Определение № 1562 от 22.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 612/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве” АД, чрез пълномощника му юрк. Ан. С., с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 21/20.01.2025 г., постановено по в. т. д. № 439/2024 г. по описа на Апелативен съд-В., 1 състав, в частта, в която е уважен предявеният от Г. Й. К. срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените щ неимуществени вреди над сумата от 5000 лв. до присъдения размер от 10000 лв., изразяващи се в изживени болки и страдания вследствие настъпило на 18.11.2018 г. застрахователно събитие по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 17.12.2018 г. до окончателното му заплащане. Въззивното решение като необжалвано е влязло в частта, в която искът за заплащане на заместващо обезщетение е отхвърлен за разликата от 10000 лв. до пълния му предявен размер от 30000 лв., а първоинстанционното решение като необжалвано в частта, в която този иск е уважен до сумата от 5000 лв. Касаторът навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяването му апелативният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са довели до необоснованост на решението и до незаконосъобразно приложение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, а именно при определяне на заместващото обезщетение за причинените неимуществени вреди не са съобразени всички факти, релевантни за приложението на уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост. Счита, че при осъществяване на тази преценка недоказани са останали твърдените психични травми на ищцата след настъпване на процесното ПТП, като присъденото заместващо обезщетение не отговаря на обществено-икономическите условия към момента на причиняване на вредоносния резултат. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Следва ли при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП?“ (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие както със задължителната практика, намерила израз в ППВС № 4/1968 г., така и с казуалната практика – решение по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о.; решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о. и решение по т. д. № 2143/2014 г. на ВКС, I т. о.); 2. „При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства или следва да обсъди само някои от тях?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с ППВС № 4/1968 г.; решение № 93/23.06.2011 г. на ВКС по т. д. 566/2010 г. на II т. о.; решение № 104/25.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2998/2013 г. на I т. о.; решение № 73/27.05.2014 г. на ВКС по т. д. № 3334/2013 г. на II т. о.; решение № 114/03.11.2014 г. на ВКС по т. д. № 1053/2012 г. на II т. о.; решение № 101/03.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 4391/2013 г. на II т. о.; решение № 158/17.10.2014 г. на ВКС по т. д. № 3594/2013 г. на I т. о.; решение № 4/03.08.2015 г. на ВКС по т. д. № 40/2014 г. на II т. о.; решение № 283/06.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 795/2008 г. II т. о.; решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 387/2008 г. на II т. о.; решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС и решение № 223/13.04.2017 г. по т. д. № 2273/2015 г. на ВКС, II т. о.) и 3. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение на размера на обезщетението?” (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие с трайно установената практика на ВКС, без да се посочват конкретни съдебни решения). Касаторът счита, че правният отговор по всички поставени правни въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба и ищец в настоящото искова производство не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено в процеса на доказване всички правопораждащи предявеното спорно материално право юридически факти – 1) противоправно виновно поведение на застрахования водач, 2) неимуществени вреди, изразяващи се в причинени болки и страдания, 3) причинно следствена връзка между противоправното поведение на делинквента и релевантния вредоносен резултат и 4) през процесния период ответното застрахователно дружество е обезпечавало деликтната отговорност на водача на МПС, причинил травматичните увреждания на ищцата. Счел е, че правният спор пред въззивната инстанция се съсредоточава както относно размера на дължимото застрахователно обезщетение (съобразно критериите за справедливост, предписани в чл. 52 ЗЗД), така и относно основателността на своевременно наведеното от ответното застрахователно дружество материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата чрез своето противоправно поведение, респ. относно нейния принос в единния цялостен съпричинителен процес на обстоятелствата и явленията в обективната действителност за настъпване на вредоносните последици. Съобразил е дадените по т. 2 от ППВС № 4/1968 г. задължителни за съдилищата тълкувателни разяснения, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а всякога обусловено от редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства - начинът на извършване на деликта, характерът на увреждането, произтичащите от него физически и психологически последици за увредените лица, възраст на пострадалия, социално положение, които решаващият съд е длъжен не само да посочи, но и да ги прецени в тяхната съвкупност. (в този смисъл и решение № 93/23.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 566/2010 г., II т. о. и решение № 111/1.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 676/2010 г., II т. о.). Въз основа на тези принципни тълкувателни постановки въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че при настъпване на процесното ПТП пострадалата е получила травматични увреждания, изразяващи се в контузия на главата, травма на нервни коренчета в шийния отдел, две малки – по 1 см., рани на челото в централната част, контузия на двете колена и контузия на двете подбедрици, като тя е в активна трудоспособна възраст, без данни за хронични заболявания и здравословни проблеми, съпруга и майка. Според заключението на медицинския експерт по приетата пред първата инстанция КСМАЕ възстановяването на ищцата от понесените травми е пълно, преминало е без усложнения, като са останали два белега на челото, които могат да бъдат определени като загрозяващи. От заключението на СПЕ се установява, че в резултат на преживения пътен инцидент, свързан със заплаха за живота и здравето на пострадалата и нейния съпруг, ищцата е имала психотравмено изживяване, което е останало непреработено, получила е остър стрес не само вследствие на инцидента, но поради обстоятелството че за продължителен период от време щ се е налагало да обгрижва и пострадалия от същото ПТП съпруг. Към момента на изготвяне на експертизата вещото лице е установило данни за симптоми на хроничен стрес, проблеми със съня, интензивен негативен афект при напомняне на травматичното събитие. Апелативният съд е съобразил и практиката на касационната инстанция при определяне на размера на застрахователните обезщетения, вземайки предвид и икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на процесното ПТП, размерът на минималната работна заплата за 2018 г. – 510 лв., лимитите на застрахователно покритие по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – в размер на 10420000 лв., които представляват само ориентир, но не и самостоятелен критерий при определяне на обезщетението (решение № 23/25.03.2014 г. по т. д. № 11154/2013 г., II т. о. на ВКС и решение № 157/28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013г., II т. о. на ВКС), както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. Счел е, че паричен еквивалент на този вид обществени отношения се явяват лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди, установени в действащите през съответните периоди наредби за задължителното застраховане. Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивният съд е обосновал правния довод, че заместващо обезщетение в размер на 10000 лв. е съобразено както с действително претърпените болки и страдания, така и с практиката на касационната инстанция, поради което искът е уважен за тази сума. Разглеждайки своевременно предявеното материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от твърдяното противоправно поведение на пострадалата, изразяващо се в неизползване на предпазен колан, апелативният съд го е счел за неоснователно. Изяснил е, че в т. 7 от ТР № 1/23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, постановено по тълк. д. № 1/2014 г., са разграничени двете хипотези на съпричиняването на вредоносния резултат, обуславящи приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД – 1) „съпричиняване” в тесния смисъл на това понятие и 2) пострадалият не е допринесъл за настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата. Съобразил е, че съобразно фактическите изводи, до които е достигнала СМЕ, дори и при правилно поставен предпазен колан процесните травматични увреждания биха настъпили, поради което в процеса на доказване не е установена причинно-следствената връзка между непоставянето на предпазния колан и настъпилите травматични увреждания. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият материалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК – той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК), тъй като не е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. При определяне на размера на дължимото заместващо обезщетение за причинените на пострадалата при настъпване на покрития застрахователен риск неимуществени вреди апелативният съд не е обсъждал дали един от критериите, включени уреденото в чл. 52 ЗЗД понятие за справедливост, представлява конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размер на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата от тези доходи и принос за определен период от време в резултат от причинените му телесни увреждания при ПТП. С предявения и частично уважен иск се претендира заплащане на заместващо обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в изживени болки и страдания, а не за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в загуба на сигурен доход на пострадалата и нейното семейство вследствие на невъзможност да полага труд. Неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, поради което предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Именно тези критерий въззивният съд е приложил – съобразил е правнорелевантното обстоятелство, че пострадалата е получила травматични увреждания, изразяващи се в контузия на главата, травма на нервни коренчета в шийния отдел, две малки – по 1 см., рани на челото в централната част, контузия на двете колена и контузия на двете подбедрици, като тя е в активна трудоспособна възраст, без данни за хронични заболявания и здравословни проблеми, съпруга и майка. Възстановяването щ е пълно, преминало е без усложнения, като са останали два белега на челото, които могат да бъдат определени като загрозяващи. Вследствие на преживения пътен инцидент, свързан със заплаха за живота и здравето на ищцата и нейния съпруг, тя е имала психотравмено изживяване, което е останало непреработено, получила е остър стрес не само вследствие на инцидента, но поради обстоятелството че за продължителен период от време щ се е налагало да обгрижва и пострадалия от същото ПТП съпруг. Съществуват данни за симптоми на хроничен стрес, проблеми със съня, интензивен негативен афект при напомняне на травматичното събитие. При определяне на размера на дължимото заместващо обезщетение апелативният съд е взел предвид и икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на процесното ПТП, размера на минималната работна заплата за 2018 г. – 510 лв., лимитите на застрахователно покритие по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – в размер на 10420000 лв., като е изяснил, че те представляват само ориентир, но не и самостоятелен критерий при определяне на обезщетението, както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. Вторият (процесуалноправният) въпрос е свързан с процесуалното задължение на въззивния съд да обсъди всички правни доводи на страните и да установи всички факти, които биха били от значение за определяне на справедливия размер на заместващото обезщетение за причинените неимуществени вреди съобразно нормативния критерий, уреден в правната норма на чл. 52 ЗЗД. Както бе изяснено, при решаване на този правен спор въззивният съд изцяло се е съобразил със задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ППВС № 4/1968 г., като всестранно е анализирал отделните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, релевантни за определяне на размера на застрахователното обезщетение за причинените на пострадалата неимуществени вреди при настъпване на процесния покрит застрахователен риск. Третият (материалноправният) въпрос не е разрешен в противоречие, а в съзвучие с формираната казуална практика на ВКС, вкл. и цитираната във въззивното решение. При определяне на дължимото заместващо обезщетение апелативният съд е взел предвид и икономическата конюнктура в страната към момента на настъпване на процесното ПТП, размерът на минималната работна заплата за 2018 г. – 510 лв., и лимитите на застрахователно покритие по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите – в размер на 10420000 лв., като изрично е изяснил, че те представляват само ориентир, но не и самостоятелен критерий при определяне на обезщетението, както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. Тъй като относно обективните критерии, които обосновават понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, е формирана задължителна практика - ППВС № 4/1968 г., която е доразвита с постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения на ВКС, произнасянето от настоящия състав на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД не би допринесло за промяна или за осъвременяване на тълкуването на тази материалноправна норма, респ. за развитие на правото - разпоредбата, която урежда този класически правен институт, е ясна и непротиворечива. В този смисъл, въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване и при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд