Определение № 1517 от 20.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2094/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Медицински университет - Пловдив, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 273 от 23.04.2024 г. по в. т. д. № 74/2024 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1407 от 20.11.2023 г. на СГС, ТО, VI-13 състав по т. д. № 1239/2022 г. С последното е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЕВГЕНИ СТЕФАНОВ – ЕС ЕООД иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата 31 143,38 лева, представляваща неустойка по Договор № ОП-17-2019 от 27.03.2019 г. за забавена доставка по фактура № [ЕГН] от 15.07.2019г. В касационната жалба се правят оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост при постановяване на въззивното решение, подробно обосновани, и се моли за отмяната му, с присъждане на сторените разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че решението на апелативния съд е постановено в противоречие с практиката на ВКС, но не са формулирани правни въпроси, нито са посочени съответни решения на ВКС. Вместо това касаторът е приповторил изцяло съдържанието на касационната си жалба. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ЕВГЕНИ СТЕФАНОВ – ЕС ЕООД, чрез процесуален пълномощник, със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и такива за отмяна на въззивното решение, за което са изложени подробни доводи. Претендират се разноски. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, но не са налице предпоставките на закона за разглеждането й по същество. За да постанови обжалвания краен резултат, след очертаване на предмета на спора, доводите и възраженията на страните във връзка с него и след преценка на събраните по делото доказателства, съставът на въззивния съд е приел следното: Според разпоредбата на чл.92 ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. В настоящия случай страните са уговорили мораторна неустойка в клаузата на т. 7.2. от сключения между тях договор при неточно /забавено/ изпълнение на изпълнителя и тя е в размер на 20 % върху стойността на неизпълнението за всеки ден забава на доставката, но не повече от 50 на сто от стойността на неизпълнението. В т. 7.1. е уговорена неустойка при забавено изпълнение на възложителя да плати на изпълнителя възнаграждението по договора – същият му дължи неустойка в размер на 0,02 % за всеки ден забава, но не повече от 2 % от стойността на неиздължната сума. По делото не е спорно, че ответникът - изпълнител не е изпълнил задължението си за доставка на поръчаните от ищеца медицински изделия по ОП № 13 - Консумативи за хирургични манипулации и ОП № 18 - Инструмнтариум за отпечатъци, в уговорения в договора 5-дневен срок, а с 6 дни закъснение. Ответникът противопоставя възражение за противоречие на клаузата за неустойка с добрите нрави, а проверка дали клаузата е действителна към момента на сключване на договора съдът дължи и служебно. За да даде отговор на този въпрос съдът е изходил от основните функции и цел на неустойката, като е посочил, че условията и предпоставките, при наличието на които уговорена в договора за обществена поръчка неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД са предмет на разглеждане в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според дадените с него разяснения неустойката в посочената хипотеза следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора при съблюдаване и на примерно изброените критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойка задължение; обезпечаване на задължението с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношение между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението. В цитираното тълкувателно решение изрично е предвидено, че не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. С оглед горното съдът е приел, че в конкретния случай е уговорена мораторна неустойка, обезщетяваща вредите на кредитора за периода, докато е налице състояние на неизпълнение на задължението на длъжника за доставка на заявените му продукти. Несвоевременната доставка реално би могла да засегне осъществяваната от ищеца дейност. При тълкуване клаузата за неустойка във връзка с останалите уговорки в договора, естеството и размера на обезпеченото с неустойката задължение, очакваните вреди от неизпълнението, въззивният съдебен състав е намерил, че така уговорена, неустойката в клаузата на т. 7.2. от договора излиза извън присъщите й функции, като има необосновано висок санкционен характер. Обосновал се е с това, че неустойка за забава, представляваща половината от стойността на цялата поръчка, несъмнено накърнява добрите нрави и принципа на справедливостта и на добросъвестността в гражданските отношения. Същевременно при уговаряне на неустойка за забавено изпълнение на задължението на ищеца да плати уговореното възнаграждение, същият дължи неустойка в размер само на 0,02 % за всеки ден забава, но не повече от 2 % от стойността на неиздължената сума, при все че законът гарантира обезщетение за неизпълнение на парично задължение не по-малко от 10 % (чл. 86, ал. 2 ЗЗД). В клаузата на т. 7.2. дължимата от изпълнителя неустойка е ограничена до 50 % от стойността на неизпълнението, но тя се формира в рамките на едва 3-дневно закъснение (20 % от стойността на доставката съответно за 1-я ден, 20% за 2-я ден и за 3-я ден – оставащите 10 %). Неустойката се уговаря, за да посрещне вредите от закъснението. Обезпечителната й функция предполага градиране на тежестта от неизпълнението, за да поддържа стимула за максимално скорошно изпълнение. Установеният в случая механизъм на начисляване на неустойката изчерпва обезпечителната й функция в рамките на три дни. Гореизложеното сочи на извод, че уговорената неустойка за неизпълнение на задължението на изпълнителя по договора излиза извън рамките на принципа за справедливост и на добросъвестност в гражданските отношения, поради което противоречи на добрите нрави и затова е нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Безкритично възприетата от изпълнителя клауза не го обвързва, когато противоречи на основополагащи принципи на правото. Освен изложеното, въззивният съд е приел, че в случая е налице и обстоятелство, освобождаващо ответника от отговорност за закъснението, доколкото легитимиран да търси неустойка е само кредитор, стриктно изпълнил своите задължения по договора. Нормата на чл. 63, ал. 1 ЗЗД пряко ангажира всяка страна както да изпълнява своите задължения, така и добросъвестно да съдейства за точното изпълнение на задължението на насрещната страна. Неоказаното съдействие поставя кредитора в забава, което влече като последица поемане на риска, съответно води до освобождаване на длъжника от последиците на собствената му забава (чл. 95 и чл. 96 ЗЗД). Уговореното в договора - ищецът да получи доставка до 16:00 ч. на 5-я работен ден от заявката предпоставя създадена от ответника организация по приемане, обработка и изпълнение на доставката. Ответникът е в правото си да определи, а следователно и да изисква от ищеца следването на създадената организация. В тази насока клаузата на чл. 3.1. указва електронния адрес, чрез който ответникът очаква заявките по процесния договор, а от свидетелските показания следва и извод за създадена от ответника организация за обслужването им. В случая ищецът е пренебрегнал създадената от ответника и известена му организация относно администриране на заявките, поради което и в негова тежест остава рискът от явилата се забава. Настоящият съдебен състав намира, че не се установява приложното поле на касационното обжалване, по следните съображения: Няма причина за служебно допускане на въззивното решение до касационен контрол. Извън самостоятелно уредените основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, допускането на касационно обжалване е предпоставено от наличието на изрично формулирани от касатора правни въпроси от значение за изхода на делото – включени в предмета на спора, разрешени от въззивния съд и обусловили решаващата му правна воля за постановения краен резултат, но не и правилността, респ. обосноваността и законосъобразността на изводите му с оглед конкретните факти по делото. По отношение на всеки въпрос касаторът следва да посочи и докаже и някоя от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Липсата на формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание да не бъде допуснато исканото касационно обжалване. В случая касаторът не е съобразил изискванията за селектиране на касационните жалби, разяснени по задължителен начин с постановяването на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което извън горното изрично е посочено, че касационният съд няма правомощия да извежда правния въпрос, обусловил обжалвания по делото краен резултат, от съдържанието на жалбата и/или изложението, както и е направено ясно разграничение и указване на различията между основанията по чл. 280, ал. 1 и тези по чл. 281, т. 3 ГПК, което не е проведено при така предприетото обжалване. С оглед неустановяване на общата предпоставка за достъп до касационен контрол, такъв не следва да се допуска. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответната страна сторените от нея разноски за защита пред настоящата инстанция, възлизащи на 4 800 лв. – надлежно уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение