Определение № 2035 от 07.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1189/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Ж. П. К., чрез адвокат С. Б., срещу въззивно решение № 1405/11.11.2022 г., постановено от Варненски окръжен съд по в.гр.д. № 1754/2022 г. в частта относно отхвърлени искове по чл. 149 СК и неуважения размер над присъдената месечна издръжка, считано от датата на подаване на исковата молба при произнасяне по чл. 127, ал. 2 СК. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна В. А. В., чрез адвокат А. Т., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. С въззивното решение съдът се е произнесъл по въпросите за предоставяне на родителските права, упражняването на лични отношения, определяне на местоживеенето и определяне на издръжката по отношение на децата М. и В. А. по чл. 127, ал. 2 СК. С решението родителските права върху децата са предоставени на майката Ж. К. – настоящ касатор, и бащата е осъден да заплаща издръжка, вкл. и за минало време, на осн. чл. 149 ЗЗД. Решението се обжалва от майката в частите, в които съдът е отхвърлил иска за издръжка за минало време над уважения размер, на осн. чл. 149 СК, както и в частта над претендираните суми за издръжка, като част от комплекса въпроси, които се решават при произнасяне по чл. 127, ал. 2 СК. Решението на въззивната инстанция в частта по чл. 49, ал. 1 ЗЗД е окончателно. Касационният контрол по отношение на въззивното решение в тази част е недопустим, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК и в тази част касационната жалба следва да бъде върната, а образуваното по нея касационно производство – прекратено. В останалата част касационната жалба е допустима. Спорът е относно присъдения размер на издръжка, дължима от неотглеждащия родител спрямо всяко едно от децата, но не по предявен иск по чл. 143 СК, а като част от комплексните въпроси, по които се произнася съдът в производство по чл. 127, ал. 2 СК. Изключването на определен вид дела от касационен контрол не може да се тълкува разширително и в настоящия случай неприложима е разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: При определяне размера на издръжката, която родителят следва да заплаща на малолетните си деца, следва ли съдът да се ограничи само с представените писмени доказателства за размера на доходите на дължащия издръжка или следва да има предвид всички други факти, като изявленията на същия, че е осигурявал добър стандарт на живот на децата, че е трудоспособен и, че няма други алиметни задължения; следва ли да бъде отчетено в определяне на съотношението в общата издръжка, която родителите следва да заплащат на малолетните си деца фактът, че родителят, който упражнява родителските права има значително по-нисък месечен доход от другия родител. Поддържа противоречие с ППВС № 5/16.11.1970 г., т. 5 Като разрешен в противоречие с решение № 152/2020 г. по гр.д. № 4162/2019 г. на ВКС, IV г.о. е поставен въпросът: ако страните са във фактическа раздяла, през която децата се отглеждат от другия родител, инцидентните и спорадични плащания на неотглеждащия родител, по негова лична преценка, представляват ли издръжка или изпълнение на морален дълг. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касаторът, в първия от поставените правни въпроси, прави смешение между релевентни факти, въз основа на които съдът трябва да достигне до определено заключение, и доказателства и доказателствени средства, които следва да се преценят за установяване на релеватните факти. Също така, участието на всеки от родителите в общо дължимото парично алиметно задължение за всяко от децата, не се определя въз основа само на едно обстоятелство, имащо отношение към дължимата от съда преценка; тя е съвкупна и предвид спецификите на случая. Не се установява противоречие с разясненията, дадени в ППВС 5/1970 г. Последният въпрос е нетоносим към предмета на въззивното решение, предмет на проверката по чл. 288 ГПК; касае решението по иска с правно осн. чл. 149 СК, което е окончателно и е влязло в сила. Въззивният съд е приел за установено, че е имало спорадични плащания или гледане от бащата една година назад, преди подаване на исковата молба. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска. Мотивиран от горното, съдът