Определение № 50147 от 07.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 755/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. С. Д. и Д. П. Д. срещу решение № 199/17.12.2021 г. по в.т.д. №634/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260145/ 26.07.2021 г. по т.д. № 860/2020 г. на Варненски окръжен съд в частта, с която са осъдени касаторите солидарно да заплатят на „Юробанк България“АД – [населено място] за сумите: 28 929,69 евро – главница, ведно със законната лихва върху нея, считано от 26.06.2020 г. до окончателното й изплащане, 342,34 евро – възнаградителна лихва за периода: 14.05.2019 г. – 05.08.2019 г. и 299,74 евро – мораторна лихва за периода: 14.06.2019 г. – 10.09.2019 г., дължими по обявен за предсрочно изискуем договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 21093/09.05.2007 г. Касаторите считат, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, евентуално неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Навеждат доводи за изпълнение на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалавне. Постъпил е писмен отговор от ответника по касацията „Юробанк България“АД, в който е изразено становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба по същество. Направено е искане за присъждане на разноски по спора. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че оплакванията на касаторите срещу първоинстанциононто решение, които определят и спорния пред ВнАС предмет, са неоснователни. Посочил е, че ВОС се е произнесъл по направените оспорвания на ответниците по иска, обективирани в писмения отговор, като е приел анексите към договора за кредит за нищожни и е уважил иска съобразно първоначалните условия на договора. С оглед императивния характер на потребителската защита ВнАС е счел, че дължи произнасяне по възражението за нищожност на основния договор. Преценил е, че нищожността на анексите към договора за кредит не влече нищожност и на самия договор, доколкото сделката би била сключена и без нищожните анекси, които се явяват споразумения за изменение на първоначалния договор и имат самостоятелен характер. Намерил е, че размерът на възнаградителната лихва – основен елемент на договора за кредит, е бил договорен в чл.3, ал.1 от договора ясно, като се формира от базов лихвен процент в размер на 6% към момента на сключване на договора плюс договорна надбавка от 0.5 пункта /процента/. В чл.6, ал.1 е било договорено според съда също ясно, че погасяването на кредита става на равни /анюитетни/ вноски, включващи лихва и главница, с размер на всяка вноска – 227,54 евро, като е било налице валидно съгласие на длъжниците относно задължението им по договора. ВнАС е приел, че потребителите са разполагали с необходимата информация, позволяваща им да направят своя информиран избор, договарянето е било индивидуално, ясно и разбираемо, като на ответниците е бил известен размерът на месечните вноски, в т.ч. и на възнаградителната лихва. Въззивният съд е изложил съображения, че от отговора на исковата молба, а и от жалбата, не става ясно какви са възраженията на ответниците във връзка с погасителния план към основния договор. Такъв е бил представен с исковата молба, като не се спори, че е подписан само от банката. Липсата на подписан и от кредитополучателите погасителен план според решаващия състав не прави договора нищожен, нито неизпълним, тъй като в самия договор месечната вноска е посочена съвсем ясно – в размер на твърдата сума 227,54 евро и длъжниците биха изпълнявали задължението си по договора точно, ако бяха внасяли ежемесечно тази сума. ВнАС е посочил, че в случай, че желаят точна разбивка на дължимите помесечно погасителни вноски, показваща погасяването отделно на главници и лихви, касаторите винаги са могли да поискат от банката да им предостави извлечение под формата на погасителен план, какъвто очевидно е бил изготвен, но неполучен от тях. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите поставят следните правни въпроси: 1/ Провеждането на съдебно заседание при закрити врати представлява ли нарушение на основно съдопроизводствено правило на възизвното производство на принципа за публичност и непосредственост? Недопустимо ли е въззивно решение постановено в съдебно заседание при закрити врати?; 2/ Длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните? В какъв обем следва да се извърши от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12 ГПК, чл.236 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК за постановяване на законосъобразно решение? Касаторите въвеждат допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради проитворечие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл.290 ГПК решения, както следва: по първи въпрос – с ТР № 6/15.01.2019г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 161/24.02.2021 г. по т.д. № 850/2020 г.на ВКС, I т.о., Решение № 789/15.12.2005г. по гр.д.. № 427/2005г. на ВКС, I т.о., Решение № 157/29.11.2010г. по т.д. № 262/2010г. на ВКС, I т.о., а по втори въпрос – с ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и Решение № 60326/14.12.2021 г. по т.д. № 623/2021 г.на ВКС и мн. други. По първи въпрос се позовават и на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – поради противоречие на въззивното решение с Решение № 5/19.04.2019г. по к.д. № 21/2018г. на КС на РБългария. Въведена и хипотеза по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за евентуална недопустимост на въззивното решение. Не е налице соченото от касаторите основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, във връзка с което е и поставеният първи правен въпрос. Според доводите в изложението към касационната жалба въззивният съд е допуснал явно нарушение на основополагащо начало на гражданския процес, като е провел единственото си съдебно заседание по делото при закрити врати. Това нарушение според касаторите опорочава съдебното производство и постановеното по него решение до степен на недопустимост на съдебния акт. Видно от съдебните книжа по въззивното дело посоченото съдебно заседание на 07.12.2021 г. е било проведено при условията на действие на Заповед на Председателя на ВОС от 01.12.2021г., с която на основание чл.86, ал.1, т.2 ЗСВ вр. чл.6а, ал.3 от ЗМДВИП и с оглед Заповед № РД-01-968/26.11.2021 г. на Министъра на здравеопазването и изнесени данни за усложняване на епидимилогичната обстановка на територията на [населено място] е бил утвърден достъп до сградата на съдебната палата за открити съдебни заседания само на участниците по делата, а в съдебната зала – само участниците в конкретните съдебни производства, насрочени за конкретния час. Предвид отразеното в съдебния протокол за проведено на 07.12.2021 г. съдебно засадение настоящите касатори не са се явили, не се е явил и техният процесуален представител. В подадена на молба вх. № 4837/07.12.2021 г. по ел.поща касаторите, чрез пълномощника си, са поискали да не се дава ход на делото, тъй като с оглед посочената по-горе заповед на председателя на ВОС в съдебните зали не се допускат други лица извън страните по конкретното дело, с което според тях се нарушава правото им на публично разглеждане на делото. За да отхвърли молбата, съставът на ВОС е изложил съображения в протокола от съдебно заседание, че епидимологичната обстановка в страната не позволява осигуряването на такава публичност. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС не може да направи извод, че има вероятност да е налице твърдяното нарушение на съдопроизводствените правила. Нито в посочената молба е било изложено, нито са представени други доказателства, че за конкретното съдебно заседание е имало и други лица, извън участниците в него, които са желали да присъстват. От друга страна евентуалното им присъствие, като израз на принципа за публично разглеждане на делото, не е винаги безусловно и търпи ограничения на осн. чл.136 ГПК. В случая изрично съставът на ВнАС е изложил мотиви, съответстващи на хипотеза на чл.136, ал.1, т.1 ГПК, като настоящата инстанция няма правомощия във фазата по чл.288 ГПК да проверява основателността им. Следва да се посочи и че, нарушението на правилото за публично разглеждане на делото, но при осигурено участие на страните, пълномощниците, вещите лица, свидетелите, представлява процесуално нарушение, което подлежи на обсъждане на осн. чл.281, т.3, пр.2 ГПК, т.е. представлява евентуално оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, но не може да се квалифицира по чл.281, т.2 ГПК / така изрично проф.Ж.Сталев, БГПП, 1988 г., с.220/. Буквалното въпроизвеждане от касаторите на мотиви от Решение № 161/24.02.2021 г. по т.д. № 850/2020г. на ВКС, I т.о. не може да обоснове приложение на допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като нито това решение, нито цитираните в него решения на КС и ТР на ОСГТК на ВКС се отнасят до идентична на настоящата хипотеза. В тях не се отричат наличето на изключение по чл.136, ал.1 ГПК, при участие на страните по чл.136, ал.2 ГПК, което е било осигурено от ВнАС по делото. По втората група въпроси относно задължението на въззивния съд да изложи мотиви по наведените от страните доводи във въззивната жалба и писмения отговор и събраните във връзка с това доказателства е изпълнено изискването на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК – въпросът е обуславящ крайните правни изводи на съда, но не и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителните разяснения в т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Тези ограничения се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под относимата материалноправна норма, при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено в жалбата, както и в хипотезата, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса. В посочената от касаторите, а така също и в служебно известната на настоящия състав на ВКС практика, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 92/16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г.на ВКС, II г.о., Решение № 323/27.09.2012г. по гр.д.№ 408/2011г. на ВКС, I г.о., Решение № 480/07.11.2011г.по гр.д. № 1347/2010г. на ВКС, I г.о. и др., е застъпено последователно и категоричното становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК. Изрично въззивният съд е обсъдил действителността на клаузата по чл.6, ал.1 от основния договор – конкретно съдържание, разбираемо ли е било то за длъжниците, как е бил подписан договорът, как се формира вноската и значението на това обстоятелство и пр.; подписването на представения по делото погасителен план само от банката. Наведените от касаторите оплаквания са срещу крайните фактически и правни изводи на апелативния съд, т.е. по същество на касационната жалба и не могат да бъдат проверени във фазата по селекция на същата. Доводите за допуснати процесуални нарушения във връзка с произнасяне / а не липса на такова/ по доказателствени искания пред въззивния съд също не са в предметния обхват на дейността на касационната инстанция по чл.288 ГПК. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационното производство е поискал присъждане на разноски, но не е представител доказателства в тази насока, поради което и не му се дължат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение