Определение № 4539 от 28.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3002/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2, вр. чл.248 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. И. Х. и В. В. Х. срещу определение № 9942 от 07.05.2026 г. по в. ч. гр. д. № 4035/2026 г. на Софийски градски съд.

С обжалваното определение е оставена без уважение частната жалба на Е. И. Х. и В. В. Х. срещу определение № 20147635/29.11.2025г. по гр. д. № 41106/2011 г. на СРС, 30 състав, с което е оставено без уважение искането на Х. за изменение по реда на чл.248 ГПК на определение № 20138776/07.04.2025 г. по същото дело в частта за разноските.

Въззивният съд е приел следното:

Е. И. Х. и В. В. Х. са предявили иск по чл.108 ЗС за собственост на апартамент № 48 в [населено място],[жк], а ответниците С. Д. С. и Д. Д. С. са предявили евентуален насрещен частичен иск за извършените от тях подобрения в имота, чиято първоначална цена е била увеличена на 25050 лв. по реда на чл.214 ГПК. Производството по главния и насрещния иск е било разделено.

С решение № 10098/24.11.2022 г. по в. гр. д. № 5460/2018 г. на САС, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение 10010 от 14.02.2023 г. по същото дело, след частична отмяна на първоинстанционното решение, главният иск на Х. по чл.108 ЗС е бил отхвърлен.

С определение от 20.08.2024 г. по гр. д. № 41106/2011 г. на СРС производството по евентуалния насрещен иск е възобновено и е указано на С. да уточнят дали го поддържат. Със становище от 24.09.2024 г. С. са заявили, че не поддържат иска, тъй като той е евентуален, а главният иск по чл.108 ЗС срещу тях е отхвърлен. Поискали са прекратяване на делото и присъждане на разноските в пълен размер от 1972.76 лв.

С определение № 20138776/07.04.2025 г. СРС е прекратил производството и е присъдил разноските на С..

С определение № 20147635/29.11.2025 г. по гр. д. № 41106/2011г. на СРС съдът е оставил без уважение искането по чл.248 ГПК на Е. Х. и В. Х. за изменение на определение № 20138776/07.04.2025 г. в частта за разноските.

С обжалваното в настоящото производство определение № 9942 от 07.05.2026 г. по в. ч. гр. д. № 4035/2026 г. на Софийски градски съд е потвърдено определението на първата инстанция по чл.248 ГПК. Прието е, че поради отхвърляне на иска по чл.108 ЗС на Х. не е настъпило процесуалното условие за разглеждане на иска за подобрания на С., поради което по тяхна молба производството по насрещния иск е прекратено. С. претендират сторените разноски по разделеното производство, за което са представили доказателства в общ размер на 1972.76 лв. Причина за образуване на производството по насрещния иск е поведението на Х., защото ако не бяха завели неоснователния иск по чл.108 ЗС, не биха се направили и разноски по насрещния иск. Отговорността за разноски е основана на идеята за неоснователно предизвикване на делото. Разноските се понасят от ищеца, независимо от изхода на делото, когато ответникът с извънпроцесуалното си поведение не е дал повод за делото и признае веднага иска – чл.78, ал.2 ГПК. По приложението на цитираната норма е налице установена съдебна практика, постановена по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК /например определения № 500 от 16.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2326/13 г. на I т. о. и № 709 от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/12 г. на I гр. о. на ВКС/, която приема, че първата предпоставка по чл.78, ал. 2 от ГПК липсва, когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективните права на ищеца. Действията на ответника преди предявяването на иска се преценяват с оглед всяка една хипотеза, като заявяването на собственически претенции по отношение на спорния имот се приемат като даване на повод за предявяване на иск по смисъла на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК. В настоящата хипотеза ответниците Х. са станали причина за завеждане на делото, защото с предявяване на ревандикационния иск срещу С. са дали повод на последните да сезират съда с оглед защита на техните субективни права по отношение на недвижимия имот, предмет на делото, съответно поради разделяне на производството разноските по (разделения) насрещен иск не са били предмет на развилото се производство по гр.д. № 8219/09 г. на СГС, съответно в. гр. д. № 5460/2018 г. на САС, съответно гр.д. № 3204/2023 г. на ВКС, и следва да бъдат репарирани. С. са представили надлежни доказателства за сторени разноски, които следва да бъдат компенсирани с осъждане на Х. да ги заплатят. Голяма част от доводите в частната жалба не са по предмета на производството (по чл.248 ГПК), а интерпретация на развилите се отношения по преюдициални между страните и трети лица производства, които нямат връзка с предмета на производството. Съображенията за абсолютната давност са неоснователни с оглед чл.112, ал.3 вр. чл.115ж ЗЗД.

Частна касационна жалба срещу определението на СГС е подадена от Е. И. Х. и В. В. Х.. В нея е извършено подробно проследяване на развитието на производството по насрещния иск – отделянето му в самостоятелно производство; спирането на това производство до приключване на делото по главния иск, възобновяването и прекратяването на производството по насрещния иск. Сочи се, че е налице десезиране на съда от самите ищци, при което производството по насрещния иск е било прекратено. В периода 2011 г. – 2022 г. ищците по насрещния иск не били извършвали никакви процесуални действия по него и не доказали извършване на подобрения. Разноските по това дело следвало да останат за страната, която сама е десезирала съда. Абсурдно било тези разноски да се поемат от жалбоподателите Х.. Претенцията за разноски била от 2011 г. и била погасена по давност. Налице било нарушение на чл.78, ал.4 ГПК. Поддържа се също, че Х. с нищо не са предизвикали предявяването на насрещния иск и не следвало да носят отговорност за разноските, които ищците на направили по този иск.

Сочи се, че част от присъдената сума в размер на 840 лв. била платена по основното дело и била присъдена от САС. Това било така, защото при временното присъединяване на гр. д. № 41106/2011 г. на СРС към в. гр. д. № 5460/2018 г. на САС, впоследствие отменено от съда, тези разноски били отразени в списъка на разноски, представен от адв. Т.М..

В изложението към жалбата се поставят следните въпроси по чл.280, ал.1, т.1 ГПК:

1. Прекъсва ли се и спира ли се погасителната давност при отделен насрещен иск, по който липсват процесуални действия по същество в продължение на повече от 10 години;

2. Отпада ли с обратна сила ефектът от прекъсване на давността, когато производството е прекратено поради изрично изявление на ищците С., че не поддържат предявения иск;

3. Дължат ли се разноски на страна, която сама е десезирала съда и е изоставила производството за продължителен период от време;

4. Дължат ли се разноски (840 лева) на едната страна, когато предходен съд вече им ги е присъдил, което би довело до двойно осъждане на другата страна за един и същ разход;

5. Дължат ли се хипотетични разноски за „подобрения“, когато не са доказани, констатирано от самия въззивен СГС ЧЖ-II-Б, стр. 2-ра, абзац първи „няма представени доказателства за държавна такса по исканото увеличение.

Прави се и възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК на заплатеното адвокатско възнаграждение.

Ответниците в производството С. Д. С. и Д. Д. С. оспорват частната жалба. Считат, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд по чл.274, ал.3, вр. чл. 248 ГПК.

Не е налице обаче основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

На първо място – жалбоподателите не са посочили практика на ВКС, на която въззивното определение да противоречи, а това е в тяхна тежест.

Независимо от това съставът на ВКС приема, че обжалваното определение не противоречи на практиката на ВКС по чл.78 ГПК.

Въпрос № 1 е свързан с тезата на жалбоподателите, че вземането на ищците по насрещния иск за направените от тях разноски по този иск е погасено по давност поради спиране на производството по делото и неизвършването на процесуални действия по него в период от 10-години. Тази теза противоречи на процесуалния закон – чл.81 ГПК, според който във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася по искането за разноски. Няма колебание в практиката на ВКС, че вземането за разноски е акцесорно и зависи от изхода на делото - определение № 112 от 14.02.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 102/2023 г., I т. о. Това вземане възниква с влизане в сила на акта, с който разноските са присъдени - решение № 56 от 6.02.2009 г. на САС по гр. д. № 2200/2008 г., ГК, 1-ви с-в, определение № 331 от 10.05.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 340/2023 г., I т. о., затова няма как преди този момент да тече срок за погасяването му по давност. Спирането на съдебния процес на някое от основанията по чл.229 ГПК не влияе по никакъв начин на възникването на вземането за разноски по чл.78 ГПК, което се определя с окончателния съдебен акт.

Въпроси № 2 и № 3 се свеждат до питането дължат ли се на ищците по насрещен евентуален иск разноски по делото, когато производството по този иск е прекратено по искане на ищците съобразно отхвърлянето на главния иск срещу тях. По този въпрос е налице практика на ВКС, на която въззивният съд се е позовал и с която се е съобразил - определение № 500 от 16.07.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 2326/2013 г., I т. о. и определение № 709 от 28.12.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 592/2012 г., I г. о. В съответствие с тази практика въззивният съд е преценил в настоящия случай, че предявяването на евентуалния насрещен иск е условие за упражняване на субективните права на ищците във връзка с претенцията им за подобрения, както и че тази претенция е свързана пряко с главния иск на Е. и В. Х., който с влязло в сила решение е отхвърлен, съответно те трябва да заплатят и разноските и по насрещния евентуален иск. В случая не е налице десезиране на съда /хипотезите на оттегляне или отказ от иск или от жалба/, затова не се прилага и разпоредбата на чл.78, ал.4 ГПК. Прекратяването на производството по насрещния евентуален иск е по причина несбъдване на процесуалното условие за разглеждане на този иск по същество, затова няма как разноските по него да бъдат възложени на ищците, съответно – ответниците да бъдат освободени от разноски.

Въпрос № 4 е фактически и по него не може да се допусне касационно обжалване. Отделно от това по настоящото дело няма доказателства, от които може да се направи извод за двойно присъждане на сумата от 840 лв. – както по главния иск, така и по насрещния иск.

Въпрос № 5 не отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като спорът по насрещния иск не е разгледан по същество и е без значение дали по делото са били представени доказателства за уважаването му. Освен това въпросът е неясен, тъй като смесва доказването на иска за подобрения с твърденията за липса на доказателства за заплащане на държавна такса във връзка с увеличаване на неговия размер.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,