Определение № 449 от 09.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 649/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Обединена Българска Банка“ АД, [населено място] против решение № 1934 от 10.08.2017 г. по т. д. № 921/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-3 състав решение № 15 от 24.06.2015 г. по т. д. № 8200/2012, поправено с решения от 07.10.2016 г. и от 22.12.2016 г. по същото дело, за отхвърляне на предявения от банката-касатор срещу „Х.” О., [населено място] частичен иск с правно основание чл. 422 ГПК за признаване съществуването на вземане на банката към ответника, произтичащо от договор за ипотечен кредит рента от 19.03.2008 г., в размер на сумата 300 000 евро – част от общо дължимата главница 562 034.47 евро, за която сума са издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 29768/2012 г. на Софийски районен съд. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, в нарушение на нормата на чл. 269 ГПК и задължителната практика по приложението й, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд, без да е заявено и поддържано нито пред него, нито пред първата инстанция възражение от страна на ответното дружество, е приел, че банката не е обявила процесния кредит за предсрочно изискуем преди образуването на заповедното производство и е отхвърлил иска само на това основание. Освен това, заявено е изрично оплакване и срещу извода на решаващия състав, че искът не следва да бъде уважен за вноските, чиято изискуемост е настъпила преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, каквото искане банката е направила изрично в депозираната пред първата инстанция писмена защита. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (предходна редакция), в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. В хипотезата на претендирано вземане по договор за банков кредит, който е бил обявен за предсрочно изискуем, може ли въззивният съд служебно да констатира липсата на уведомление за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като само на това основание отхвърли предявения иск, съобразявайки обстоятелството, че длъжникът не е направил възражение пред първоинстанционния и въззивния съд за липсата на такова уведомление и за надлежното обявяване на кредита за предсрочно изискуем; 2. Допустимо ли е въззивният съд служебно да се произнесе по приложението на процесуалноправни норми, при положение, че нито една от страните не е въвеждала твърдения/възражение за обстоятелството, че ищецът не е доказал изискуемостта на вземането си съгласно изискванията на т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предвид факта, че съдът не е указал на страните необходимост от доказване на това обстоятелство; 3. Необходимо ли е ищецът изрично да е поискал от съда да признае за установено съществуването на вземанията му по договора за кредит за вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, които вноски са детайлно посочени в извлечението от счетоводните книги като част от общото вземане или въззивният съд следва да ги признае за установени и без изрично искане; 4. Следва ли въззивният съд по иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 415 ГПК да признае за установено съществуването на вземане на ищеца по договор за банков кредит по отношение на вноските по кредита и другите акцесорни вземания с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и включени в представеното извлечение от счетоводните книги, при положение че такова изрично искане е направено от ищеца в писмените бележки пред първата инстанция; 5. Представлява ли изменение на основанието на иска по чл. 422 ГПК установяване на съществуването на вноски и други акцесорни вземания с настъпил падеж по договор за банков кредит (посочени в извлечението от счетоводните книги при подаване на заявлението по чл. 417 ГПК), представляващи част от общото вземане, предмет на установителния иск, с оглед постановките на т. 11, б. “б“ от ТР 4/2013 г. от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, претенцията на ищеца по чл. 422 ГПК.“ В подкрепа на твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС касаторът се позовава на: Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ІІІ г. о., решение № 139 от 05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на І т. о. и решение № 7 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 60053/2016 г. на ІІ г. о. Ответникът по касация – „Х.” О., [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, съображения за което е изложил в писмен отговор от 07.12.2017 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на своето решение въззивният съд не е споделил изложените от първата инстанция мотиви за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК. Като правно несъстоятелен е преценил извода за недължимост на сумата по процесния договор за банков кредит по съображения, че банката е действала неправомерно при отпускане на сумата по него, превеждайки я по сметка на трети за делото лица. Приел е, че двете платежни нареждания, с които сумата е наредена за плащане в полза на трети лица, са подписани от управителя на самото дружество-кредитополучател и че усвояването на сумата по този начин е в съответствие с уговорената в договора цел – рефинансиране на направени от кредитополучателя (за сметка на взети от трети за делото лица заеми) разходи по закупуване и ремонт на имоти. За неоснователни са счетени също и възраженията на ответника по иска за липса на идентичност (от гледна точка на юридическата правосубектност) между него и дружеството-кредитополучател и за липса на взето решение от неговите органи за сключване на процесния договор за кредит. Решаващият състав е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск, но по други съображения, а именно – поради липса на доказателства за изпълнение на указанията по т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че кредитът става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства и кредиторът може да събере вземането си, без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. Въззивният съд е отчел факта, че в случая както в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, така и в исковата молба по чл. 422 ГПК, банката е твърдяла единствено, че сумата по процесния кредит е дължима поради настъпила автоматична предсрочна изискуемост на същата в съответствие с уговорката по чл. 14 от Общите условия към кредита поради неплащане на месечните погасителни вноски, считано от 19.02.2011 г., но изобщо нито е твърдяла, нито е доказала да е съобщила на длъжника обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Поради това и в съответствие със задълженията си служебно да следи за наличието на предпоставките за издаване на заповед за изпълнение на паричното задължение, съдът е приел, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен само на това основание. Решаващият съдебен състав е счел за неоснователно поддържаното при евентуалност и заявено само в писмените бележки пред първата инстанция искане на банката, че претенцията й следва да бъде уважена частично за вноските, чиито падеж е настъпил преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. В тази насока съдът е взел предвид, че нито в заявлението, нито в исковата молба по чл. 422 ГПК ищецът не е диференцирал тези вноски и не е обосновавал тяхната дължимост с факта, че е настъпил уговореният в договора падеж, а е претендирал цялата сума по кредита, обосновавайки нейната дължимост с настъпилата автоматична предсрочна изискуемост. Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато по първите два въпроса, свързани със служебното произнасяне на съда относно предсрочната изискуемост на договор за кредит в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, като в съответствие с правомощията си по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, обобщава и уточнява същите в следния смисъл: „Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по незаявени в жалбата доводи; Допустимо ли е да приема за недоказани факти и обстоятелства, които не са заявени като спорни между страните и за които не им е указана необходимостта от ангажиране на доказателства”. По отношение на така уточнения въпрос са осъществени както общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил изхода на конкретното дело, така и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014г. на ІІІ г. о. и др. Що се отнася до останалите въпроси по изложението, произнасянето по тях е предпоставено от решаването на посочения по-горе въпрос и поради това следва да бъде извършено евентуално при разглеждане на спора по същество. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК