Определение № 2592 от 19.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4789/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „Грийн Парк Палас“ ООД/в несъстоятелност/, чрез синдика В. Я. В. с юридическа правоспособност, срещу решение № VI - 621 от 27.06.2022 г. по в.гр.дело № 297/2022 г. на Окръжен съд - Бургас в частта, с която е отменено решение № 260228 от 25.11.2021 г. по гр. д. № 946/2019 г. на Районен съд – Несебър в частта, с която е отхвърлен главният иск, предявен от "В. груп"ООД с ЕИК-[ЕИК] /в несъстоятелност/, представлявано от синдика И. Р. против "Грийн Парк Палас" ЕООД, ЕИК-202046411 /в несъстоятелност/, представлявано от синдика В. Я. В. за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба на самостоятелен обект в сграда /СОС/ с идентификатор № по КККР на [населено място], с административен адрес на имота: [населено място], [улица], [жилищен адрес] ет., обект, с предназначение на СОС: инфраструктурен обект в сграда, на площ от кв. м., обективиран в нотариален акт №, т., рег. №, н. д. № 415 от 14.04.2016 г. на нотариус С. А. и в частта за разноските и вместо отменената част е прието за установено по отношение на ищеца "В. груп" ООД /в несъстоятелност/, представлявано от синдика И. Р. и ответника „Грийн Парк Палас" ЕООД /в несъстоятелност/, представлявано от синдика В. Я. В., че сключеният между тях договор за покупко-продажба на самостоятелен обект в сграда /СОС/ с идентификатор № по КККР на [населено място], с административен адрес на имота: [населено място], [улица], [жилищен адрес] ет., обект, с предназначение на СОС: инфраструктурен обект в сграда, на площ от кв. м., представляващ трафопост, обслужващ хотел "В.", находящ се в сграда №, разположена в поземлен имот с идентификатор №, за договорена продажна цена 13 000 /тринадесет хиляди/ лева, обективиран в нотариален акт №, т., рег. №, н. д. № 415 от 14.04.2016 г. на нотариус С. А. с рег. № и район на действие района на РС- Несебър е недействителен на основание чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД поради невъзможен предмет. Със същото решение е обезсилено решение № 260228 от 25.11.2021 г., постановено по гр. д. № 946/2019 г. по описа на НРС, в частта, с която е отхвърлен евентуално предявеният иск на "В. Груп" ООД /в несъстоятелност/, представлявано от синдика И. Р. против "Грийн Парк Палас" ЕООД /в несъстоятелност/, представлявано от синдика В. Я. В., за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът разполага със сервитутни права, визирани в чл. 64, чл. 67 и § 4, ал. 10 ЗЕ във връзка с чл. 193 и чл. 194 ЗУТ за преминаване и достъп до СОС с идентификатор № 51500.502.447. 1. 202 по КККР на [населено място], с административен адрес на имота: [населено място], [улица], [жилищен адрес] ет., обект с цел експлоатацията на намиращите се в него съоръжения. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и се постанови друго, с което предявените искове срещу жалбоподателя се отхвърлят. В изложението към касационната жалба не са формулирани ясно и конкретно правни въпроси. Посочено е следното: 1. Според жалбоподателя налице са предпоставките, предвидени в чл.280,ал.1,т.1 ГПК, тъй като решение № 621/27.06.2022 г., постановено от Окръжен съд Бургас е в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се, че решаващият състав на БОС неправилно тълкува и прилага разпоредбите на закона, като се позовава на даденото в т.решение № 3/28.06.2017 г. по т.дело № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС тълкуване на разпоредбата на чл.26,ал.2, пр.1 ЗЗД и приложението й, относно правната възможност предмет на нотариална сделка за покупко-продажба да бъде недвижим имот, представляващ трафопост. Изложени са съображения, че съгласно § 1, т. 4 ДР ЗЕ „електроразпределителна мрежа“ е съвкупност от електропроводни линии и електрически уредби с високо, средно и ниско напрежение, която служи за разпределение на ел. енергия с цел доставка на потребителите. Поддържа се, че въззивният съд е следвало да съобрази, че спорът между страните не е за ползването на електрическите съоръжения, намиращи се в постройката на трафопоста, които са под специален режим, а за собствеността на обекта, който представлява самостоятелен обект по смисъла на ЗКИР с функционално предназначение и ползване. Твърди се, че няма законова забрана тези обекти да принадлежат на друго лице, различно от енергийното предприятие, нито да бъдат изключени като недвижими имоти, обекти с индивидуален идентификатор по ЗКИР, от гражданския и търговския оборот. Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. дело № 625/2010 г. на ІV г.о., решение № 394 от 21.01.2012 г. по гр. дело № 52/2011 г. на І г.о. и решение № 12 от 27.02.2020 г. по т.д. № 3217/2018 г. на І т.о. 2. Изложени са съображения, че въззивният съд неправилно е тълкувал и приложил нормата на чл. 98 ЗС спрямо процесния имот – трафопост с идентификатор по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], като приема, че е приложимо правилото принадлежността да следва главната вещ, освен ако не е уговорено друго. Според жалбоподателя направената преценка и заключения на БОС в обжалваното решение, както и изложените в него доводи са незаконосъобразни и необосновани и противоречаат на съдебната практика на ВКС. Сочи се, че неправилно и в противоречие с константната практика на ВКС, въззивният съд не е направил разграничение между сградата на трафопоста и функционалните съоръжения за експлоатация на енергийния обект – трафопост. Този въпрос според жалбоподателя е изяснен с решение № 22/14.06.2019 г. по гр.дело № 653/2018 г. на ВКС, I г.о., по което е допуснато касационно обжалване по въпроса следва ли при изясняване статута и правния режим на сградата на трафопоста да бъдат разграничени елементите, функционално определящи експлоатацията на енергийния обект – трафопост като сграда от една страна и като трайно монтирани електрически уредби и съоръжения от друга. Поддържа, че по този въпрос в цитираното решение е възприета практиката на ВКС, според която категорично се приема, че няма законова забрана постройката, в която са монтирани съоръженията и земята под нея да принадлежат на друго лице, различно от енерийното предприятие. Твърди се противоречие със следната практика на ВКС: решение № 22 от 14.06.20169 г. по гр. дело № 653/2018 г. на І г.о., решение № 291/2014 от 27.02.2015 г. по гр. дело № 4016/2014 г. на І г.о., решение № 47 от 02.04.2013 г. по гр. д. № 217/2012 г. на ІV г.о., решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр. дело № 625/2010 г. на ІV г.о. и решение № 247 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 3868/2008 г. на ІІІ г.о. Поддържа се наличие на основанието и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че отговорите на поставените по-горе въпроси биха допринесли за точното прилагане на закона и развитието на правото. В изложението се поддържа, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване поради очевидна неправилност – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба – „В. груп“ ООД /в несъстоятелност/, представлявано от временния синдик И. Р., чрез адв. И. Б. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на жалбата по същество. Иска се присъждане на разноски. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд е приел за установено следното: Прието е, че е предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД - за установяване недействителността на договор за продажба на самостоятелен обект с предназначение - за инфраструктура, трафопост, представляващ помещение в хотел "В.", [населено място] поради невъзможен предмет. Ищецът е твърдял, че оспорената сделка има невъзможен предмет, тъй като помещението е вещ извън гражданския оборот, защото поради предназначението си е придобило статута на принадлежност към трафомашината, монтирана в него, а трафопостът, разглеждан като съвкупност от помещение и съоръжение е неделима част от хотел "В." и свободното разпореждане с правото на собственост върху помещението, отделно от трафомашината и респективно - от хотела, не е било възможно, при спазване на разпоредбите на чл. 97 ЗС и чл. 98 ЗС. Приел е, че възражението на ответника за недопустимост на иска, при фактически твърдения, че ищецът няма правен интерес от съдебна защита, защото се е разпоредил с трафомашината в полза на трето лице е било прието за неоснователно от НРС, тъй като приложената към отговора на управителя С. фактура от 22.04.2016 г., оспорена от ищеца след представянето и, не е била приета от НРС като доказателство по делото. Посочено е, че по делото са били ангажирани свидетелски показания и писмени доказателства, обсъдени от НРС, които безпротиворечиво подкрепят твърденията на ищеца, че трафомашината не е демонтирана от помещението. Тези твърдения не са били оспорени и от ответника в писмения отговор, представен от назначения му особен представител. От фактическа страна е прието за безспорно между страните по делото, че с нотариален акт №, т., рег. №, н. д. № 415 от 14.04.2016 г. на нотариус С. А., ищцовото дружество "В. груп"ООД като продавач е сключило с ответното дружество "Грийн Парк Палас" ООД договор за покупко-продажба на самостоятелен обект в сграда/СОС/ с идентификатор № по КККР на [населено място], с административен адрес на имота: [населено място], [улица], [жилищен адрес] ет., обект, с предназначение на СОС: инфраструктурен обект в сграда, на площ от кв. м., с продажна цена 13 000 лева с ДДС. Не е било спорно, че посоченият в нотариалния акт недвижим имот, предмет на сделката е с предназначение – инфраструктурен обект- енергиен обект, трафопост. Прието е, че по делото са представени множество писмени доказателства, ангажирани са и свидетелски показания, както и заключение на СТЕ, обсъдени и от НРС в решението му, които водят до обоснован и безпротиворечив извод, че процесният самостоятелен обект е ситуиран в хотел "В.", [населено място], собственост на ищцовото дружество. Същият е част от одобрения архитектурен проект на сградата на хотела, с предназначение-за монтиране в обекта на вграден трафопост, който обслужва хотела и съоръженията в двора му. Прието е за установено, а и не е било спорно между страните, че процесното помещение е било изградено при спазване на нормативните изисквания за монтиране на трафомашина в него, трафомашината е била монтирана в помещението и е получила съответните нормативно изискуеми разрешения за експлоатация. Посочено е, че с въззивната жалба на ищеца са оспорени правните изводи на районния съд относно правния статут на процесното помещение, които според въззивното дружество са в противоречие със закона и не кореспондират със смисъла на цитираната в решението съдебна практика на ВКС, както и със становището, изразявано от ВКС в други съдебни актове по този въпрос. Посочено е още, че районният съд е приел, че трафопостът представлява съвкупност от помещението и поставените в него съоръжения, но няма законни пречки всяко от тях да бъде собственост на различни лица, поради което сделка само с помещението не е с невъзможен предмет. НРС е приел, че помещението не е принадлежност към главната вещ - съоръжението трафомашина и същата би могла да се премести в друго, подходящо помещение и последното да се използва за друга цел. Заключението на вещото лице, в което е посочено, че не се допуска разделяне на съоръжението от помещението съдът е възприел в смисъл, че трансформаторният пост не може да съществува без съоръженията да са поставени в съответно помещение, но това обстоятелство не навежда на извод, че помещението не представлява самостоятелен обект, нито, че самото съоръжение не може да бъде преместено в друго помещение. В подкрепа на становището си НРС се е позовал на съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 291 от 27.02.2015 г. по гр. д. № 4016/2014 г. на І г. о. на ВКС. Въззивният съд не е споделил правните изводи на първоинстанционния НРС, като е счел, че те не намират опора в закона, не се подкрепят и от съдебната практика на ВКС, на която се е позовал районният съд. Уточнено е, че в посоченото решение на ВКС е разгледана хипотеза, в която собственик на помещението, в което е монтирано съоръжението-трафомашина не е енергийно предприятие, а друго лице и е формиран извод, че енергийното предприятие може да придобие собствеността върху помещението по специалния ред на § 4, ал. 1 ПЗР ЗЕ. Посочено е, че в това съдебно решение ВКС е дал отговор на правния въпрос относно статута на помещение, в което е монтирано съоръжение за пренос и разпределение на електроенергия/трафомашина и той е в смисъл, че ".. помещението има характер на материален ресурс по смисъла на § 1, т. 32 ДР ЗЕ, а като цяло обектът функционира като трафопост/съвкупност от сграда и съоръжения/.. ". Съдът е посочил, че по въпроса относно правния режим на обекта/помещението, в което е монтирано енергийното съоръжение /трафомашина/ и дали то представлява самостоятелен обект на правото на собственост, както и дали може да бъде предмет на сделки е формирана еднопосочна съдебна практика на ВКС, която НРС не е обсъдил и не е взел предвид при постановяване на решението си, а именно: решение № 883 от 26.07.2007 г. по гр. д. № 1207/2006 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 619 от 07.11.2007 г. по т. д. № 258/2007 г. на ВКС, т. к., определение № 28 от 20.01.2009 г. по ч. т. д. № 606/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 215 от 05.03.2007 г. по гр. д. № 3198/2005 г. на ВКС, ІV г. о. Според въззивния съд в цитираната съдебна практика на ВКС, която не е в противоречие и с отговора на правния въпрос, даден в решението, на което се е позовал неправилно НРС е възприето становище, че помещението, в което е монтирано енергийното съоръжение /трафомашина/, с оглед предназначението му да обслужва това съоръжение със специален режим, не представлява самостоятелен обект на собственост, а правният му режим следва този на съоръжението. Въззивният съд е споделил напълно това становище, което е намерил за относимо и към настоящата частна хипотеза, визирана в чл. 117, ал. 5 ЗЕ. Отбелязано е още, че съгласно даденото в ТР № 3 от 28.06.2017 г. по т. д. № 3/2014 г. на ОСГК на ВКС тълкуване на разпоредбата на чл. 26, ал. 2 предл. първо ЗЗД и приложението и, невъзможността на предмета на сделка може да бъде фактическа или правна. Фактическа невъзможност на предмета е налице, когато предметът не съществува в реалната действителност към момента на сключване на сделката, а правна невъзможност е налице, когато за възникването или за разпореждането с предмета съществува непреодолима правна пречка, която може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяване на обекта. Приел е, че в конкретния случай фактическа невъзможност на предмета не се твърди и не се установява. Ищецът твърди правна невъзможност на предмета на оспорената сделка - съществуване на непреодолими правни пречки за самостоятелно разпореждане с процесното помещение, поради неговото предназначение – за инфраструктурен/енергиен обект, обслужващ сградата на хотел "В.". Въззивният съд е споделил становището, изразено в цитираната съдебна практика на ВКС по въпроса, че помещението, в което е монтирано енергийното съоръжение/трафомашина/, с оглед предназначението му да обслужва това съоръжение със специален режим, не представлява самостоятелен обект на собственост, а правният му режим следва този на съоръжението. При това положение, въззивната инстанция е приела, че е основателно позоваването на ищеца на разпоредбата на чл. 98 ЗС, която гласи, че принадлежността следва главната вещ, освен ако не е уговорено друго. Уговарянето на "друго" включва и уговорка за разделянето на принадлежността от главната вещ, която според въззивния съд следва да е изрична и ясна, да има възможен предмет и да не противоречи на императивни правни норми. Прието е, че в конкретния случай, тъй като се касае за помещение, обслужващо енергиен обект, евентуалното уговаряне на "друго" по смисъла на чл. 98 ЗС е необходимо да бъде допустимо съобразно правния режим на енергийните обекти, уреден в нормите на ЗЕ. Разяснено е, че съгласно § 4, ал. 1 ДР ЗЕ енергийните обекти и съоръжения, представляващи елементи от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към момента на влизането в сила на ЗЕ трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни предприятия, но са собственост на трети лица, се изкупуват от преносното или разпределително предприятие в 12-годишен срок от влизането в сила на закона. Посочено е, че в § 4, ал. 1 - ал. 12 ДР ЗЕ е регламентиран редът на изкупуване, като изкупуването в случая, съгласно волята на законодателя е уредено като задължение на енергийното предприятие, а в случай на необоснован отказ за продажба на енергийни обекти и съоръжения, законодателят е предвидил отчуждителна процедура по реда на чл. 63 ЗЕ. Единственото изключение от въведения с § 4, ал. 1 ДР ЗЕ принцип, че собственик на енергийните обекти и съоръжения следва да бъдат само лицензираните енергийни предприятия е в случаите, визирани в чл. 117, ал. 5 ЗЕ - когато електрически уредби високо и средно напрежение служат за снабдяване с електрическа енергия само на един небитов клиент, тогава те се изграждат за негова сметка и са негова собственост. Анализът на горните разпоредби е довел въззивният съд до извод, че правният режим на енергийните обекти и съоръжения изключва свободният им гражданския оборот и ако по някаква причина /обичайно реституция/, помещението и/или съоръжението са собственост на трети лица, те могат да бъдат изкупени само от лицензирано енергийно предприятие. Посочено е, че по отношение на изключението, визирано в чл. 117, ал. 5 ЗЕ законодателят не е регламентирал, че собственикът му има възможност да се разпорежда с енергийния обект или с отделни части от него - помещение или съоръжение, отделно и самостоятелно от обекта, който се захранва с електроенергия. В резултат на разпореждане с каквито и да било обекти в сградата, би възникнала етажна собственост и респективно - основание за регистриране на нови клиенти на енергийното предприятие и отпадане на изключението на чл. 117, ал. 5 ЗЕ. В чл. 91 ЗУТ са посочени общите нормативни изисквания за изграждане на трансформаторни постове - в свободни пространства или сгради, непредназначени за живеене, а по изключение - в жилищни сгради, със съгласието на собствениците. Въз основа на изложеното, въззивният съд е достигнал до извода, че трансформаторният пост /ТП/, съобразно общите нормативни изисквания за строителство, е обект, причислен от законодателя към енергоснадбителните съоръжения / Глава Четвърта, раздел V ЗУТ /, обслужващи една или повече сгради и е елемент на техническата инфраструктура по смисъла на чл. 64, ал. 1, т. 4 ЗУТ. Уточнено е, че в чл. 38, ал. 2 ЗУТ законодателят също е посочил трафопоста като обект на техническата инфраструктура, който може да се изгради в жилищна сграда. След като обектът/сграда или помещение в сграда/, предназначен и изграден за ТП, има обслужващо сградата предназначение, съгласно нормативната уредба и е причислен към елементите на техническата инфраструктура, то според въззивния съд е налице правна невъзможност на предмета на сделка с помещение, предназначено за ТП, което е собственост на небитов клиент по силата на изключението на чл. 117, ал. 5 ЗЕ. Прието е, че помещението има обслужващо съоръжението /трафомашина/ предназначение, а трафопостът като съвкупност от съоръжение и помещение има обслужващо сградата предназначение. Според съда отразяването на помещението в кадастралната карта като самостоятелен обект с предназначение за инфраструктура също не може да обоснове извод, че с обекта може да се извършва самостоятелно разпореждане. Посочил е, че от една страна, като самостоятелни обекти на кадастъра се отразяват мазета, тавани, както и други обслужващи помещения, като например специфичните за хотел камериерски офиси, котелни помещения, перални помещения, басейни, барове и др. От друга страна, в кадастъра се отразява и предназначението на самостоятелния обект, което следва да се съобразява при преценката за действителността на сделка на разпореждане. Въззивният съд е приел, че по отношение на процесния трафопост по делото е допусната и приета СТЕ, вещото лице по която е дало заключение, неоспорено от страните, в което се сочи, че съществуват одобрени технически книжа за изграждането на трафопоста от 2006 г. и той е бил изпълнен спрямо одобрените технически проекти. Въведен е бил в експлоатация на 29.12.2006 г. заедно с хотел "В.", посочен е в разрешението за ползване на хотела и обслужващите хотела съоръжения-плувни басейни, сауна, конферентна зала, кафе-бар, лоби-бар и др. От заключението на СТЕ е прието за установено, че устройството на електрическите уредби и електропроводните линии се осъществява съобразно изискванията на Наредба № 3 от 09.06.2004 г., включително и на строителните правила и норми за осигуряване на безопасност при пожар. Посочено е, че по отношение на вградените в сграда трансформаторни постове има изискване те да се разполагат в партерни помещения или по изключение в сутерен, като се спазват изискванията на НИПАБ. Посочено е още, че помещенията за трансформаторни постове се изграждат без прозорци, трябва да са с метални врати, снабдени със секретни брави, а вентилационните отвори се закриват с метални решетки с жалузи и мрежи, оразмерени съобразно нормативните изисквания. Вещото лице е посочило, че според чл. 1132 от Наредба № 3/09.06.2004 г. трансформаторният пост /ТП/ е съвкупност от електрически съоръжения за получаване, трансформиране и разпределение на електрическа енергия от средно на ниско напрежение. ТП се изпълняват като отделно стоящи, вградени в сгради/подземни и надземни/ и пристроени. Прието е, че според заключението на СТЕ не се допускат норми за разделянето на обслужващото помещение от трафопоста, а същият е елемент от техническата инфраструктура и представлява съвкупност от апаратура и помещение. При съобразяване на заключението на вещото лице и правния режим на енергийните обекти по смисъла на ЗЕ и Наредба № 3 от 09.06.2004 г. и при споделяне на становището, изразявано от ВКС в цитираните по-горе съдебни актове, въззивният съд е достигнал до извод, че процесното помещение, находящо се в хотел "В." е проектирано, изградено и ползвано с посоченото в кадастралната карта предназначение – инфраструктурен обект. Прието е, че конкретното му предназначение е за трансформаторен пост и в него е монтирано съоръжението трафомашина, чрез която се получава, трансформира и разпределя електрическа енергия от средно на ниско напрежение, за нуждите на хотел"В." и прилежащите към него басейни, барове и др. Прието е, че ищецът е сключил с ответника договор за продажба на помещението, изградено в хотел "В." с предназначение – за инфраструктурен обект, трафопост, в което към момента на сделката е била и продължава да е монтирана понастоящем трафомашината, осигуряваща електрозахранването на хотела и прилежащите към него басейни, барове и др. Посочено е, че няма твърдения и доказателства ищецът да се е разпоредил с хотела и ответното дружество да е придобило статута на нов, единствен небитов клиент, чиито обекти обслужва процесният трафопост. Точно обратното - от писмените доказателства и показанията на свидетелите по делото въззивният съд е приел, че се установява безпротиворечиво, че собственик на хотела е продължил да бъде ищецът, а след продажбата на помещението са възникнали спорове между двете дружества, в резултат на което ответното дружество е възпрепятствало достъпа на ищеца до съоръжението. Отбелязано е, че не се твърди и няма доказателства страните по оспорената сделка да са постигнали някаква уговорка по смисъла на чл. 98 ЗС за разделяне на принадлежността /помещението/ от главната вещ /трафомашина/, която да не противоречи на императивните норми на ЗЕ относно правните субекти, които могат да придобиват право на собственост върху енергийни обекти. Прието е, че твърдения и доказателства в тази насока по делото не са наведени, такива не могат да бъдат установени и от съдържанието на договора за продажба на помещението. Прието е още, че към момента на сключване на оспорената сделка са съществували и продължават да съществуват понастоящем непреодолими правни пречки за самостоятелно разпореждане с процесното помещение, а именно: помещението не представлява самостоятелен обект на правото на собственост по смисъла на ЗУТ и ЗЕ, а правният му режим следва този на съоръжението; същото е елемент от техническата инфраструктура по смисъла на ЗУТ и има обслужващо сградата на хотела предназначение, което изключва възможността да бъде предмет на самостоятелно разпореждане в хипотезата на чл. 117, ал. 5 ЗЕ с купувач правен субект, който не е лизензирано енергийно предприятие. По гореизложените съображения въззивният съд е достигнал до извод, че оспореният договор за продажба е недействителен поради невъзможен предмет на основание чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД и предявеният иск е основателен и доказан. С оглед уважаването на главния иск за установяване недействителността на процесния договор, въззивният съд е посочил, че не са налице процесуалните условия за разглеждане на съединения при условията на евентуалност иск за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът разполага със сервитутни права, визирани в чл. 64, чл. 67 и § 4, ал. 10 ЗЕ, вр. чл. 193 и чл. 194 ЗУТ за преминаване и достъп до СОС с идентификатор № по КККР на [населено място], с административен адрес на имота: [населено място], [улица], [жилищен адрес] ет., обект с цел експлоатацията на намиращите се в него съоръжения. Решението на НРС в частта, с която този иск е разгледан по същество и отхвърлен, е обезсилено от въззивната инстанция като процесуално недопустимо. Предвид изхода на спора след въззивното обжалване, съдът е присъдил в полза на ищеца общо сумата 2 467 лева, представляваща разноски по делото пред НРС. По правните въпроси: Съдът намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение на Окръжен съд Бургас. Съгласно трайно установената практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е въззивно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Това са случаите на приложена несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Въззивното решение не е засегнато от тези пороци. Освен това жалбоподателят не е обосновал очевидната неправилност на атакувания съдебен акт отделно от доводите за неправилност на решаващите изводи на съда. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя. Според практиката на ВКС, обективирана в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение или определение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното определение. Като взема предвид цитираната практика на ВКС съдът преценява, че в изложението на жалбоподателя не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложените многобройни доводи касаят правилността на обжалваното въззивно решение и са касационни основания за отмяна по чл.281,т.3 ГПК. Според разясненията в цитираното т. решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд преценява дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт Касационният съд извършва, само ако същият бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Доводите на жалбоподателя в изложението по правилността на обжалваното решение не водят до извод за формулиран правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд и е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Твърденията в изложението, че въззивното решение противоречи на практика на ВКС, изразена в цитираните решения на състави по чл.290 ГПК не дават основание да се приеме, че е формулиран правен въпрос. Следователно не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите, поставени в изложението на жалбоподателя „Грийн Парк Палас“ ООД /в несъстоятелност/, чрез синдика В. Я. В.. С оглед изхода на спора в полза на адвокат пълномощника на ответника по касационната жалба адв. И. Б. следва да се присъди на основание чл. 38,ал.2 от ЗА сумата 950 лв. разноски по делото за настоящото производство за процесуално представителство на ответника по жалбата, определени според разпоредбите на чл.7,ал.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение