Определение № 3294 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4383/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „У. Е. У. Ц.“, чрез адв. К. И., срещу въззивно решение № 3793 от 16.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 14441/2024 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която след отмяна на решение № 10416 от 31.05.2024 г., постановено по гр. д. № 10325/2023 г. по описа на Софийски районен съд, „У. Е. У. Ц.“, чрез „У. Е. У. Ц. – клон България“ К. е осъдено да заплати на Я. С. С., на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, сумата 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди поради неизвършване на инвитро процедура, планирана за 08.07.2021 г., сутринта, причинени от отказан достъп на съпруга й – Л. Б., до полет *** от летище Л. (Л.), В., до летище София, Република България, планиран за 07.07.2021 г., с час на излитане 08:10 местно време, и отменен полет *** по същата дестинация, планиран за 07.07.2021 г. от 21:55 ч. местно време, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 27.02.2023 г. до окончателното изплащане. Въззивното решение като необжалвано от страните е влязло в сила в частите, с които като резултат касаторът е осъден да заплати на Я. С. С., на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, сумата 4 807,46 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи от 1 801,44 лв. за инвитро и спомагателни медицински процедури, както и от 3 006,02 лв. за лекарствени медикаменти, както и на Л. Б., сумата 400 евро – обезщетение поради отказан достъп на борда до полет *** от летище Л. (Л.), В., до летище София, Република България, планиран за 07.07.2021 г. от 08:10 местно време; сумата 40 паунда, левова равностойност от 92,31 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в заплащане на P. тест, направен на летище Л. (Л.), В.; сумата 48,99 паунда, левова равностойност на 113,06 лв. – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на самолетен билет за същия полет; сумата 2 500 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в емоционален стрес, тежко разочарование, унижение и тревожност, причинени от невъзможността за участие в инвитро процедура със съпругата си, планирана за 08.07.2021 г., сутринта, в резултат на недопускането му до борда на полет *** от летище Л. (Л.), В. до летище София, Република България, планиран за 07.07.2021 г., с час на излитане 08:10 местно време и отменения полет ***, от летище Л. (Л.), В., до летище София, Република България, планиран за 07.07.2021 г., с час на излитане 21:55 местно време, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 27.02.2023 г. до окончателното изплащане; сумата 400 евро обезщетение за отменен полет *** от летище Л. (Л.), В. до летище София, Република България, планиран за 07.07.2021 г. от 21:55 местно време, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 27.02.2023 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна в обжалваната част, алтернативно за намаляване на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 10 000 лева. В инкопорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните, уточнени от касационната инстанция, въпроси: 1/ „за задължението на съда да обсъди всички конкретни обстоятелства, имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 2 от 27.02.2018 г. по гр. д. № 2303/2017 г. на III г.о., решение № 5 от 13.03.2013 г. по гр. д. № 638/2012 г. на III г.о., решение № 9 от 04.02.2022 г. по т. д. № 185/2021 г. на II т.о. и решение № 6 от 30.01.2014 г. по т. д. № 2008/2013 г. на II т.о.; 2/ „относно изискването за наличието на причинно-следствена връзка между вредата и вредоносното деяние“ – твърди се противоречие с приетото в решение № 3 от 03.01.2024 г. по гр. д. № 1746/2023 г. на IV г.о. на ВКС. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението в обжалваната част. Ответната страна по жалбата Я. С. С., чрез адв. С. П., е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който взема становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че по силата на договор за превоз, сключен от ищеца Л. Б. (вероятно поради допусната техническа грешка, в решението погрешно е посочено, че такъв договор за превоз е сключен и с ищцата Я. С. С.) с ответника по исковете, същият е получил резервация за полет *** от летище Л. (Л.), В., до летище София, Република България, планиран за 07.07.2021 г., с час на излитане 08:10 местно време; че ищецът се е явил навреме на летището, преминал е всички проверки за сигурност, но му е отказан достъп до борда поради липса на представен отрицателен резултат от извършен тест за Covid-19; че ищецът е презаверил билета си за следващ полет *** на същата дата от 21:55 местно време, който обаче е отменен и пренасочен за следващия ден; че чрез имейл от 06.06.2021 г., ответникът е уведомил пътника, че български граждани и членовете на семействата им се допускат да влязат в България без съответен сертификат, като в този случай попадат под 10-дневена карантина, освен при представен отрицателен тест, направен до 24 ч. след влизане в страната. Решаващият състав е кредитирал свидетелските показания на бащата на ищцата Я. С., от които е установил, че през 2021 г. дъщеря му се подложила на медицинска инвитро процедура, за която съпругът й – ищецът Б., не успял да пристигне навреме в страната поради забавяне на летището, в резултат на което процедурата е неуспешна; че същото се отразило тежко на дъщеря му, тя станала разстроена, държала се лошо с баща си и отбягвала отношенията със съпруга си. В подкрепа на горното е отчел и показанията на другата свидетелка – Й. П., според която ищцата се фиксирала върху случилото се и изпаднала в депресивно състояние след неуспешния финал на процедурата. Въззивната инстанция е кредитирала и заключението от съдебно-медицинската експертиза, както и уточненията на вещото лице в откритото съдебно заседание, съгласно които е от изключително значение спазването на точната дата и час за осъществяване на медицинската процедура, като в определен час се прави инжекция с лутеинизиращ хормон и точно на 38-мия час се извършва пункция за добиване на яйцеклетки, като просрочието е фатално за успешния край. При горната фактическа обстановка второинстанционният съд е приел, че за ищцата Я. С. претендираните неимуществени вреди произтичат от неправомерния отказ на служители при ответника да допуснат съпруга й до борда за същия полет, както и от отменения вечерен полет. Изложил е решаващи мотиви, че именно неправомерното поведение на служителите на ответника способства за настъпване на вредоносните за нея резултати, а именно неизвършване на дълго подготвяната инвитро процедура в клиника „В.“, [населено място], поради ненавременно явяване на съпруга. Установил е още, че за обезщетяване на претърпените в тази непосредствена причинна връзка вреди, приложение намират общите правила за деликтната отговорност на възложителя на работата за виновни действия или бездействия на неговите служители – чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД. От анализа на свидетелските показания решаващият състав е намерил за доказани предполагаемите вреди, свързани с преживените от ищцата психологически стрес, депресивна нестабилност и разочарование поради пропадналите й надежди и напразни усилия да създаде потомство и да бъде родител, като основна човешка ценност, осмисляща житейското съществуване, което от своя страна усложнява отношенията между съпрузите. Съобразявайки и обществено-икономическия критерий в страната към момента на увреждането, въззивният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер от 10 000 лв., за който размер е преценил иска за основателен. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Повдигнатият от касатора в изложението първи въпрос е свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД и по-конкретно с определяне на справедлив размер на обезщетението. Обобщен по този начин, въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното решение, но не е налице допълнителната предпоставка на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са дадени указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт, да вземат предвид обстоятелствата, при които е извършено увреждането. Изяснено е, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно обстоятелствата, които могат да бъдат релевантни в тази насока и е наблегнато на задължението на съда, който решава спора по същество, да ги обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съдилищата не трябва да се задоволяват с посочване в мотивите към решенията, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, а трябва да изтъкнат обстоятелствата, които обосновават присъдения размер. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания – това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск – продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В същия смисъл е и застъпената в множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебна практика /пр.: решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, II т. о и решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 223 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1839/2016 г., III г. о., ГК, решение № 100 от 12.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3834/2016 г., IV г. о. и др./. В случая въззивният съд не се е отклонил от даденото правно разрешение. Решението е съобразено досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, както и с установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване и по втория въпрос, поставен в изложението. Същият е свързан с изискването за наличието на причинна връзка между противоправното деяние и претърпените вреди. Съгласно разясненията в ППВС № 4/23.12.1968 г. и константната практика на ВКС, възможно е деянието да не е единствената причина за резултата, тоест вредата, да е предпоставена от съвкупното въздействие на множество явления/събития, едно от които е соченото в процеса за вредоносно такова, но това не изключва отговорността за деликт, а само определя нейния обем. Приема се още, че причинната връзка не се предполага, а трябва да се докаже – т. 2 от ППВС № 7 от 30.12.1959 г. В хипотезата на чл. 45 ЗЗД доказването на причинно-следствената връзка между поведението на дееца и увреждането, чието обезщетение се търси, е за ищеца. Това значи, че той следва по пътя на пълно главно доказване да установи, че деянието е решаващо, вътрешно необходимо /не случайно/ свързано с резултата; в цялата поредица от явления причината да предшества следствието и да го поражда, като вредата закономерно да произтича от деянието. Деянието е необходимо условие за настъпване на вредата тогава, ако при мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила, т. е. ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи, следва да се констатира, че е налице причинна връзка между поведението на деликвента и настъпилия вредоносен резултат. Необходимо е обаче, причинният процес да се ограничи до неговото типично, закономерно, а не случайно развитие. То е достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения, а несъгласието на касатора с анализа на доказателствата и с формираните решаващи изводи на съда е по естеството си оплакване за неправилност и необоснованост на решението, които подлежат на преценка единствено ако касационното обжалване бъде допуснато. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи посоченото и в мотивите по-горе, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода, разноски за касатора не се следват. В настоящия случай ответната страна по жалба е защитавана при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. Следователно в тежест на касатора е да заплати на адв. С. П. от САК, сумата от 613,55 евро – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. на ответната по жалбата страна. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,