Определение № 274 от 08.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 379/2017 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ“ АД София срещу Решение № 881/15.11.2016 г. на СГС, ГО, ІІІ „Б“ състав, по в.гр.д.№ 8700/2016 г., с което е потвърдено решение от 8 април 2016 г. на СРС Второ г.о., 61 състав, постановено по гр.д.№ 53524/2015 г. по описа на същия съд. С първоинстанционния акт касаторът е осъден да заплати на „Феникс 73“ ЕООД [населено място], Община Пирдоп, сумата 21401,08 лв., получена на отпаднало основание цена за достъп до електроразпределителната мрежа на ответното АД, платена за периода от м.септември 2012 г. до м.септември 2013 г. въз основа на раздел ІІІ, т.2 от Решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР отменено с решение № 4071/22.03.2013 г. по адм.д.№ 13918/2012 г. на ВАС, ІV отд., ведно със законната лихва от предявяване на иска 8.09.2015 г. до окончателното плащане на сумата на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД. В жалбата се поддържа, че решението е недопустимо поради липса на процесуална легитимация на ищеца и евентуално неправилно по съображения за нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Претендира се обезсилването му, а в отношение на евентуалност – отмяната му и отхвърляне на иска. В изложение по чл.284 ал. 3 т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на спора правни въпроси. Ответникът по касация „Феникс 73“ ЕООД [населено място], изразява становище в срока за отговор на жалбата, че не са налице основания за достъп до касационен контрол. В отношение на евентуалност поддържа неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о., като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от заинтересована легитимирана страна срещу подлежащо на непряк касационен контрол валидно и допустимо решение на Софийски градски съд и нередовностите й са отстранени, поради което се явява процесуално допустима. Задължението на съда да следи служебно за допустимостта на решението се разпростира и в производството по чл.288 ГПК – в стадия на селектиране на касационните жалби. Доводите на касатора за липса на процесуална легитимация на ищцовото дружество поради изключването на отговорността за неоснователно обогатяване от договорната отговорност, релевирани с жалбата, са от значение за материалноправната легитимация на страните и за основателността на иска, а не за неговата допустимост. Въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск, нито е подменил предмета на спора в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес поради което не са налице предпоставките за достъп до касационен контрол в хипотезата на вероятна недопустимост на обжалвания акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, задължението на ищцовото дружество за плащане на цена за достъп до електроразпределителната мрежа е възникнало от смесен фактически състав, включващ договор за достъп до мрежата на оператора и административен елемент – решение на регулаторния орган ДКЕВР за определяне цена за достъп - временна или окончателна. Липсата на административно – правен елемент, определящ дължимата цена, означава и липса на основание за начисляването й. Отмяната на решението на регулаторния орган има за последица отпадане на основанието за престация на платената цена с обратна сила. Според въззивния съд фактическият състав е квалифициран правилно от СГС по чл.55 ал.1 пр. 3 ЗЗД. С отмяната на Решение № Ц-33/14.09.2012 г. в частта по раздел ІІІ т.9 и т. 10 съществувалото при размяна на престациите основание за плащане на цена е отпаднало с обратна сила и ответникът не доказва основание за задържане на полученото, както изисква ППВС № 1 от 28 май 1979 г. на ВС по гр.д.№ 1/79 г. С отмяната на части от индивидуалния административен акт на регулаторния орган, относими към предмета на спора, следва да се приеме, че не са били определяни временни цени за достъп, плащането им е лишено от основание. Правоунищожителният ефект на съдебното решение има действие по отношение на всички, действие занапред има единствено отмяната на подзаконови нормативни актове, а процесното решение на ДКЕВР не е такъв акт по правната си същност. Изводите на двете инстанции относно правните характеристики на отмененото решение и досежно темпоралното действие на отмяната му съвпадат. Въззивният съд е заключил, че последиците на развалянето на договори по чл.88 ЗЗД са неприложими по аналогия в настоящия случай, обжалваното решение е неправилно и следва да бъде потвърдено. Предвид съдържанието на мотивите към въззивното решение следва да се приеме, че изведените от касатора правни въпроси не са обусловили решаващата воля на съда по предмета на спора. Обжалваното решение не съдържа отговор на въпросите по т.81, 8.2 и 8.3, както следва: Коя е императивната норма, която постановява, че конкретният размер на цената на услугата за достъп до електроразпределителната мрежа, предоставена по силата на договор, се определя винаги въз основа на административен акт – решение на регулаторен орган; Може ли задължение за плащане по договор за достъп до електропреносната или електроразпределителна мрежа да има и друг, недоговорен източник и ако може, кое е непосредственото основание за възникване на задължението за плащане и Различава ли се основанието за плащане по двустранен възмезден договор от основанието на договора като каузална сделка и ако се отличава, коя е нормата, която регулира съществуването на такава разлика, какви са нейната хипотеза, диспозиция и правни последици. Горните въпроси въобще не са обсъждани от въззивния съд. Неотносим към предмета на спора и некоректно зададен е въпросът по т.4.1 – допустимо ли е въззивният съд, който е констатирал неправилна правна квалификация на първоинстанционния съд, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, да откаже да оповести констатацията си на страните и да им даде възможност в състезателна процедура да упражнят правото си на ефективни правни средства и защита. В процесния случай спорното материално право е квалифицирано еднакво от двете инстанции, които са приели, че искът се основава на чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД. В мотивите на въззивното решение изрично е посочено, че СРС правилно е квалифицирал смесения фактически състав, представляващ източник на облигационни отношения между страните по чл.55 ал.1 пр. 3 ЗЗД. Самият касатор отбелязва в изложението си по чл.284 ал. 3 т.1 ГПК, че въззивният съд е възприел правната квалификация на първоинстанционния съд /т.5/. Неотносим към предмета на делото е и въпросът по т.9.1 – Допустимо ли е реализиране на кондикационен иск за неоснователно обогатяване поради отпаднало основание – договор с продължително или периодично действие, относимо към заплатените договорно установени задължения до датата на отпадане на основанието. Двете инстанции са приели за източник на правоотношението смесен фактически състав, а не договор. Формулираните в т. 11.1, 11.2 и 11.3 правни въпроси по същността си са оплаквания за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, поради което са от значение за правилността на обжалваното решение, за обсъждане на събраните доказателства и възприемането на фактическата обстановка, а не за изхода на делото. Въпросите по т.12.1 и 12.2, свързани с вида на договора, представляващ елемент от смесения фактически състав, критериите за определянето му, приложимостта на правилата на чл. 286 и чл.292 ТЗ към договорите за доставка на мрежови услуги по чл.104 ЗЕ също не са обусловили правните изводи на съда по предмета на делото и са от значение не за изхода на спора, а за законосъобразността на изводите на въззивния съд. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281 т.3 ГПК, които не са обект на проверка в стадия на селектиране на касационната жалба. Не съответстват на възприетите критерии за общо основание за достъп до касация в т.1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и останалите въпроси в изложението на касатора, свързани с тълкуване и приложение на разпоредби на Директива № 2009/28/ ЕО и на Хартата на основните права на ЕС. Те са въведени с касационната жалба, по тях липсва произнасяне в актовете на първоинстанционния и на възивния съд и не са формирани изводи за приложимост на цитираните във въпросите норми на общностното право, поради което следва да се приеме, че тълкуването им не е от значение за решаването на делото и искането за преюдициално запитване е неоснователно. По формулираните от жалбоподателя въпроси по т.3.1, 3.2, 3.3, 4.2, 6.1 6.2, 9.3 и 9.4 няма създадена практика, подлежаща на промяна или осъвременяване, поради което не е налице и допълнителното селективно основание по чл.280 ал. 1 т. 3 ГПК. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат визираните в изложението допълнителни основания за него. По изложените съображения следва да се приеме, че касаторът не установява наличието на предпоставки за достъп до касационен контрол. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, 1 състав на Второ т.о.