Определение № 243 от 29.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3950/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца срещу решение № 8392 от 09.12.2019г. по в. гр. дело № 7506/2019г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, с което е потвърдено решение от 14.11.2018г. по гр. дело № 12149/2018г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу Д. Н. Д. иск с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответницата сумата 24 955 лв., представляваща обезщетение за месечно ползване на жилищна сграда, находяща се в [населено място],[жк], м. „Киноцентъра – първа част“, [улица], за периода: 17.02.2015г. – 20.12.2016г., за което обезщетение е издаден изпълнителен лист от 11.03.2015г. по гр. д. № 53059/2010г. на СРС, 79 състав и е образувано изп. дело № 20178380408838 по описа на ЧСИ М. Б.. Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони (чл. 20 ЗЗД и чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК) и поради необоснованост. Моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, навежда основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. „Може ли да се счита, че когато страни – заменители по нотариална сделка за замяна на недвижими имоти, декларират, че…“са уредили напълно, изцяло и окончателно взаимоотношенията помежду си и за в бъдеще, никой от тях не може да има никакви имуществени или парични претенции спрямо другия заменител по отношение на заменяемите имоти и че са напълно удовлетворени от така извършената замяна…“, то тази декларация само липса на претенции за уравняване на дялове в заменяни имоти и по съществото си не е нито договор за извънсъдебна спогодба, нито касае опрощаване на вземане за ползване на един от заменяните имоти, тъй като не е конкретизирано за какви вземания се отнася същата декларация?“, по който сочи разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 188/11.01.2016г. по т.д. № 3378/2014г. на ІІ т.о., решение № 347/11.10.2011г. по гр.д. № 290/2010г. на ІV г.о., решение № 167/26.01.2012г. по т.д. № 666/2010г. на І т.о., решение № 202/13.07.2012г. по гр.д. № 680/2011г. на І г.о., решение № 215/21.03.2018г. по т.д. № 2233/2016г. на ІІ т.о. и решение № 199/06.03.2018г. по т.д. № 735/2017г. на І т.о., и 2. Следва ли съдът в мотивите на въззивното решение да обсъди всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, както и да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, като изложи собствени мотиви?, по който релевира разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 25/06.07.2012г. по гр.д. № 1035/2010г. на І г.о., решение № 15/06.02.2012г. по гр.д. № 311/2011г. на ІІ г.о., решение № 372/07.08.2012г. по гр.д. № 121/2010г. на І г.о., решение № 37/29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на І г.о., решение № 21/15.03.2012г. по т. д. № 1144/2010г., решение № 32/02.03.2011г. по т.д.№328/2010г., решение № 3/15.03.2016г. по гр.д. № 2526/2015г. на ІІІ г.о., решение № 209/20.02.2018г. по т.д. № 11096/2017г. на І т.о. и др.. Ответникът по касационната жалба - Д. Н. Д. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор с цена на иска над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. Въззивният съд е приел за безспорно между страните, че договорът за замяна от 21.12.2016г. на идеални части от съсобствени недвижими имоти (еднофамилна жилищна сграда в [населено място], [улица], със застроена площ от 499. 80 кв.м. и апартамент № 17 в [населено място], [улица], със застроена площ 301 кв.м.), е сключен между страните по време на делбен процес между тях, след прекратена СИО поради развод, като с него бившите съпрузи са прекратили съсобствеността си върху имотите, като всеки един е станал индивидуален собственик на отделен имот, при постигнато съгласие, че неравенството в стойността на двата имота няма да се заплаща. Намерил е също, че на 23.05.2014г., делбеният съд е постановил привременна мярка по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК относно един от имотите - еднофамилна жилищна сграда в [населено място],[жк], [улица], със застроена площ от 499. 80 кв.м., като е осъдил ищеца Ц. да заплаща на ответницата Д. сумата 1 085 лв. месечно – обезщетение за лишаване от ползване на собствената му 1/2ид.ч. от недвижимата вещ, за периода: 17.02.2015г. – 20.12.2016г., за което обезщетение е издаден изпълнителен лист от 11.03.2015г. по гр.д. № 53059/2010г. на СРС, 79 състав. Въз основа на последния е образувано изп. дело № 20168480400921, което е прекратено с постановление от 06.10.2016г. по искане на взискателя Д. Д., на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК. СГС е приел за безспорно и, че на същата дата, на която е сключен договорът за замяна от 21.12.2016г., страните са подписали споразумение за съхраняване на документи при нотариус И. П., на която е предаден изп. лист от 11.03.2015г. относно горепосоченото обезщетение по чл. 344, ал. 2 ГПК и 38 бр. уведомителни писма от Б. Ц. до Д. Д. относно режима на лични контакти на децата с бащата, при поето от нотариуса задължение за съхранение за срок от 5 г.. След изтичане на 5 г. срок нотариусът е дължал връщане на изпълнителния лист на Д., с изключение на случаите, в които настъпят предвидените в споразумението условия за предсрочно връщане на документа на бившата съпруга или на бившия съпруг. Предаденият за съхранение изпълнителен лист е върнат на Д. от нотариуса и въз основа на него е образувано по молба от 30.11.2017г. второ изпълнително дело № 20178380408838 по описа на ЧСИ М.Б. (процесното). Въззивният съд е счел за неоснователни изложените в исковата молба доводи на ищеца, че с процесния договор за замяна е постигнато пълно и окончателно уреждане на имуществените отношения между страните, вкл. досежно недължимост на процесното обезщетение за лишаване от ползване, присъдено по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК. Заключил е, че уговорката в чл. 3 от договора за замяна не е договор за опрощаване на вземането за обезщетение за ползване на един от делбените имоти за минал период, тъй като липсва съгласие относно конкретното задължение, индивидуализирано по основание и размер, което се опрощава. Счел е, че не представлява и договор за извънсъдебна спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД с предмет – процесното обезщетение. Посочил е, че страните са избрали възмездния договор за замяна като способ за прекратяване на съсобствеността помежду им, който съдържа и елементи на дарение, тъй като въпреки различната стойност на придобитите от всеки един от тях имоти, те са постигнали съгласие да не си дължат парично уравнение на притежаваните равни дялове в тях. По пътя на логическото и граматическото тълкуване на чл. 3 от договора за замяна е достигнал до извода, че предмет на този договор не е процесното обезщетение за лишаване от ползване за минал период, а единствено ликвидирането на съсобствеността чрез възлагане в полза на всеки от бившите съпрузи на един от двата недвижими имоти и паричното уравнение на дяловете. Текстът в чл. 3: „че са уредили напълно, изцяло и окончателно взаимоотношенията помежду си и за в бъдеще никой няма и не може да има никакви имуществени или парични претенции спрямо другия заменител по отношение на заменяните имоти и че са напълно удовлетворени от така извършената замяна“ не може да бъде тълкуван извън предмета на договора за замяна, особено като се има впредвид сключеното в същия ден споразумение за предаване за съхранение на документи при нотариус П., измежду които е и изпълнителния лист от 11.03.2015г.. От съдържанието на това споразумение СГС е извел допълнителен аргумент за това, че страните не са уредили по окончателен начин отношенията си по повод обезщетението за лишаване от ползване по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК, респективно че ответницата Д. не се е отказала от възможността си да търси удовлетворение на това свое вземане, материализирано в изпълнителния лист. За неоснователни е приел и доводите на ищеца, че след като СРС е допуснал обезпечение на иска чрез спиране на процесното принудително изпълнение, решаващите правни изводи за неоснователност на иска с правно основание чл. 439 ГПК противоречат на изводите в определението по чл. 389 ГПК. Посочил е, че в обезпечителното производство се изследва единствено дали ангажираните доказателства навеждат на вероятното несъществуване на отричаното вземане, т.е. обезпечаването на иска обезпечава не правилността на решението, а неговото осъществяване при евентуално уважаване на иска. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя формулирането от касатора на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първият въпрос на касатора, съдържащ се в изложението към касационната му жалба, не удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. От начина на формулировката му не се извежда въпрос, като той възпроизвежда част от мотивите на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск. Дори да се приеме, че е налице техническа грешка при изписване на този въпрос, той е от значение за правилността на атакувания съдебен акт, тъй като питането е правилни ли са тези правни изводи, до които СГС е достигнал по пътя на тълкуване на чл. 3 от процесния договор за замяна по реда на чл. 20 ЗЗД. Оплакванията за неправилност на въззивното решение е недопустимо да бъдат разглеждани при предварителната селекция на касационната жалба, каквато е целта на настоящото производство. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (противоречие с практиката на ВКС), когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Само за пълнота следва да бъде посочено, че даденото от въззивния съд разрешение при тълкуването на съдържанието на договора за замяна не противоречи, а съответства на практиката на ВКС, вкл. цитираната от касатора. Последната е безпротиворечива (решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ІV г.о.; решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ІV г.о.; решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ІV г.о.; решение № 220 от 31.07.2014 г. по гр. д. № 6126/2013 г. на ІV г.о.; решение № 134 от 25.06.2014 г. по гр. д. № 6886/2013 г. на ІІІ г.о.; решение № 430 от 20.01.2015 г. по гр. д. № 1673/2014 г. на ІV г.о. и много др.) и според нея при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. С оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, като може, в случай че това е релевантно, да обсъди и обстоятелствата, при които е сключен договора и поведението на страните преди и след сключването му. Проведеното от въззивния съд тълкуване на нормата на чл. 3 от процесния договор за замяна е изцяло в съответствие с горепосочената практика на ВКС, съобразно целта на конкретния договор, насочена към ликвидиране на съсобствеността между страните, възникнала след развод, както и при съобразяване с поведението им по време и след сключване на договора (споразумението за пазене при нотариус на изпълнителния лист за процесното обезщетение, присъдено по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК за определен срок и при определени условия, а не безусловно). Използването на общия израз в текста на договора, че страните са уредили окончателно имуществените си отношения и нямат парични претенции по отношение на извършената замяна, която ги удовлетворява изцяло, не може да бъде тълкуван разширително, извън предмета на конкретния договор с вещноправно действие. По различен начин би стоял въпросът при изрично индивидуализиране на вземане, което някоя от страните или и двете страни опрощават или по отношение на което постигат компромис чрез взаимни отстъпки, само в която хипотеза то би могло да бъде изцяло или частично погасено. Вторият поставен процесуалноправен въпрос осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е от значение за изхода на конкретното дело. Не е налице соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По него е формирана безпротиворечива практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (ТР № 1/04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр.д. № 921/2010г. на ІV г.о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г.о. на ВКС и др., вкл. цитираните от касатора), според която въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Въззивното решение съдържа подробни фактически и правни мотиви, изложени въз основа на всички приети по делото доказателства, и въз основа на всички оплаквания на въззивника във въззивната му жалба за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони, следователно е изготвено изцяло в съответствие с безпротиворечивата практика на ВКС. На основание изложеното, поради неосъществяване на релевираните основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато. С оглед изхода на настоящото производство по реда на чл. 288 ГПК, ответницата има право на разноските пред касационната инстанция, които възлизат на сумата 1 800лв. и съставляват хонорар за един адвокат, платен съгласно авизо за получено платежно нареждане от 14.09.2020г., приложено към писмена молба от 09.03.2021г.. С определение № 481 от 14.12.2020г. към настоящото производство е присъединено ч.гр.дело № 3949/2020г. по описа на ВКС, имащо за предмет частна жалба на Д. Н. Д. срещу определение № 12350/31.07.2020г. на СГС по гр.д. № 7506/2019г., по което е постановено и атакуваното горепосочено въззивно решение. Частната жалбоподателка, по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, обжалва определение на въззивния съд, с което по реда на чл. 248 ГПК е оставена без уважение молба на Д. за допълване на въззивното решение от 09.12.2019г. в частта му досежно присъдените в нейна полза разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като към отговора на частната въззивна жалба на насрещната страна са представени доказателства за платено адвокатско възнаграждение в размер на 360 лв., а не само списък по чл. 80 ГПК, както неправилно е посочил СГС, поради което тези разноски също се дължат на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Счита и, че не е следвало да бъде намалявано платеното адвокатско възнаграждение в производството по въззивната жалба срещу първоинстанционното решение, тъй като спорът е сложен от фактическа и правна страна. Моли въззивното определение по чл. 248 ГПК да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което молбата с правно основание чл. 248 ГПК да бъде уважена, като ищецът Ц. бъде осъден да заплати на ответницата Д. сумата 2 160лв. – хонорар за един адвокат пред втората съдебна инстанция (1 800 лв. за процесуално представителство във въззивното производство и 360 лв. за изготвяне на отговор на частната въззивна жалба на ищеца). Ответникът по частната касационна жалба – Б. Н. Ц. не подава отговор по същата. С определение № 12350/31.07.2020г. по гр.д. № 7506/2019г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, СГС е оставил без уважение молбата на ответницата Д. Н. Д. за допълване на въззивното решение в частта му досежно разноските пред въззивната инстанция. Съобразил е, че с въззивното решение от 09.12.2019г. е потвърдено първоинстанционното решение, като е оставена без уважение частната жалба на ищеца Ц. срещу определението от 19.02.2018г. по чл. 248 ГПК на районния съд. С въззивното решение ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 1 536. 60 лв. – съдебно – деловодни разноски пред втората инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е намалил платеното от ответницата адвокатско възнаграждение от 1 800 лв. по възражението за прекомерност на насрещната страна на 1 536. 60 лв. (до размера по чл. 7, ал. 2, т. 4 Наредба № 1/2004г.), заради действителната фактическа и правна сложност на делото и осъществените процесуални действия от процесуалния представител на страната – изготвяне на отговор на въззивната жалба и осъществено процесуално представителство в едно открито с.з.. Съставът разгледал молбата по чл. 248 ГПК, по която е постановено обжалваното пред ВКС определение, е споделил горепосочените изводи за прекомерност на платения адвокатски хонорар от 1 800 лв. и за намаляването му до минималния размер в горепосочената Наредба, поради което в тази част е счел, че не са налице предпоставките на чл. 248 ГПК за изменение или допълване на въззивното решение. Тези изводи на въззивния съд са правилни и съобразени с действителната фактическа и правна сложност на делото и с извършените от процесуалния представител действия във въззивното производство, поради което се споделят и от настоящия съдебен състав. По отношение на разноските по частната въззивна жалба на ищеца, сторени за подаването на отговор по същата, СГС е счел, че не са налице основанията на чл. 248 ГПК за допълване на въззивното решение, тъй като ответницата не е представила доказателства за договорени и направени такива разноски, а делото е номерирано и няма констатация за липсващи страници. Настоящият състав намира този извод на въззивния съд за правилен. Действително към отговора на частната въззивна жалба на насрещната страна, ответницата Д. не е представила каквито и да било доказателства за сторени разноски в това частно производство, при констатирано надлежно прономеруване на въззивното дело. Такива доказателства не са пришити и в ч.гр.д. № 6005/2018г. на СГС, образувано по частна въззивна жалба на самата ответницата. За първи път доказателствата са представени като приложение към настоящата частна касационна жалба, но доколкото не се намират надлежно пришити към въззивното дело, което е със спазена поредна номерация, не може да бъде направен извод, че са представени по делото преди датата на подаване на частната касационна жалба. Следователно те не могат да бъдат съобразени при възлагане на отговорността за разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК по аргумент от чл. 81 ГПК, тъй като не са представени своевременно от страната. Съобразно гореизложеното частната касационна жалба на ответницата Д. е неоснователна, а обжалваното по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение на СГС е правилно и като такова следва да бъде потвърдено. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,