Определение № 3942 от 07.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1485/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 224 от 08.12.2022г. по гр.д. № 35/2022г. на Кърджалийски окръжен съд, с което е постановено следното: 1/ отменено е решение № 260254 от 29.11.2021г. по гр.д. № 166/2021г. на Кърджалийски районен съд в частта, с която е признато за установено спрямо Г. Я. П. и Я. Г. П., че К. К. К. е собственик на едноетажна масивна сграда със застроена площ 25,125 кв.м., изградена в северозападната част на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], местн. “К. д.“, с площ 1637 кв.м., за разликата над 500/1637 ид.ч. и вместо това установителният иск за разликата над 500/1637 ид.ч. е отхвърлен; 2/ отменено е горепосоченото решение и в частта, с която е отхвърлен предявеният насрещен иск на Г. Я. П. срещу К. К. К. за установяване собствеността върху едноетажна стопанска постройка с площ 35 кв.м., построена през 2013г. в горепосочения ПИ с идентификатор *** и вместо това е признато за установено по отношение на К. К. К., че Г. Я. П. е собственик на 700/1637 ид.ч. от едноетажна масивна сграда със застроена площ 25,125 кв.м., изградена в северозападната част на ПИ с идентификатор ***, а за разликата над 700/1637 ид.ч. насрещният иск е отхвърлен; 3/ оставен е без разглеждане като недопустим предявеният от Г. Я. П. против К. К. К. насрещен иск за установяване, че е собственик на паянтова едноетажна стопанска постройка с площ 10,714 кв.м., изградена в горепесочения поземлен имот и е прекратено производството по този иск. Касационната жалба е подадена от ищеца К. К. чрез адв. Ч. и е насочена както срещу отхвърлянето на неговия ик за разликата над 500/1637 ид.ч., така и срещу уважаването на насрещния иск за 700/1637 ид.ч. Ответниците по касационната жалба Г. Я. П. и Я. Г. П. вземат становище за недопускане на касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявен е установителен иск за собственост на сграда от К. К. срещу Г. Я. П. и Я. Г. П.. В исковата молба ищецът описва сградата като такава с площ 35 кв.м., построена в северозападната част на поземления имот. Ищецът сочи че е придобил от ответника Г. Я. 500/1637 ид.ч. от дворното място с уговорка да си построи масивна сграда с площ 35 кв.м., което извършил; при сключване на договора заплатил цената и на дървена барака от 9 кв.м. Счита, че е собственик на сградата на основание покупка и извършено строителство. Ответниците твърдят, че в имота е съществувала едноетажна постройка, изградена от Г. П. и ищецът, без тяхно съгласие, разрушил половината от нея и изградил на нейно място масивна постройка. Предявен е насрещен иск от Г. Я. П. срещу К. К. за установяване собствеността върху едноетажната стопанска постройка с площ 35кв.м., построена с разрешение за строеж от 2013г. Във въззивното производство е изискано от ищците по първоначалния и по насрещния иск уточнение на претенциите им, а именно да се извърши описание на сградата, предмет на исковете, по конструкция, предназначение, площ и граници. Горното е продиктувано от констатираното от съда несъответствие между посочената в исковите молби сграда от 35 кв.м. и установеното от експертизите, че в имота има една масивна сграда с площ 25,125 кв.м. и друга сграда с дървена конструкция с площ 10,714 кв.м. Ищецът К. К. е заявил, че претендира за собствеността на масивната сграда от 25,125 кв.м. Ищецът по насрещния иск Г. П. е уточнил, че предмет на претенцията му е същата сграда, както и дървената барака от 10,714кв.м. От писмените доказателства е установено, че през 2010г. Г. Я. е придобил целия поземлен имот, незастроен. През 2013г. му е издадено строително разрешение за изграждане на едноетажна стопанска постройка на 35 кв.м. С предварителен договор от 08.08.2017г. Я. Г. П. /баща на Г. П./ се е задължил да продаде на К. К. 500 кв.м. от поземления имот с 1/2 от едноетажна постройка. С нотариален акт от 21.08.2017г. Г. Я. П. продава на К. К. 500/1637 ид.ч. от поземления имот. С нотариален акт от 2018г. Г. П. дарява на баща си Я. П. 437/1637 ид.ч. от поземления имот. През 2018г. въз основа на придобитото право на собственост върху идеална част от терена К. К. е вписан като възложител в разрешението за строеж от 2013г. Спорната стопанска постройка е декларирана по чл. 14 ЗМДТ както от ищеца К., така и от ответника Г. П.. Събрани са гласни доказателства. Свидетелите на ищеца сочат, че след придобиването на имота той е построил една къща от стая, тоалетна с баня и малко коридорче; непосредствено до тази къща имало и дървена барака. Според Л. К., съпруга на К. К., заедно с идеалните части от двора те закупили и дървената барака; понеже бараката не била пригодена за живеене си построили къщата. Свидетелите на ответниците сочат, че през 2013г. в имота е построена селскостопанска постройка, изградена от дървени материали, с площ около 35 кв.м. Приети са единична и тройна технически експертизи. От тях е установено, че в имота има едноетажна масивна стопанска постройка и дървена барака. Масивната сграда е с площ 25,125 кв.м., тя е с дървена покривна конструкция, покрита с вълнообразен ондулин. Сградата се състои от стая, тоалетна с баня и коридор. Паянтовата стопанска постройка е с квадратура 10,714 кв.м. и е изградена на дървени основи с дървени колони, фундирани и десетлитрови бутилки от минерална вода; тя представлява строеж, но технологично не е свързана трайно със земната основа и не е изпълнена както е по проект със стоманобетонови основи. При тези фактически обстоятелства съдът е приел за безспорно, че страните са съсобственици на позмления имот. К. К. притежава 500/1637 ид.ч., Г. П. 700/1637ид.ч., а Я. П. 437/1637 ид.ч. През 2013г. собственикът към този момент Г. П. е изградил въз основа на строително разрешение селскостопанска постройка с дървена конструкция. След придобиване на своята идеална част К. К. е изградил масивната сграда с площ 25,125 кв.м., която по силата на приращението е станала съсобствена на собствениците на земята - чл. 92 ЗС. За разлика от първоинстанционния съд въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 183, ал.4 ЗУТ не е приложима, тъй като другите съсобственици не са реализирали, започнали или имат право да реализират съответно строителство в имота. Вписването на К. К. в издаденото разрешение за строеж не е на основание чл. 183, ал.4 ЗУТ и то не може да изключи приложението на чл. 92 ЗС. По тези съображения съдът е приел, че първоначалният иск е основателен за 500/1637 ид.ч. от сградата с площ 25,125 кв.м. Насрещният иск съдът е намерил за основателен за 700/1637 ид.ч., следвайки логиката на същите съображения - Г. П. е собственик на 700/1637 ид.ч. от земята и по силата на приращението притежава толкова идеални части от изградената от единия съсобстеник, без съгласието на останалите, сграда. Насрещният иск за паянтовата едноетажна постройка от 10,714 кв.м. съдът е намерил за недопустим. Ищецът по първоначалния иск не претендира за нея и не оспорва правата на ответника, така че не е налице спор за собственост. Освен това тази постройка не е свързана трайно със земната основа, което е установено от тройната техническа експертиза. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК настоящият състав счита, че такива не са налице. Правните въпроси, формулирани от касатора, са следните: 1/При прехвърляне на поземлен имот или идеални части от него, купувачът придобива ли и построеното в имота, включително правото да построи, при налична уговорка по отношение на построеното и при липса на изрична клауза в нотариалния акт, че продавачът си запазва собствеността върху построеното; важи ли в този случай чл. 92 ЗС; 2/ следва ли съдът да изследва действителната воля на страните по см. на чл. 20 ЗЗД при сключване на сделка, с оглед преценката за приложение на чл. 92 ЗС. Неспазването на това правило от съда, ако е оказало влияние на крайния резултат, представлява ли основане за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност или поради противоречие с практиката на ВКС; 3/ следва ли съдът да се произнесе по твърдяното придобивно основание /в случая и давност/, осъществено от ищеца от 2017г. и досега; счита ли се за осъществявано владението по чл.79 ЗС от момента на построяване на сградата в съсобствен имот и в течение на водения процес, след като владението не е прекъснато; 4/ допустимо ли е за първи път пред въззивна инстанция да се претендират права, незаявени с исковата молба /в случая с насрещния иск/. Тези въпроси според касатора са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. По отношение на последния въпрос се изтъкват и основанията по чл. 280, ал.2, пр. 2 и 3 ГПК. Първият въпрос по приложението на чл. 92 ЗС жалбоподателят е обосновал довод, че в случая е налице “установено друго“, което препятства действието на презумпцията по чл. 92 ЗС. Това “установено друго“ според него е уговорката, че купува и дървената барака, както и уговорката, че ще построи процесната сграда. Той счита, че такава уговорка е видна от действията на страните след сключване на сделката, с която К. купува идеални части от терена, а именно предаване на ключове и оригинални документи. В посочената от касатора многобройна практика на Върховния касационен съд се приема еднозначно, че принципът на приращението се изключва само при изрична уговорка относно постройките и подобренията; запазването на собствеността върху сграда при разпореждане с поземления имот, трябва да е изрично уговорено или да е установено с положителни доказателства, за да се счита за оборена презумпцията на чл. 92 ЗС. В случая Кърджалийски окръжен съд е приложил презумпцията, защото не е било установено друго и постановеното решение е в съответствие с практиката. По делото не е доказано наличието на уговорки или действия, които да изключват действието на презумпцията. Поради това въпросът, както е поставен, не е относим към решаващите мотиви на съда. В нотариалния акт липсва каквато и да е уговорка относно сграда (построена или бъдеща), а твърдението на ищеца за предаване на ключовете и документите с цел да може да строи, не се подкрепя от доказателствата. Свидетелката З. К., която е съдействала при подписване на предварителния договор, разказва, че К. искал да купи идеална част от мястото, заедно с дървената барака, за нея Я. му представил папка с документи; предаване на ключове и уговорки за бъдещо строителство свидетелката не установява. Данни за такива действия липсват и в останалите свидетелски показания. Свидетелят А. П. /брат на ответника Г. и син на Я./ потвърждава, че баща му разрешил на ищеца и семейството му да живеят и ползват съществуващата сграда докато си построят своя. Дори да е имало подобна уговорка, тя не означава пренебрегване на правилата за строителство в съсобствен имот и придобиване на изключителна собственост върху построеното, чийто параметри не са определени по никакъв начин. Същевременно, явно е от данните по делото, че ищецът е извършил преустройство на съществуващата постройка с дървена конструкция от 35 кв.м., изградена през 2013г. от Г. П., като върху част от нея е направил масивна сграда на 25 кв.м. А такава уговорка между страните изобщо няма данни да е сключена. Вторият въпрос е за задължението на съда да изследва действителната воля на страните при сключване на сделка, с оглед преценката за приложение на чл. 92 ЗС. Той е продължение на първия. Както бе посочено, съдът е приел, че няма данни за изключване приложението на презумпцията на чл. 92 ЗС. Тълкуване на клаузите в нотариалния акт не е необходимо, защото те очевидно не съдържат каквато и да е уговорка относно сграда или строеж на такава. Съдът изрично е обсъдил разпоредбата на чл. 183, ал.4 ЗУТ, защото в тази насока са били мотивите на първата инстанция. Третият въпрос визира непроизнасяне на съда по второ поддържано от ищеца К. придобивно основание - давностно владение. Въпросът не може да обуслови достъп до касационен контрол. Съдът не е разглеждал такова евентуално придобивно основание, защото то не е било предявено. Въпреки това, ако ищецът счита, че съдът не се произнесъл по цялото му искане е следвало да иска допълване на решението, което не е сторил. Четвъртият въпрос и развитият с него довод за недопустимост са свързани с предприетите от въззивния съд действия по отстраняване нередовности на двете искови молби и извършеното в тази връзка уточнение от страна на ищеца по насрещния иск, че претендира както за масивната сграда от 25 кв.м., така и за дървената барака от 10 кв.м. Тезата на касатора е, че съдът не е надлежно сезиран с иск на П. за масивната сграда от 25 кв.м. Според настоящия състав липсва съмнение за допустимостта на решението поради произнасяне по непредявен иск. Както бе изяснено съдът е изискал уточнение на предмета и на двата иска, за да отстрани несъответствието между посочената в исковите молби сграда с площ 35 кв.м. и реално съществуващите в имота постройки, установени от техническата експертиза. Поправената насрещна искова молба е съобразена с дадените указания и по този начин е изяснено, че предмет и на двата иска е правото на собственост върху масивната сграда от 25 кв.м., а ищецът по насрещния иск претендира собствеността и на дървената барака. Съдът по този начин е изпълнил задълженията си по изясняване предмета на спора и по никакъв начин не е нарушил т.4 на Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, която касае допустимите пред въззивната инстанция нови възражения на ответника. Обжалваното решение не страда от очевидна неправилност и не може да бъде допуснато до касационен контрол на това основание. От мотивите на решението не е видимо накърнение на основни правни принципи, нито на логически правила, законът е приложен в действащата му редакция. В полза на ответниците по жалбата следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.