Определение № 1918 от 26.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 1303/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. „ИНДУСТРИАЛ КОМЕРС КО“ ЕАД обжалва Определение № 870/18.03.2026 г. по в.ч.гр.д. № 585/2026 г. на АС-София, с което е потвърдено разпореждане, обективирано в Решение № 1581/07.11.2025 г. по т.д. № 1379/2024 г. на СГС, за връщане на исковата му молба в частта на заявената с нея претенция за законна лихва за период след сезирането на съда. Частният касатор навежда оплакване за неправилност на обжалвания акт. Поддържа, че допустимостта на искането за присъждане на законна лихва, направено с исковата молба, с която е предявен само иск по чл. 86 ЗЗД, произтича от принципите за разглеждане на всеки спор, отнесен до съда, и за процесуална икономия. Като основание за допускане на касационно обжалване поставя въпрос, чиито отговор намира за значим за развитието на правото. Ответникът С. И. К. заявява искане за отвод на настоящия състав с аргумент за предполагаема предубеденост и съмнение за ненадлежно разпределение на делото. Сочи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като касаторът не е обосновал необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби. Изразява становище и за неоснователност на жалбата по същество. По искането за отстраняване на съдебния състав: Не се установяват факти от фактическите състави на обективните основания за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 1-5 ГПК, нито съществуват обстоятелства, които да пораждат съмнение в безпристрастността на членовете на състава. Разглеждането от настоящия състав на друго дело между страните е резултат от случайното му разпределение при спазване на изискванията на чл. 9 ЗСВ, а разпространяваната от трети за състава лица информация относно възможната предубеденост на съда в тяхна полза не почива на обективни данни. Поради това искането по чл. 23, ал. 1 ГПК следва да бъде отхвърлено. По жалбата: Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт. Следователно е допустима. Частният касатор е предявил срещу С. К. осъдителен иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за обезщетение за забава в погасяването на парично задължение за периода от 06.07.2021 г. до сезирането на съда (05.07.024 г.). В исковата молба е заявено искане за присъждане и на законна лихва върху същата забавена главница след подаване на исковата молба до погасяването. Дължимостта на главницата към момента на предявяване на иска е била предмет на друг висящ процес. При постановяване на решението първоинстанционният съд е констатирал недопустимост на претенцията за законна лихва за периода след предявяване на иска, като е приел, че такова искане (без то да отговаря на изискванията за предявяване на иск чрез посочване на размер и заплащане на държавна такса) може да се направи само при наличие на предявен в същото производство иск за главница, в който случай то съставлява искане за прилагане на една законна последица от съдебното установяване на главния дълг (арг. чл. 214, ал. 2 ГПК). Отрекъл е приложимостта и на разпоредбата на чл. 124, ал. 2 ГПК. В резултат на основание чл. 130 ГПК съдът е постановил връщане на исковата молба в тази част. Въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния акт, възпроизвеждайки съществените от тях. Частният касаторът се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. То изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно и независимо от конкретиката на делото. Формулираният въпрос е следният: Допустим ли е иск, заведен в отделно дело, за осъждане на ответника да заплати законната лихва върху призната в друго дело главница, считано от завеждане на делото до изплащане на главницата? Питането се основава изцяло на фактите по спора, не зависи от събраните по делото доказателства и срещу правилността на дадения от въззивния съд негов отговор е наведен касационен довод. Следователно е удовлетворена общата селективна предпоставка. За да е покрит допълнителният селективен критерий на заявеното от касатора основание (въпросът да е значим за развитието на правото), трябва да бъде доказана или нужда от тълкуване на конкретна разпоредба поради нейната непълнота, неяснота или противоречивост, или необходимост от промяна на досегашното тълкуване в резултат от настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая касаторът не сочи конкретна норма, спрямо която да се прецени наличието на допълнителните предпоставки, а разпоредбите, на които въззивният съд, споделяйки мотивите на първонистанционния, се е позовал, не са неясни и непълни, нито се прилагат противоречиво. В частност, безспорно в съдебната практика е, че за да е допустим, искът за периодично парично вземане следва да бъде предявен за конкретен размер и период, предшестващ предявяването му, и изключение от това изискване е единствено хипотезата на чл. 124, ал. 2 ГПК – когато се иска ответникът да бъде осъден да изпълни повтарящи се задължения, чиято изискуемост настъпва след постановяване на решението. Изключението касае предявяване на иск за вече възникнали, но все още неизискуеми задължения, ако тяхната изискуемост произтича единствено от обективен факт, осъществим след сезирането на съда. Не е такова обаче задължението за мораторна лихва, защото неговата периодичност е свързана не със изискуемостта му, а с възникването му – то не съставлява вземане, съществуващо към момента на предявяване на иска, а възниква за всеки ден на забавено изпълнение, поради което и не е предявимо при условията на чл. 124, ал. 2 ГПК. Не следва друго от нормата на чл. 214, ал. 2 ГПК, на която също се е позовал съдът. Тя допуска без спазване на изискванията за предявяване на иск (чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 и чл. 128, т. 2 ГПК) или за изменението му (чл. 214, ал. 1 ГПК) да се заяви претенция за законна лихва за периода след подаване на исковата молба. Счита се, че това е израз на правоувеличаващия характер, който има предявяването на иска за главница, ако е основателен и длъжникът не е бил в забава преди сезирането на съда. Поради това подобна претенция се разглежда като акцесорна на главния дълг, а не на друго акцесорно вземане, спрямо чието съдебно предявяване тя не се явява правоувеличаваща последица. Доколкото и двете горепосочени разпоредби са приложени от съда в смисъла, който произтича от тях, и не се установява необходимост от промяна на тълкуването им поради изменение в обществените отношения или законодателството, то поставеният въпрос не покрива допълнителния селективен критерий и не може да осигури достъп до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,