал. 3 КЗ, като уточнява, че пред застрахователя пострадалият е посочил механизъм на произшествието и вреди, различни от изложените в исковата молба, и не е подкрепил претенцията си с доказателства. Допълва, че в съдебния процес ищецът е изложил факти за различни и взаимоизключващи се механизми на събитието и тази нередовност на исковата молба не е отстранена преди постановяване на обжалваното решение. Релевира се оплакване и за неправилност на въззивния акт поради необосноваността му с оглед показанията на свидетелите и експертните заключения, сочещи невиновност на помагача за настъпилото събитие, липса на противоправност в поведението му или най-малко – допринасяне от пострадалия предвид състоянието му на значително алкохолно опиянение. Касаторът навежда оплакване, че не са изложени мотиви по възражението за настъпване на уврежданията на ищеца при падане, за каквото сочат свидетелите, или при стъпване накриво, болката от което е била притъпена от алкохолното опиянение и се е проявила по-късно. Поддържа се необоснованост и на преценката за справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, включително поради отчитане на неполучено от пострадалия увреждане „конквасация на долния край на дясната подбедрица“. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи недопустимостта и очевидната неправилност на въззивното решение, както и поставя въпроси, които намира за решени в противоречие с практиката на ВКС и за значими за точното прилагане на закона (чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК).

Подпомаганата страна „ЗД „БУЛ ИНС““ АД заявява, че жалбата на помагача е основателна и че следва да бъде допуснато касационно обжалване по нея.

Ответниците по жалбата С. М. Ш., С. Д. А., И. Д. Ш. и Д. Д. Ш. поддържат, че в обжалваната от помагача част въззивното решение е допустимо и правилно. От своя страна те обжалват с насрещни касационни жалби решението в частта, с която след отмяна на първоинстанционния акт предявеният от наследодателя им иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 30 000 лв. до 45 000 лв. Молят за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба на Н. Т. Т., с която се обжалва въззивното решение в частта относно присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер от 1 112,20 лв., е недопустима, защото цената на иска е под прага от 2 556,46 евро, посочен в чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК. Разпоредбата не прави разлика в обжалваемостта според вида на релевирания с касационната жалба порок (нищожност, недопустимост или неправилност на съдебното решение), а предложеното от касатора разширително тълкуване на правилото е правно нередно предвид императивния и ограничителен характер на процесуалната норма. Ето защо и доколкото искът за имуществени вреди не е акцесорен спрямо иска за обезщетение за неимуществени вреди (решението по който е обжалваемо), касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част жалбата на Т. е допустима като подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване решение на въззивен съд. Допустимостта на насрещните жалби, освен от общите предпоставки, които са налице, е предпоставена от разглеждането на основната касационна жалба.

Д. А. Ш. е предявил срещу „ЗД „БУЛ ИНС““ АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумата от 50 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили във връзка с реализирано на 09.10.2022 г. пътнотранспортно произшествие, причинено от застрахован при ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач на автомобил, ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването. Като помагач на ответника е привлечен соченият за делинквент Н. Т., а на основание чл. 227 ГПК на мястото на ищеца са конституирани наследниците му С. М. Ш., С. Д. А., И. Д. Ш. и Д. Д. Ш..

Първоинстанционният съд е установил, че на процесната дата Д. Ш. се возил на задната дясна седалка на управлявания от помагача и задължително застрахован от ответника автомобил, за да бъде откаран до дома си след събиране с приятели; при пристигане на адреса шофьорът спрял до бордюр, с включен двигател и необезопасен срещу самопотегляне в нарушение на чл. 96 ЗДвП; Ш. отворил вратата, за да слезе, но при стъпване с десния крак на платното автомобилът се задвижил и кракът на пътника бил заклещен между задната дясна гума и бордюра; в резултат Ш. получил конквасация на долния десен край на дясната подбедрица и счупване на глезенна става. За да възприеме този механизъм на събитието, съдът се е позовал на заключението на медицинската експертиза, според което травмата на Ш. е резултат от усукване на глезена при застопорена долна или горна част на крайника, и е кредитирал свидетелските показания, сочещи, че Ш. е предприел слизане при спрял автомобил, а не в движение. Според установеното от съда травмата е наложила двукратна оперативна намеса, причинила е болка със силно изразен характер, особено непосредствено след събитието и следоперативно, и е довела до продължително затруднение на движенията на пострадалия и на самообслужването му в периода на гипсова имобилизация и използване на две патерици за около 4-5 месеца, както и до трудова неработоспособност за период от почти 6 месеца. При тези факти съдът е счел, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на 45 000 лв. Възражението, че пострадалият е допринесъл, тъй като е употребил значително количество алкохол, преди да предприеме пътуването с автомобила, е намерено за неоснователно поради недоказаност на причинна връзка между алкохолното опиянение и настъпването на резултата. С изложените съображения съдът е уважил иска до сумата от 45 000 лв.

Първоинстанционното решение е обжалвано в осъдителната част. По довода за недопустимост на производството поради неспазване на изискването на чл. 380 КЗ въззивният съд е аргументирал, че наличието на разлики в описанието на събитието пред застрахователя и пред съда не е равнозначно на липса на идентитет между извънсъдебната и съдебната претенция, нито води до нередовност на исковата молба, а действителният механизъм на произшествието подлежи на установяване в процеса и доказването му има отношение към основателността на иска. По същество съдът е възприел идентична фактическа обстановка относно механизма на събитието, позовавайки се на свидетелските показания (според които слизането на Ш. е предприето след спиране на автомобила), на заключението на автотехническата експертиза (съгласно което предвид разстоянието между задната врата и гумата попадането на крака на пострадалия до гумата е възможно само при придвижване на автомобила напред), на медицинската и комплексната експертизи (сочещи като пряка причина за травмата усукването на крака, както е при застопорен глезен и подвижна подбедрица, но не и при падане от ръст или при обикновено стъпване накриво, без усукване). В резултат съдът също е заключил, че помагачът е допуснал потегляне на автомобила напред и придвижването му с около 70-80 см, при което стъпалото на Ш. е било заклещено между задната гума и бордюра. По възражението за допринасяне съдът е приел, че употребата на алкохол от пострадалия е оказала отрицателно въздействие върху адекватността на реакциите, координацията, рефлексите и периферното зрение, но е намерил за недоказано наличието на конкретна причинна връзка между пияното състояние на Ш. и настъпилата травма, вкл. е отрекъл възможността травмата да е настъпила при някои от паданията на лицето, предхождащи качването му в автомобила. При определяне на справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД въззивният съд е обсъдил свидетелските показания, като е счел за основателно оплакването за неправилно кредитиране от първоинстанционния съд на показанията на един от свидетелите, без да бъде отчетено кои от болките и страданията, описани от този свидетел, се дължат на по-старата травма или на последвалото онкологично заболяване на пострадалия. В тази връзка въззивният съд е направил съпоставка между показанията на свидетеля, дадени по настоящото дело, и в друго производство, водено във връзка с обезщетяване на вреди от увреждане от предходно пътнотранспортно произшествие, и не е възприел за достоверно, че заради процесната травма пострадалият е бил непрекъснато на легло, не е могъл да става и да излиза. Същевременно съдът не е кредитирал и друга група показания, сочещи тъкмо на обратното (че до един-два месеца след събитието Ш. е излизал без патерици и се е разхождал, без да куца), като те са счетени за противоречащи на медицинските документи и експертно заключение. Съобразено е заключението и на психиатричната експертиза, което установява наличие на остра стресова реакция и процес на нарушена адаптация, но без развитие на невротизъм или депресивно състояние. Така съдът, в отклика от първоинстанционния, е стигнал до извод, че справедливото обезщетение трябва да се определи в по-нисък размер, като се отчете наличието на болков синдром у пострадалия от събитие, предхождащо процесното, както и действителната степен на обездвижването му в резултат от настоящата травма. Поради това след частична отмяна на първоинстанционното решение искът е отхвърлен за сумата над 30 000 лв.

По жалбата на Н. Т. Т.:

Не се установява недопустимост на обжалваното решение поради релевираната от касатора причина, свързана с липса на идентичност между събитието, описано в извънсъдебната претенция, и това, в причинна връзка с което се търси обезщетение в настоящия процес. За допустимостта на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ е необходимо увреденият да е предявил искане пред застрахователя и да е изтекъл съответният срок за удовлетворяването му, като съдът проверява налице ли е съвпадение между посочените в претенцията по чл. 380, ал. 1 КЗ основни белези, индивидуализиращи елементите на деликта (събитието, противоправността и вината), и тези, които са възпроизведени в исковата и уточнителните молби. Под „основни“ белези на събитието следва да се разбират участниците, мястото, времето и начинът на извършването му, последният – с описание, годно да отличи събитието от всяко друго деликтно поведение, но без да е необходимо детайлно изложение на несъществени елементи, които нямат отличителен характер, а допълват механизма му (и които застрахователят би могъл сам да установи, анализирайки представените пред него доказателства или изисквайки информация от застрахования при него водач). Тоест предпоставката на чл. 498, ал. 3 КЗ ще е спазена при идентичност на основните белези на произшествието, посочени в извънсъдебната и в съдебната претенция, а ако недостатъчното описание на събитието в искането по чл. 380, ал. 1 КЗ или описанието му чрез други (различни от процесните) несъществени елементи е дало повод на застрахователя да откаже извънсъдебно плащане, този факт може да бъде преценен на плоскостта на отговорността му за разноски, стига в процеса ответникът да признае вземането, произтичащо от вече детайлизираното в исковата молба събитие.

В настоящия случай в искането за извънсъдебно плащане пострадалият е посочил място и време на настъпване на събитието, еднакви със заявените в процеса, а също така се е позовал на общи основни белези на произшествието – че това е станало във връзка с пътуването му като пътник в индивидуализиран лек автомобил, управляван от посочено лице; че увреждането е причинено при/във връзка с излизане на ищеца от автомобила и че е същото е довело до оперативна намеса и претърпени болки и страдания. Следователно изискването за допустимост на процеса от гледна точка на предприемане на извънсъдебни действия по уреждане на претенцията е спазено.

Други процесуални пречки също не са налице.

Решението не е и очевидно неправилно - порок, при който нарушението на императивна разпоредба или на логическите правила е видимо от акта (или от мотивите му) без извършване на анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на закон в противоположния му смисъл или в отменена редакция, нарушаване на основни съдопроизводствени правила или формиране на явно нелогични изводи). В случая касаторът аргументира очевидната неправилност на решението с неговата необоснованост и с противоречие с логическите правила. Най-често (а така е и в настоящия случай предвид черпените от доказателствата възражения) преценката дали решението е обосновано, изисква анализ на доказателствения материал и поради това възможната грешка при установяване на фактите не може да се окачестви като такава с очевиден характер. Нарушение на правилата на логиката пък не е видно от изложените в мотивите факти, според които, след като е спрял, управляваният от застрахования водач автомобил е потеглил отново, а пострадалият е предприел слизане в спряно положение на превозното средство, но в резултат от последвалото задвижване на автомобила кракът му е останал затиснат между задната гума и бордюра. Осъществяването на такава последователност от факти е напълно възможно според опитните и житейските правила, още повече че това е и един от двата описани от техническата експертиза вероятни механизми на събитието. Дали в конкретния случай събитието е резултат именно от тази поредица обстоятелства или от друга, която изключва противоправността или вината, е въпрос, непроверим в селективната фаза на касационното производство, тъй като налага преценка на доказателствата.

Поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК изискват като общ селективен критерий да е посочен въпрос - който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с наведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор може да бъде даден абстрактно, независимо от конкретиката на делото.

В обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът не е формулирал изричен въпрос, но е изложил съображения за противоречие на решението с практиката на ВКС относно задължението на съда да мотивира акта си и да се произнесе по доводите на страните. Ако се приеме, че това е поставеният въпрос, той би бил правен, тъй като обуславя взимането на решение по всяко дело, свързан е с касационен довод и може да получи абстрактен отговор. Спрямо него обаче не е изпълнен допълнителният критерий, защото не е решен в противоречие със съдебната практика по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК - съдът е изложил мотиви въз основа на кои доказателства е установил фактическата обстановка, аргументирал е защо възприема една от възможните тези за настъпване на събитието, анализирал е съдържанието на всички свидетелски показания и експертни заключения, обосновал е приложимия материален закон. Правилността на така мотивираните фактически и правни изводи не е предмет на изследване в селективната фаза, поради което и с отричането й не може да се обосновава допускане на касационно обжалване.

Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:

1. Налице ли е противоправно поведение на водач на моторно превозно средство по смисъла на чл 96 ЗДвП, когато слизащият пътник не е спазил предписанието на чл. 95 ЗДвП?

2. Налице ли е противоправно поведение на водач на моторно превозно средство, респективно какъв е процентът на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, когато след доказана с техническо средство на МВР употреба на алкохол с резултат от 2,59 промила, довела организма му до степен на „ступор“, слизащият пътник не е съобразил пренебрежимо ниската скорост на превозното средство (времеви интервал от 0,65 секунди за спиране и скорост от 1,68 км/ч, т.е. три пъти по-малка от нормалния човешки ход), като е предприел слизане без покана от страна на шофьора, респективно без да уведоми водача за слизането си и без да се увери, че автомобилът е в пълен покой?

И двата въпроса нямат характер на обуславящи, тъй като отговорите им са предпоставени от фактическа обстановка, която не е била възприета от въззивния съд, а именно - пострадалият да е предприел слизане от автомобила, преди същият да е спрял. Второто питане е и фактологично, не може да получи абстрактен отговор. Следователно въпросите не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не удовлетворяват общия селективен критерий. Отделно от това в изпълнение на задължението си за мотивиране на допълнителния критерий на заявеното за тях основание касаторът не е посочил коя норма се нуждае от (ново) тълкуване и защо, нито е доказал такава необходимост.

Въз основа на изложеното не следва да се допуска касационно обжалване по жалбата на помагача.

По жалбите на С. М. Ш., С. Д. А., И. Д. Ш. и Д. Д. Ш.:

Жалбите са заявени като насрещни и с оглед недопускане до касационно обжалване на подадената от помагача жалба същите не следва да бъдат разглеждани съгласно чл. 287, ал. 4 ГПК.

По разноските:

Помагачът следва да заплати адвокатско възнаграждение за защита на ответниците по неговата жалбата, осъществена при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., в размер от 200 евро. При определянето му съдът съобразява липсата на депозиран отделен отговор по жалбата (процесуалният представител е препратил към изготвената от него насрещна касационна жалба), както и съпоставя вече присъденото за предходните инстанции общо възнаграждение с размера на претенцията.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,