Определение № 1259 от 04.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 309/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника П. И. И. срещу решение № 161/20.10.2025 г. по в.гр.д. № 308/2025 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, в частта, с която е потвърдено решение № 186/18.03.2025 г., поправено с решение № 265/29.04.2025 г., постановени по гр.д. № 2233/2023 г. на Районен съд – Силистра, в частта за признаване за установено на основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК вр. чл. 430 ТЗ, че настоящият касатор дължи на ищеца “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД сумата от 16 828,52 лева - главница по сключения между страните договор за рефинансиране на жилищен кредит по програма “Премия” № HL62302/31.07.2013 г.

С касационната жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Развива се тезата, че окръжният съд неправилно е установил фактическата обстановка по делото, което е довело до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. Поддържа се, че в противоречие със съдопроизводствените правила въззивният съд не е допуснал разпит на свидетеля Ирина В. Г. – съжителка с касатора, за установяване на договореностите между страните. Показанията й били необходими във връзка с установеното от съда намаляване на референтния лихвен процент (от 4,90% в началото на периода – 2013 г., до 1,25% към 03.07.2023 г.), което е следвало да бъде отразено в изготвен от банката погасителен план, какъвто липсва по делото, и е съставен едва от вещото лице, без обаче да се съобразят индивидуално уговорените условия по кредита. Заявява се оплакване срещу приетото от съда, че спорът касае въпроса за предсрочната изискуемост на кредита, като не се оспорва забавата на плащанията по него. В тази насока се поддържа тезата, че кредитополучателят редовно е изплащал вноските по кредита до м.август 2023 г. и към настоящия момент. Евентуалните просрочия за минал период са в резултат на финансови операции, с които от постъпващата сума за месеца се погасяват стари лихви и такси. Изразява се несъгласие с извода на въззивния състав, че е налице неплащане на три последователни месечни погасителни вноски по кредита, с довода, че граматическото и смислово тълкуване на текста означава вноските да са поредни. В тази връзка се прави оплакване за допуснато процесуално нарушение – необсъждане на доводите на касатора за недобросъвестно поведение и злоупотреба с право от страна на банката по обявяването на предсрочната изискуемост на кредитното задължение. Дори и да е имало неплатени погасителни вноски, неизпълнението не е било достатъчно тежко с оглед срока и размера на задължението по него. Счита се, че въззивното решение е постановено в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз, тъй като касаторът, който живее и работи във Франция, не е надлежно уведомен за изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост, както и за издадената заповед за изпълнение. Изтъква се, че въззивният съд неправилно е приел за осъществена фикцията по чл. 47, ал.5 ГПК по отношение на връчването на 07.04.2023 г. от ЧСИ Г. Г. на уведомлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост на дълга. По тези аргументи се иска отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне в цялост на предявения иск.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава на чл.280, ал. 1, т. 1, т. 2 и съответно т. 3 ГПК, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси:

1. “Задължен ли е въззивният съд да разгледа всички допустимо въведени и относими към предмета на спора доводи и възражения на страните, както и да обсъди събраните във връзка с тях доказателства, като конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка?”.

2. “Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по наличието на съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е посочено във въззивната жалба, въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение?”.

3. “Задължен ли е въззивният съд да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване?”.

4. “Правилен ли е начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на РБ, която разпоредба постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината?”.

5. “Може ли въззивният съд да променя подлежащите на доказване факти и ако го направи, следва ли да даде изрични указания във връзка с доказателствената тежест?”.

6. “По какъв начин следва да е удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочна изискуемост на кредита?”. В тази връзка се пита дали обжалваният въззивен акт съответства с разрешението в т. 18 на ТР № 4/13 г. от 18.06.14 г. на ОСГТК на ВКС и с практиката на Съда на ЕС, по-специално решение от 14.03.2013 г. по дело С-415/11 (Catalunyacaixa) и решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 (Banco Primus SA), решение на Съда (четвърти състав) от 16.05.2024 г. по дело С-222/23.

7. “Въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е довел до знанието на длъжника волеизявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем в хипотезата на т. нар. “автоматична предсрочна изискуемост”?”.

8. “Изискуемо ли е вземането на банката-кредитор, ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение?”.

9. “Как се тълкува понятието неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски и как следва да процедира банката-кредитор, ако не е налице спиране на плащанията по банков кредит за три последователни месеца: да уведоми кредитополучателя за нередности по плащанията или да обяви кредита за предсрочно изискуем?”.

10. “Задължен ли е въззивният съд да изготви доклад по делото тогава, когато първоинстанционният съд е пропуснал да укаже на ищеца по делото, че негова е тежестта от доказването на наличието на злоупотреба с право от страна на банката-кредитор, като в тази насока са налице и твърдения на въззивника, направени с въззивната жалба, поради противоречие с практиката на ВКС, а именно с възприетото от ОСГТК на ВКС в т. 2 от ТР № 1/2013 г.?”.

По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се твърди, че обжалваното решение е постановено в отклонение от задължителната практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, Тълкувателно решение № 3/27.03.2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК, ВКС, Тълкувателно решение № 8/02.04.2019 г. по тълк. дело № 8/2017 г. на ОСГТК, ВКС, Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, ВКС, Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК, ВКС, както и от казуалната такава, обективирана в решение № 139/05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на ВКС, I т.о., решение № 64/09.02.2015 г. по гр.д. № 5796/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 25/03.05.2017 г. по гр.д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г.о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 189/ 20.06.2014 г. по гр.д. № 5193/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 180/23.11.2016 г. по т.д. № 2400/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 40/17.06.2015 г. по т.д. № 601/2014 г. на ВКС, I т.о. Във връзка с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се поддържа, че е налице противоречие с практиката на СЕС - решение от 16.05.2024 г. по дело С-222/23, решение от 14.03.2013 г. по дело С-415/11 (Catalunyacaixa), решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 (Banco Primus SA). Счита се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Според касатора, обжалваното решение е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради явната му необоснованост с оглед правилата на формалната логика, допуснати от съда нарушения на относима за спора материалноправна норма - чл. 432, ал. 1 ТЗ и чл. 60, ал.2, изр. 1 ЗКИ, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина решаване на правния спор.

От ответника по касация “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД е подаден отговор, в който се изразява становище, че поставените въпроси са общи и без пряко отношение към конкретното дело, и се оспорва касационната жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая окръжният съд е приел за допустим предявения положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, предвид наличието на изискуемите процесуални предпоставки - издадена заповед за незабавно изпълнение, заявено възражение от длъжника в преклузивния срок по чл.414, ал. 2 ГПК и подаване на исковата молба в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, както и с оглед липсата на отрицателни такива. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства, е намерил за установено, че между страните е възникнала валидна облигационна връзка по процесния договор за рефинансиране на жилищен кредит по програма “Премия” № HL62302/31.07.2013 г., по силата на което “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ” АД се задължава да предостави на П. И. сумата от 28 250 лева, от които 19 000 лева - за рефинансиране на жилищен и потребителски кредит, 8 700 лева - за текущи нужди и 550 лева - за плащане по петгодишен предплатен застрахователен пакет по програма “Защита на плащанията”. Съгласно чл. 3 от договора, ГЛП е в размер на сбора на референтния лихвен процент Прайм на банката за обезпечени кредити в лева плюс договорна надбавка от 2.45 пункта. Към момента на сключването на договора референтният лихвен процент е 4.9%. Методиката за изчисляването му е приложена като неразделна част към договора. В чл.18, ал. 2 е предвидено, че при неизпълнение на три последователни месечни погасителни вноски изцяло или частично целият остатък по кредита се превръща в предсрочно изискуем, считано от датата на последната вноска.

Въззивният съд е кредитирал неоспорените от страните заключения на съдебно-счетоводната експертиза и изготвения от вещото лице погасителен план и е приел, че за период от 02.09.2013 г. до 05.01.2023 г. /датата, на която банката счита, че кредитът следва да бъде обявен за предсрочно изискуем/ са внесени 19 627 лева, а за периода от 05.01.2023 г. до 25.04.2023 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК/ – 500 лева. Неизпълнението е настъпило още с вноска от 05.04.2014 г., която е погасена на 07.04.2014 г., като са налице и други просрочени погасителни вноски за периода м.09-12.2014 г. От м.01.2017 г. до м.04.2023 г. ежемесечно са внасяни суми по договора, с които са погасявани падежирали и просрочени стари задължения и не са били достатъчни за текущите. Има постъпления и след 05.01.2023 г. до 01.11.2024 г. Общият размер на непогасените задължения по договора възлиза на 21 524,52 лева, от които 20 914.26 лева - главница, 214,78 лева - възнаградителна лихва за периода от 05.01.2023 г. до 07.04.2023 г., 176,31 лева - мораторната лихва за периода от 05.01.2023 г. до 25.04.2023 г., 99,17 лева - такси за периода от 05.02.2023 г. до 25.04.2023 г. и 120 лева - разноски за изготвяне и връчване на уведомление за предсрочна изискуемост. Повече от три непогасени месечни погасителни вноски има с вноска от 05.01.2023 г. В открито съдебно заседание експертът е уточнил, че със сумата от 150 лева, внесена на 06.01.2023 г., е погасена вноска №109/05.09.2022 г., т.е. след 05.01. остават непогасени повече от три вноски – за м. 10.2022 г., м. 11.2022 г., м. 12.2022 г. и м. 01.2023 г. Дори на 12.04.2023 г. да е направена вноска от 150 лева, сумата погасява вноска № 112 и остават повече от три вноски. Експертът е дал заключение, че след 05.12.2023 г. /т.е. една година по-късно/ погасяването на вноските се извършва редовно и без просрочие, ако се приеме, че кредитът не е бил обявен за предсрочно изискуем.

В изпълнение на служебно вмененото му задължение по чл. 7, ал. 3 ГПК, въззивният съд е анализирал договорната регламентация на възнаградителната лихва и таксите по кредита, като е намерил, че не се констатират нарушения, водещи до ощетяване на икономически по-слабата страна в правоотношението и няма противоречие с императивни разпоредби, уреждащи защитата на потребителите. Подчертал е липсата на доказателства за едностранно увеличаване на лихвения процент, както и обстоятелството, че в случая е прилаган по-нисък такъв – намаляващ до 3.70 %. Въззивният състав не е установил при сключване на договора страните да са се отклонили от императивни разпоредби, уреждащи защитата на потребителя, поради което е счел, че страните са обвързани от действително договорно съглашение.

Въз основа на уговорките в него ищецът е предоставил изцяло договорената сума, като ответникът от своя страна не е изпълнил задължението да я върне точно във времево и количествено отношение.

По отношение на спорния по делото въпрос, касаещ предсрочната изискуемост на дълга и по-конкретно дали кредиторът надлежно е упражнил потестативното си право да направи вземанията си изискуеми преди уговорения краен срок, съставът на окръжния съд е счел, че с представената по делото покана банката кредитор в съответствие с разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 4/2013 г., е упражнила правото си по чл. 18 от процесния договор. Не е споделил възражението на ответника П. И. за нередовност на връчването на уведомлението. Разяснил е, че в случая приложение е намерила фикцията по чл. 47, ал. 5 ГПК, като, доколкото адресът му е бил посетен няколко пъти на различни дати, а на 23.03.2023 г. е залепено уведомление по реда на чл. 47 ГПК, книжата се считат за редовно връчени на 07.04.2023 г. Като допълнителен аргумент въззивният състав е изтъкнал и уговореното в чл.29 от договора за кредит, че при промяна на адреса длъжникът е задължен да посочи актуален адрес, както и че е уговорена фикция за изпратените до адресата съобщения. Подчертал е, че дори и да се приеме, че не е налице уведомяване в посочения момент, волеизявлението е стигнало до длъжника с връчването на преписа от исковата молба, ведно с уведомителното писмо. Отхвърлени са и възраженията на обжалващия за подмяна на основанието на предявения иск.

По спора относно обявяването на предсрочната изискуемост на кредитното задължение въззивният състав е приел, че тази възможност е уредена в чл. 18 от процесния договор, която разпоредба е преценил за валидна. При съобразяване на установените в хода на производството факти окръжният съд е счел, че в случая е налице пълно неизпълнение на повече от три последователни месечни вноски, след които в рамките на една година длъжникът е продължавал да не изпълнява точно задълженията си, доколкото извършваните погашения са частични. При тези данни е приел, че към момента на обявяване на предсрочната изискуемост са били налице изискуемите предпоставки - обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора потестативно право. За ирелевантно е намерил посоченото от вещото лице, че една година след забавата, дала основание за обявяване на предсрочната изискуемост, т.е. считано от 08.02.2024 г., погасяването на вноските отново се извършва редовно. Отхвърлено е и възражението на ответника, че поведението на кредитора е станало причина за неизпълнението на паричното задължение.

Въззивният състав не е споделил направените от първата инстанция приспадания на постъпилите в хода на делото погашения. Пояснил е, че неправилно са приспаднати съдебните разноски, за които не се прилагат правилата за поредност на погасяване на задълженията, уредени в чл. 76, ал. 2 ЗЗД, защото не са ликвидни и не подлежат на погасяване до влизане в сила на съдебното решение. Посочил е, че не са взети предвид от първоинстанционния съд всички доброволни плащания след подаването на заявлението - считано от 25.04.2023 г. в размер на 4 576 лева, а единствено тези след 10.05.2024 г.

Като се е позовал на мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2019 г. по тълк. дело № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, и е съобразил установените по делото изискуеми вземания, уговорената между страните поредност за погасяване в чл. 16 от договора, както и направените от длъжника доброволни погасителни вноски след завеждане на делото, съставът на окръжния съд е намерил, че дължима се явява сумата 16 828,52 лева, представляваща главница, до който размер исковата претенция подлежи на уважаване. Останалите задължения в размер на 99,17 лева за разноски, 176,31 лева – мораторна лихва, 214.78 лева – възнаградителна лихва и част от главница в размер на 4 085,74 лева са погасени с направените доброволни плащания, поради което и съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК в тази част исковите претенции подлежат на отхвърляне.

По тези мотиви въззивният съд е потвърдил и отменил частично първоинстанционното решение.

Настоящият състав намира, че не се обосновава достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира допускане на касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на обжалваното въззивно решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС този тежък порок следва да може да бъде констатиран пряко от мотивите на въззивния съдебен акт и е налице, когато законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се обосновават от съдържанието на обжалваното решение. Доводите на страната за допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния и процесуалния закон, както и за необоснованост на атакуваното решение, представляват по същество оплаквания за обикновена неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК, която не може да послужи за селектиране на касационната жалба за инстанционен контрол на директното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Следва да се разгледа искането за факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е предпоставена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е значим за изхода на спора и по отношение на който е налице някоя от хипотезите, посочени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Вторият, третият, петият и десетият въпрос не покриват посочените общи изисквания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допуск до касация. Същите са свързани най-общо със задълженията на въззивната инстанция при заявено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение. Второто и третото питане са общотеоретични, тъй като в случая въззивният съд не е констатирал, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, нито че фактическите изводи на първата инстанция са необосновани. Не е констатирал приложение на императивна материалноправна норма, невъведена като основание за обжалване. Няма данни във въззивното производство да е разместена доказателствената тежест в процеса, за да се дават указания на страната, поради което петото питане не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния съд. Във връзка с формулировката на десетия въпрос следва да се отбележи, че на въззивника не е указвано да докаже злоупотреба с право от страна на банката, а доводите му в тази насока са свързани с упражненото от последната право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Наличието на предпоставките за загубване преимуществото на срока и уведомяване на длъжника за това са подробно анализирани от въззивния състав.

Седмото и деветото питане не са коректно зададени и нямат правна характеристика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Седмият въпрос изисква при уговорката за “автоматична предсрочна изискуемост” да се отговаря как кредиторът е довел до знанието на длъжника “волеизявлението си” за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. В процесния случай банката не се позовава на т.нар. “автоматична предсрочна изискуемост” и подобни доводи не са разглеждани от окръжния съд, поради което така формулираното питане не отговаря на решаващите мотиви на въззива. Деветият въпрос налага обследване съдържанието на договора за кредит, в частност предпоставките за правото на банката да отнеме преимуществото на срока за остатъка от дълга, като същевременно предпоставя да се приеме, че “не е налице спиране на плащанията по банков кредит за три последователни месеца”. Ето защо тези две питания не могат да удовлетворят общото основание за допуск до касационен контрол.

Поставеното от обжалващия осмо питане е фактологично, тъй като изисква извършване на преценка дали фактите относно настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост са се осъществили преди подаване на процесното заявление за издаване на заповед за изпълнение, т.е. на конкретните обстоятелства по делото и на събрания доказателствен материал, съответно на правилността на обжалваното решение. Това излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК, поради което и осмото питане не може да обоснове осъществяване на касационна проверка.

Липсата на общия селективен критерий за допускане на касационен контрол по отношение на втория, третия, петия, седмия, осмия, деветия и десетия въпрос прави безпредметно обсъждането на поддържаните от страна допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.

Първият и четвъртият въпрос могат да се обобщят като процесуалноправно питане относно задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото. Същото отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационна проверка. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 173/03.01.2016 г. по т.д. № 1689/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 60089/02.08.2021 г. по т.д. № 934/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 83/11.07.2022 г. по т.д. № 859/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 141/28.08.2024 г. по т.д. № 2052/2023 г. на ВКС, I т.о., решение № 120/04.04.2013 г. по гр.д. № 964/2012 г. на ВКС, IV г.о., и др.). Приема се, че при формиране на собствените си фактически и правни изводи за съществуването на спорното право въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да обсъди и анализира поотделно и в съвкупност събраните доказателства за правнорелевантните факти, както и да разгледа доводите, възраженията и оплакванията на страните при съблюдаване на пределите на въззивното производство, очертани с жалбата и отговора на същата, като тези му действия следва да бъдат отразени в мотивите на решението съгласно изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил събраните по делото доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси. Оплакването на обжалващия за недобросъвестно поведение и злоупотреба с право от страна на банката е свързан с упражненото право за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, по който въпрос окръжният съд е развил подробни съображения. Въз основа на анализ на приобщения по делото доказателствен материал е стигнал до извод за установеност на изискуемите две предпоставки – обективният факт на неплащането на три вноски и надлежното упражнено от кредитора право да направи вземанията си изискуеми преди изтичането на уговорения краен срок. При липсата на отклонение на въззивното решение от константната практика на касацията по така обобщеното процесуалноправно питане не може да се обоснове поддържаното от страната допълнително основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка. По така обобщеното процесуалноправно питане не са изложени от касатора аргументи, обуславящи противоречие на обжалваното решение с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, поради което не може да се формира позитивен извод за наличие на сочения от страната допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

Поставеният шести въпрос, касаещ връчването на длъжника на волеизявлението на банката за обявяването на предсрочната изискуемост на остатъка от кредитното задължение, удовлетворява общото изискване за правно питане по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, са дадени разяснения, че при обявяване на предсрочна изискуемост за непогасения остатък от кредита по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, същата има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. В константната практика на ВКС, намерила израз в посочените от касатора решения, както и в служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 148/02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 25/03.05.2017 г. по т.д. № 60208/2016 г. на ВКС, II г.о., др.), се приема, че начинът на удостоверяване връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че счита вземането по договора за кредит за предсрочно изискуемо, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. В производството по установителния иск по чл. 422 ГПК при оспорване на удостовереното връчване, преценката за неговата редовност се извършва от съда след обсъждане на въведените конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи. Пояснено е, че при липса на уговорка в договора относно връчване на кореспонденция уведомяването на длъжника следва да бъде надлежно удостоверено посредством уредените в чл. 37-58 ГПК способи, вкл. при връчване по възлагане от нотариус (чл. 50 ЗННД) или от частен съдебен изпълнител (чл. 43 ЗЧСИ). Съгласно трайната практика на касацията (решение № 10/25.02.2020 г. по т.д. № 16/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 39/30.06.2022 г. по т.д. № 56/2021 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 50068/05.07.2023 г. по т.д. № 718/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, I т.о., решение № 86/27.10.2020 г. по т.д. № 2118/2019 г. на ВКС, I т.о. – последните три в хипотеза на връчване на особен представител на ответника), при предявен установителен или осъдителен иск за вземане, произтичащо от договор за кредит, обективираното в исковата молба или в отделен приложен към нея документ изявление на банката кредитор за обявяване на целия дълг за предсрочно изискуем по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, поради осъществяване на предвидените в договора или в закона предпоставки за това, стига до длъжника кредитополучател с връчването на преписа от исковата молба с приложенията към нея, като това е моментът на настъпване на предсрочната изискуемост. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява настъпил след предявяване на иска правнорелевантен факт, който следва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК.

Обжалваното въззивно решение не е постановено в разрез с така формираната практика на касационната инстанция. Съставът на окръжния съд е преценил, че в случая правилно е приложена от частния съдебен изпълнител фикцията за връчване по чл. 47, ал. 5 ГПК. Адресът на длъжника е посетен на 16.02.2023 г., 25.02.2023 г., 02.03.2023 г., 12.03.2023 г. и 17.03.2023 г., като на 23.03.2023 г. е залепено уведомление по чл. 47 ГПК, като изявлението на банката е редовно връчено на 07.04.2023 г. Отбелязал е, че в чл. 29 от сключения между страните договор е уговорено задължение за кредитополучателя при извършена промяна да посочи актуален адрес и е уредена фикция за изпратените до адресата съобщения. Въззивният състав е развил допълнителни съображения, че дори и да не е налице връчване в сочения от банката момент, то изявлението на кредитора е достигнало до длъжника с връчването на преписа от исковата молба, ведно с приложеното към нея уведомително писмо. Процедирайки по този начин, въззивната инстанция не се е отклонила от практиката на касацията, което изключва по шестия въпрос наличие на поддържаната от обжалващия допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

По отношение на шестото питане се релевира и хипотезата на чл.280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК – противоречие с практиката на СЕС. В т. 73 от решението от 14.03.2013 г. по дело С-415/11 и в т. 66 от решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14 се приема, че запитващата юрисдикция (т.е. националният съд) трябва да провери по-специално дали възможността на продавача или доставчика да обяви целия кредит за изискуем, зависи от неизпълнението от страна на потребителя на основно задължение по съответното договорно правоотношение, дали тази възможност е предвидена в случаите, в които посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него, дали тя дерогира приложимите в тази област правни норми и дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, за когото се прилага такава клауза, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита. Съобразно дадените от СЕС разяснения въззивният състав е обследвал разпоредбата на чл. 18 от процесния договор за кредит. Приел е, че от формулировката на ал. 2 не може да се изведе извод, че към момента на сключването на договора банката е постигнала изгодна само за нея и съответно недобросъвестна договорка, във вреда на по-слабата страна длъжник, която да противоречи на закона или да го заобикаля. Уговорено е при неизпълнение на едно от съществените задължения на договора за заем - непогасяване на заемните вноски, кредиторът да има право да обяви вземането си за изцяло предсрочно изискуемо. Окръжният съд е изложил съображения, че в конкретния случай е налице пълно неизпълнение на повече от три последователни месечни вноски, след които в рамките на една година длъжникът е продължавал да не изпълнява точно задълженията си, доколкото погасяванията са частични. Стигнал е до извода, че към момента на обявяване на предсрочната изискуемост са били налице изискуемите предпоставки за това. При това положение не може да се направи извод, че даденото от въззивния състав разрешение е в разрез с критериите, разяснени в практиката на СЕС, което изключва преценка за селектиране на въззивното решение за касационен контрол на соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК.

За изчерпателност на изложението следва да се отбележи, че цитираното от касатора решение от 16.05.2024 г. по дело С-222/23 на СЕС касае компетентността на национален съд при издаването на заповед за изпълнение, каквито оплаквания не са заявени от него, поради което се явява ирелевантно при развилото се исково производство след направеното от длъжника възражение по реда на чл. 414 ГПК.

При наличие на така формираната практика на касацията по поставените от касатора първо, четвърто и шесто питане отсъства основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касационно обжалване в тази хипотеза не следва да бъде допуснато и поради липса на надлежно мотивиране от обжалващия, който се е ограничил до цитиране на законовата разпоредба, без да аргументира нуждата от тълкуване на неясна или непълна правна норма или от осъвременяване на съдебната практика по приложението на такава.

По тези съображения следва да бъде отказано допускането на касационна проверка на въззивното решение на Окръжен съд – Силистра в обжалваната част.

Ответникът по касация, който има право на разноски при недопуснат касационен контрол, не претендира и не представя доказателства за извършването на такива, поради което и не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,