Определение № 73 от 05.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1173/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по съвместна касационна жалба на ответниците Т. Х. В., Д. Х. Г. и Д. Х. В. чрез адв. В. В. от САК против Решение № 379 от 11.02.2020г. по в.гр.д.№ 1797/2019г. на САС, ГО, 1 състав в частта за потвърждаване на решението по гр.д.№ 15651/2016г. на СГС, с което по реда на чл.415 ГПК е прието за установено, че касаторите дължат на „Юробанк България”АД на основание чл.79,ал.1 във вр. с чл.240,ал.1 ЗЗД сумата 57 878.49лв. - главница по договор НL 55893 от 30.05.2012г., ведно със законната лихва от 05.02.2016г. Касаторите искат отмяна на обжалваното решение като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържат, че по делото е установено, че кредитът не е усвоен в швейцарски франкове, поради което отсъства задължение за погасяване на кредита в тази валута; че договор НL 55893 от 30.05.2012г. е нищожен поради липса на форма като съдържащ поправки, дописвания и заличавания; че с оглед нищожността на клаузата на поемане на валутния риск от потребителя и вредите, свързани с този риск, са заплатени при начална липса на основание от кредитополучателя сумите за месечни вноски над размера на месечната анюитетна вноска в лихва по курса на швейцарския франк към лева, определен в договора при усвояването на сумата. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/Дължима ли е лихва по договор за банков кредит, сключен с потребител като се има предвид неравноправността и в това число нищожността на клаузите, присъстващи в последния, прогласени за такива в решението на въззивния съд. Отсъства ясно въведена допълнителна предпоставка- касаторите сочат от една страна решението по т.д.№ 2481/2017г. на ІІ т.о., в което било прието, че дължимия към деня на сключване на договора лихвен процент, макар и уговорен като променлив, остава да действа между страните като фиксирана лихва за целия срок на договора, а от друга се позовават на образуваното пред СЕС дело С-745/19, по което предмет на запитването е, дали се дължи лихва при установяване на неравноправност и дали тя е фиксирана /въпреки противната уговорка/ в размера, в който е посочена към датата на отпускането на кредита и дали е допустимо националният съд изобщо да присъжда лихва при наличие на неравноправна клауза, която не определя по правомерен начин лихвения процент по договора. Така обосновават, че като се има предвид противоречивата съдебна практика и преюдициалното запитване, въз основа на което е образувано дело С-745/19, поставеният въпрос следва да бъде разгледан, тъй като е съществен за правилното решаване на делото. 2/Валиден ли е договор за кредит, „вземайки се предвид”, че в него присъстват множество задрасквания, забелвания и поправки. Нарушава ли се формата на договор за кредит при изброените условия и следва ли да се прогласи за нищожен. Допълнителната предпоставка е въведена с посочване на разпоредбата на чл.280,ал.1,т.2 ГПК, тъй като въззивният съд неоснователно и неправилно е приел за валидна формата на процесния договор за кредит, но същевременно касаторите се позовават на противоречие с решението по гр.д.№ 5252/2014г. на ВКС 3/Допустимо ли е след датата на предсрочната изискуемост да се начисляват договорни лихви по кредитното правоотношение. Поддържат, че след датата на предсрочна изискуемост е недопустимо да се начисляват договорни лихви по кредитното правоотношение и банката няма основание за начислява договорна лихва след 20.01.2015г. Допълнителната предпоставка е въведена с позоваване на определенията по ч.гр.д.№ 6402/2015г. на СГС, ІІ „е” състав и по ч.гр.д.№ 13189/2014г. на СГС, VІ-11 състав. 4/Посочва се, че е налице основание за касационно обжалване и по чл.280,ал.2 ГПК, а именно - независимо от предпоставките по чл.280,ал.1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност и недопустимост, както и при очевидна неправилност. Касаторите считат, че в настоящия случай условието на чл.280,ал.2 ГПК е приложимо, тъй като обжалваното решение е „очевидно неправилно и недопустимо в частта, в която не взема предвид валидността на формата на договор за кредит и тъй като въззивният съд изобщо не се произнася по въпроса за дължимостта на лихва при прогласени неравноправни и в това число нищожни клаузи от договор за кредит“. Постъпил е писмен отговор от „Юробанка България“АД срещу основателността на искането за допускане на обжалването по искането на ответниците-касатори и срещу основателността на подадената от тях жалба. Въззивното решение е обжалвано и от ищеца „Юробанк България”АД в частта му за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.415 ГПК във вр. с чл.79,ал.1 и чл.240 ЗЗД по отношение на главницата по същия договор за кредит за разликата до над 57 990.40лв. до предявения размер от 78 700.97лв. и в частта за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърлянето на иска за сумата над 57 878.49 до 57 990.40лв. Касаторът се позовава на неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва правилността на извода на САС, че договорът за рефинансиране от 30.05.2012г. няма самостоятелен характер. Касаторът твърди, че изложените от САС съображения за недействителност на част от клаузите на договора за кредит от 08.08.2008г. са неотносими към предмета на спора, тъй като процесният договор - от 30.05.2012г. е отделен и различен от предходния от 2008г. и неговата валидност следва да се преценява самостоятелно и отделно. Изложени са и други подробни съображения за неправилност на въззивното решение. Искането е за отмяната му в обжалваната от банката част и уважаването на иска в предявения размер. В изложението по чл.284,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: І.При допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1, предл.последно ГПК поради твърдяно противоречие с решението по т.д.№ 504/2015г. на ІІ т.о. на ВКС - Сключването на договор за рефинансиране, дали ли основание на съда да извършва в по-късен момент преценка за неравноправност на клаузи на договора за кредит, погасен със средствата по рефинансирането. ІІ.При допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1 /Има ли самостоятелен характер договорът за банково рефинансиране, с усвояването на който получените от кредитополучателя средства погасяват негови задължения по друг договор за кредит; 2/Има ли характер на спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД договорът за рефинансиране на кредит; Касаторът счита, че отговорът на САС по горните въпроси /който е в смисъл, че договорът от 30.05.2012г. няма самостоятелен характер; с него страните установяват и предоговарят своите отношения занапред като този договор е близък по характер на спогодбата по чл.365 сл.ЗЗД, а не до новацията/ е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, „защото сам по себе си е противоречив и неясен - от една страна се приема, че договорът за рефинансиране няма самостоятелен характер, а от друга- че с него страните преуреждат все пак свои стари задължения по стария договор“. Поддържа се и, че за да приеме, че само по себе си фактът на подписване на договора от 2012г. не заличава установената нищожност на клаузи от предходния и обуславящ го договор и тази нищожност следва да бъде съобразена, САС неоснователно се позовал на решението по т.д.№ 875/2012г. на 2 т.о. на ВКС, тъй като изводите на касационната инстанция били формирани по отношение на допълнително споразумение към договор за кредит, а не по отношение на нов, отделен договор за рефинансиране. 3/Наличието на неравноправни клаузи по договор за кредит, погасен с последващ договор за рефинансиране, могат ли да бъдат прогласени за нищожни в производството по чл.422 във вр. с чл.415 ГПК относно договора за рефинансиране; Твърди се, че изводите на САС по този въпрос са в противоречие с решението, постановено по в.гр.д.№ 16567/2017г. на СГС. 4/Има ли договорът за спогодба обратно действие от гледна точка на неговото преобразуващо действие; Твърди се, че въпросът е от значение за развитието на правото и за точното приложение на закона, доколкото в обжалваното решение „на спогодбата, ако се приеме, че има такава, се придават характеристики, каквито тя в правната литература и съдебна практика няма”. Поддържа се, че с оглед декларативното действие на спогодбата тя има обратно действие, следователно сключвайки договора от 2012г. кредитополучателят е изгубил правото да отправи възражение за неравноправност по чл.146,ал.4 ЗЗП на част от договора от 2008г., тъй като е договарял индивидуално при сключването на договора от 2012г., с който да погаси задълженията си по договора от 2008г. 5/Може ли да намери приложение по аналогия правилото на чл.366 ЗЗД по отношение на договора за рефинансиране спрямо предходен договор за кредит, който се погасява с усвояването на новия кредит; 6/Договорът за рефинансиране има ли новативно действие спрямо договора за кредит, с който са погасени задълженията след усвояването му; 7/Пълното погасяване на всички задължения по договор за банков кредит със средства от договор за рефинансиране, прекратява ли договора за кредит поради изпълнение чрез плащане; 8/Представлява ли недействителността на договорните клаузи по друг договор между страните критерий за преценка на размера на искова претенция, основана на договор за рефинансиране, „при положение, още повече когато“ по делото са налице доказателства, пряко установяващи размера на отпуснатите и усвоени суми, както и обстоятелството, че суми над определен размер за погасени; 9/Ограничен ли е съдът при преценката си относно действителността на клаузите на договор за рефинансиране само до действителността на пряко рефинансирания договор или може да преценява същата и с оглед на предходни договори, рефинансирани с рефинансирания договор. ІІІ. Иска се допускане на обжалването и на основание чл.280,ал.2 ГПК поради очевидна неправилност. Доводът е аргументиран с посочени от САС „неверни факти и цифри от приетите експертизи и противоречие с експертните заключения“. В писмен отговор касаторите-ответници оспорват наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване по представеното от банката изложение и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че страните са били в договорни отношения, породени от договор за банков кредит, сключен на 08.08.2008г., по силата на който банката е отпуснала на ответниците банков кредит в швейцарски франкове в равностойност на 39 000 евро като кредитът е отпуснат, усвоен и погасяван в швейцарски франкове; че ответниците са имали на разположение кредитни средства в евро, по договор, който предвижда усвояване и погасяване на кредита в швейцарски франкове, като превалутирането на сумите от франкове в евро става по курс на банката - ищец. За безспорно установено САС е приел и, че страните са преуредили отношенията си с договора от 30.05.2012г., задълженията по който са предмет на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и на установителния иск, предявен от банката по реда на чл.422 ГПК, и са постигнали съгласие да рефинансират остатъчното задължение на ответниците по договора от 08.08.2008г, като задължението им бъде преизчислено и се погасява в левове, съответно с договорена нова лихва и при нов погасителен план. При тези фактически констатации е изведено, че договорът от 30.05.2012г. няма самостоятелен характер, с него страните установяват и предоговарят своите отношения занапред и той е близък по характер на спогодбата по чл.365 и сл. от ЗЗД, а не до новацията, тъй като изявеното съгласие е за преуреждане занапред на правоотношенията чрез преструктуриране на поетите от длъжниците по кредита задължения, като наместо задължение в швейцарски франкове, поемат занапред задължението да погасяват същото по размер задължение, но в друга валута - български левове и при нов погасителен план. С тези съображения е обосновано, че договорът от 30.05.2012г. няма самостоятелен характер и при спор между страните за съдържанието на правоотношението между тях и за размера на задължението на ответниците следва да се съобрази и първият договор, този от 08.08.2008г., сключен между тях, за чието рефинансиране е сключен вторият договор от 30.05.2012г. За неоснователно е счетено оплакването на ищеца, че договорът от 08.08.2008г е извън предмета на делото и не е част от относимите към спора факти. Мотивирано е, че при направените от ответната страна оспорвания на размера на задължението и при установената връзка между двата договора, валидността на договора от 30.05.2012г. е обусловена от валидността на клаузите на договора от 08.08.2008г., които са и от значение за определяне на размера на поетото с втория договор задължение от страна на ответниците. Изложени са обстойни съображения, че клаузите за превалутиране на задължението и кредитните вноски от договора от 08.08.2008г. не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя и са във вреда на последния, противоречат на добросъвестността и отговарят на условията на общата разпоредба на чл.143 от ЗЗП за неравноправна клауза. Съставът на САС се е позовал на категоричната и последователна практика на ВКС по сходни дела, касаещи сходни договорни клаузи в договори за банков кредит с физически лица, в които е договорено подобно превалутиране /решенията №№ 384/2019г по т.д. №2520/2016г на І т.о., 295/2019г по т.д. № 3539/2015г на ІІ т.о., 155/2020г по т.д. № 2561/2018г на ІІ т.о. на ВКС/. При извода да неоснователност на довода на ищеца за самостоятелния характер на договора от 30.05.2012г. и при съображенията, че спрямо него могат да се приложат съответно правилата за спогодбата, е извършена преценката, че съгласно чл.366 от ЗЗД, спогодба върху непозволен договор е нищожна, нищожна е и спогодба на основание неравноправни клаузи в договор за банков кредит. Формиран е извод, че на това основание посочените конкретни суми в договора от 30.05.2012г., доколкото са определени на база неравноправни клаузи, съдържащи се в договора от 08.08.2008г., представляват договорка върху нищожни клаузи и не обвързват страните, който извод въззивната инстанция е основала и на практика на ВКС в този смисъл, обективирана в решение № 65/2018г. по т. д. № 1556/2017г. на І т.о., решение № 146/2017г. по т. дело № 2615/2016г. І т.о., решение № 231/2018г. по т. д. № 875/2017г. на І т.о. Така е обосновано, че сам по себе си фактът на подписването на договора от 30.05.2012г. не заличава установената нищожност на клаузи на предходния и обуславящ го договор и тази нищожност следва да бъде съобразена. По въведения от ответниците довод е прието, че наличието на задрасквания, забелвания и др., не е основание за формиране на извод за нищожност на писмения договор от 2012г., а усвояването или не на кредита не влияе върху валидността му. Искането за допускане на касационното обжалване по изложението на касатора-ищец не може да бъде уважено. В основната си част поставените въпроси нямат правна характеристика, съобразно критериите, очертани в.1 на ТР №1 от 19.01.2010г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на въпросите, за които може да бъде прието, че отговарят на изискването на общо основание за осъществяване на факултативния касационен контрол - за възможността при последващ договор за преуреждане на задълженията по вече сключен договор за кредит, съдът да извършва преценка за неравноправност на първоначалния и дали по отношение на втория договор могат да бъдат прилагани правилата на чл.365 и сл. и конкретно разпоредбата на чл.366 ЗЗД, е налице трайно установена и последователна практика на касационнатата инстанция, която уместно коректно и относимо е приложена от въззивната инстанция към настоящия спор. Изрично в решението по т.д.№ 2615/2916г. на Първо т.о. на ВКС е даден принципен отговор на правния въпрос, по който касационното обжалване е било допуснато - когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл.146,ал.1 ЗЗП, спогодбата, основа на тази клауза, е нищожна по смисъла на чл.366 ЗЗД; Допълнително споразумение, имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 ЗЗД. Същевременно въпросите на касатора дали има самостоятелен характер договора за банково рефинансиране, с усвояването на който, получените от кредитополучателя средства погасяват негови задължения по друг договор за кредит и има ли характер на спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД договорът за рефинансиране на кредит, са релевантни единствено към правилността на обжалваното решение, преценката за която е извън производството по чл.288 ГПК, тъй като са относими към конкретния договор и уговорките в него. Принципен отговор такива въпроси не биха могли да получат, тъй като изводите могат да бъдат изведени единствено при тълкуване, преценка и анализ на конкретните клаузи. Дали процесният договор за рефинансиране има характер на спогодба е въпрос по съществото на спора и по правилността на решението. Изцяло хипотетични и извън предмета на спора са въпросите по раздел ІІ от изложението към касационната жалба на банката под номера 4, 6, 7, 8 и последния въпрос. По нито един от въпросите не е доказано и наличието на посочената от касатора допълнителна предпоставка. Отсъства твърдяното противоречие с решението по т.д.№ 504/2015 на 2 т.о. на ВКС. Неоснователен е доводът, че съставът на САС неотносимо и несъответно се е позовал на решението по т.д.№ 875/2017г. на 1 т.о. Решението на СГС по гр.д.№ 16567/2017г. на СГС, с което банката вижда противоречие, не е приложено. Изцяло необосновано и неаргументирано е приложното поле и на въведената предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Изключено е приложното поле на самостоятелното основание за допускане на касационния контрол. Твърденията на касатора-ищец за посочени от САС „неверни факти и цифри от приетите експертизи и противоречие с експертните заключения“ не изпълнява съдържанието на „очевидната неправилност“, а са относими единствено към касационното основание за неправилност, тъй като предпоставя проверка и преценка на фактическите изводи на САС и тяхната обоснованост и съответствие със събраните по делото доказателства. Очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване по изложението към касационната жалба на ответниците: Първият въпрос е хипотетичен, тъй като по възражението на ответниците за неравноправност на клаузите в договора от 30.05.2012г., уреждащи задължението на кредитополучателите за заплащане на възнаградителна лихва, въззивната инстанция е приела, че независимо от начина на формулиране на задължението за заплащане на договорна лихва и начина на структуриране на тази лихва, по делото не се установява злепоставяне на длъжниците по кредита при начисляване на договорните лихви по договора от 30.05.2012г. Мотивирано е и, че не се установява и изменение на лихвения процент, наложено от банката извън първоначално договорените лихвени проценти в договора от 30.05.2012г.; че изменението на лихвата се дължи единствено на договореното в чл. 3 на договора след първата година изменение на пунктовете, с които се намалява БЛП; че отсъства накърняване на правата и интересите на потребителите. Некоректно е твърдението на касаторите при обосноваването на допълнителната предпоставка по този въпрос, тъй като отсъства формирана противоречива практика на ВКС. Същевременно производството по дело С-745/19 на СЕС е заличено от регистъра на този съд поради оттегляне на преюдициалното запитване от Софийски районен съд, който го е отправил. Вторият въпрос не е правен, а е казуистичен, относим единствено към правилността на решението и фактологията по конкретния спор. Въззивната инстанция е изяснила, че разликата в притежаваните от страните екземпляри от договора от 2012г. е само в чл.2 - досежно сумата на разрешения и усвоен кредит и по пътя на тълкуването на договорната клауза, не отделно, а като неразделна част от целия договор, е установила действителната воля на страните и постигнатото съгласие остатъкът от кредита, получен от ответниците по договора от 2008г., да бъде погасен в български лева чрез отпуснат втори кредит в левове при безспорни между страните условия. Недоказана е и въведената допълнителна предпоставка /неправилно посочена като чл.280,ал.1,т.2 ГПК/, тъй като отсъства противоречие с решението по гр.д.№ 5252/2014г. на 4 г.о. Въззивната инстанция не е мотивирала, че липсата на форма не води до нищожност на сделката, а е приела за неоснователен довода на ответниците, че договорът страда от порока липса на форма. Третият въпрос не кореспондира на диспозитивите и на съобразителната част на постановените по делото решения, поради което не може да послужи като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. И двете инстанции са формирали еднозначен извод за неоснователност на установителния иск на банката в нейна полза на съществува вземане срещу ответниците за договорна лихва по договора за кредит след датата на обявената предсрочна изискуемост. Отсъства основание за преценка въззивното решение да е недопустимо на основание твърденията на касаторите, че САС „не взел предвид валидността на формата на договора за кредит“ и не се е произнесъл по въпроса за дължимостта на лихва при прогласени неравноправни и в това число нищожни клаузи от договор за кредит“. Въведените от касаторите доводи за „очевидна неправилност“ са тъждествени на въпрос № 2, който както се посочи е по правилността на въззивното решение и съставлява касационно оплакване, а не основание за допускане на факултативния касационен контрол. Същевременно преценката дали в договора „присъстват множество задрасквания, забелвания и поправки“ предпоставя проверка и преценка на материалите по делото, а не е пряко установима от мотивите на въззивното решение и поради това „очевидна“. Проверката предпоставя осъществяване на същинска правораздавателна дейност, анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Евентуално непроизнасяне по въпроса за „дължимост на лихва“ също не може да бъде идентифицирано с порока „очевидна неправилност“. При този изход на производството разноски не следва да се присъждат. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.