Определение № 50733 от 12.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5065/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от С. А. И., чрез адв. Т. Б. от АК - Русе, против въззивно решение № 45/13.07.2021 г, постановено по в.гр.д. № 195/2021 г. по описа на Окръжен съд -Шумен, с което е потвърдено решение № 260046/15.10.2020 г., поправено с решение № 260025/17.02.2021 г., по гр.д. № 1185/2018 г. по описа на Районен съд - Нови пазар, с което са отхвърлени като неоснователни до размер на 1/2 ид. ч. предявените от С. А. И. срещу Л. С. К. и И. А. К., иск с правно основание чл.26, ал.2, предл. 4 от ЗЗД и съединеният с него при условията на евентуалност иск по чл.26. ал.2, предл. 5 от ЗЗД - за прогласяване нищожност на нотариален договор за покупко-продажба № ..., т. II, peг. №...., д. № ..../23.02.2012 г. на нотариус peг. № 346, с който С. П. Н. продава на Л. С. К. собствените си земеделски имоти № ..., № ..... и № .... по плана за земеразделяне на [населено място], обл. Ш. и е прекратено производството по делото по така предявените искове над размера от 1/2 ид. ч. до пълния предявен размер, поради процесуална недопустимост. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. Следва ли съдът да следи служебно за нищожността на договора?; 2. Следва ли съдът да се съобрази единствено с посоченото от ищеца правно основание за нищожност на договора или е длъжен при наличие на данни в изложението на исковата молба и събраните по делото доказателства сам да определи правното основание и в случай на нищожност на договора да се произнесе с решението си?; 3. Засягането на кои права налагат произнасяне по действителността на договора в цялост?; 4. Длъжен ли е съдът да обсъди всички приложени и приети по делото доказателства?; 5. При липса на искане от страните за поправка на ОФГ, има ли право въззивният съд да върне делото за ново произнасяне на първоинстанционния съд или следва да се произнесе сам с решението си по съществото на спора, ако счита че е налице ОФГ?; 6. След като плащането по договора не е извършено пред нотариуса и липсват платежни документи за реално извършено такова, представлява ли изявлението на страните по сделката, отразено в нотариалния акт, доказателство за плащане? и 7. Представлява ли нотариалният акт официален свидетелстващ документ и ползва ли се с материална доказателствена сила за действия по предаване на суми или вещи, които не са извършени пред нотариуса?. По първите пет въпроса се сочи се наличие на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поддържа се, че въззивното решение е постановено в противоречие практиката на ВКС, без да е посочена такава. По шестия и седмия въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се навеждат доводи, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевира се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по жалбата Л. С. К. и И. А. К. са подали писмен отговор, в който изразяват становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: От фактическа страна, въззивният съд е приел за установено, че ищцата С. А. И. е дъщеря на С. П. Н., починала на 20.03.2018 г. След смъртта си Н. оставила за законни наследници освен нея и сина си Ю. А. А., конституиран по делото като трето лице помагач. С договор за покупко-продажба на недвижим имот от 23.02.2012 г., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ..., т. II, peг. № ..., д. № ..../ 23.02.2012 г. на нотариус peг. № 346, наследодателката на ищцата, действаща чрез пълномощника си Ю. А. А. /пълномощно с нотариална заверка на подписите и съдържанието peг. №№ 609 и 610 от 20.02.2012 г. на нотариус рег. № 618/ е продала на ответника Л. С. К., /който е бил в брак към датата на сделката с ответницата И. А. К./ собствените си 3 броя земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], обл. Ш., а именно: 1/ нива с площ 19,000 дка, трета категория, в местността „А.“, имот №011051; 2/ нива с площ 10,200 дка, трета категория, в местността „С.“, имот № 032135 и 3/ нива с площ 21,099 дка, трета категория, в местността „А.“, имот № 027070, за сумата 8050 лв., която сума съгласно вписаното в договора е получена напълно и в брой от продавача преди подписване на договора. Съгласно договора владението на имотите се предава от продавача на купувача при сключване на договора. Съгласно т. VII от договора е била установена забрана за купувача две години от датата на сключване на договора да продава, дарява или заменя имотите, предмет на сделката. Установено е, че преди сключване на процесния договор, на 23.06.2011 г. наследодателката на ищцата е сключила с ЕТ„С. Д.“ [населено място] договор за отдаване на описаните имоти под аренда за срок от 10 години, до 30.09.2021 г., който е бил вписан в АВ под № ...., т. 2, дв. вх. peг. № 2170 от 28.06.2011 г., като в периода 2012 г. - 2015 г. рентата е била получавана от лицето Ю. А. А.. С нотариален акт № ..., т. IV, peг. №....., д. № 396/13.03.2014 г. на нотариус per. № 346, купувачите Л. К. и И. К. са продали имотите на трето лице помагач и брат на ищцата Ю. А. А. за сумата от 7700 лв. Свидетелката А. П. /дъщеря на ищцата/, заявила, че от баба си С. знае, че до смъртта си тя е получавала рентата от процесиите Свидетелката П. С., посочила, че през 2015 г. С. Н. й се похвалила, че получава рента от двете си ниви в [населено място] и е доволна от сумата. Свидетелките заявили, че Н. не име споделяла, че е продала земите си, както и, че е казвала, че иска да ги остави на дъщеря си и сина си. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че в частта, в която се претендира нищожност на процесния договор за размер над 1/2 ид.ч. от отчуждените имоти, предявените от ищцата искове са недопустими поради липса на правен интерес, което налага оставянето им без разглеждане и прекратяване на производството по делото относно тях. Прието е, че в производство ищцата не е предявила искове за защита на права, които да налагат произнасяне по действителността на договора в цялост, правният й интерес да иска установяване нищожност на сделката бил до размера на наследствения й дял, а не за целия имот, тъй като другият дял е на брат й, чиито права не можела да брани, предвид факта, че другарството помежду им е обикновено, а не необходимо. Съдът е посочил, че естеството на търсената от ищцата защита е такова, че не изисква прогласяване нищожност на целия договор, тъй като дори и при отпадане с обратна сила правните последици на сделката като цяло, тя би могла да ревандикира имота от другия наследник - настоящ собственик единствено и само до размера на наследствената си 1/2 ид.ч., защото другата 1/2 ид.ч. остава негова собственост, макар и на друго основание. Съдът е счел, че от събраните по делото доказателства не се установява нищожност на процесната сделка на завените от ищцата основания, до размера на наследствената й 1/2 ид.ч. Приел е, по първия от предявените искове, че никой от посочените от ищцата пороци: че ищцата била с убеждението, че е упълномощила сина си да сключва договор за аренда и да получа арендните плащания, като не е имала намерение да продава земите си, каквото намерение не е имал и сина й; че в т. VII от договора, купувачът поел задължение две години от сключване на договора да не продава, дарява или заменя имотите, предмет на покупко-продажбата; че цената на имотите в размер на 8050 лв. не е изплатена по банков път, нито в присъствието на нотариуса и реално владението и държането на имотите не е предавано, като те не са напускали патримониума на Н. и тя е продължила да получава, чрез сина си Ю. А. арендните плащания за тях; че през 2011 г. и 2012 г. С. Н. не е била в състояние да разбира и ръководи постъпките си по начин незастрашаващ интересите й предвид напредналата й възраст, не я определя като сключена при липса на основание. Посочено е, че основанието на сделката се схваща като тишината и непосредствена правна цел, която се преследва с предоставяне на имуществена облага. Съществуването на основание се извежда от вида и съдържанието на сделката. Основанието на всички договори за покупко-продажба е придобиването на едно право. Дали договорът е породил вещно-прехвърлителен ефект /с оглед на това дали прехвърлителят е бил собственик на вещта/, дали приобретателят е заплатил договорената цена и дали владението е било предадено, е относимо към изпълнението на договорните задължения, а не към наличие на основание на договора. Фактът дали плащането е извършено по време и по начин, различен от описания в нотариалния акт, или не е извършено изобщо, сам по себе си, е неотносим при преценка наличието на основание на сключен договор за покупко- продажба. Уговорката в т. VII от договора предпоставяла наличие на валидно сключен договор за покупко- продажба, а не обратното, доколкото вменявала на купувача задължения, които биха могли да възникнат в правната му сфера, само при реално настъпило имуществено разместване относно собствеността, която се прехвърля с него. Съгласно императивната разпоредба на чл.26, ал.2 от ЗЗД, основанието се предполага до доказване на противното, от което следва, че ищецът по иск за нищожност поради липса на основание следва да докаже отсъствието на такова при условията на пълно и главно доказване, каквото в случая не било налице. По втория от предявените искове е прието, че събраните доказателства не обуславят извод за привидност на сделката. В съдържанието на нотариалния акт било удостоверено, че наследодателката на ищцата, представлявана от сина си, по силата на надлежно пълномощно и ответникът са заявили пред нотариуса воля първата да отчужди в полза на втория три ниви, срещу заплащане на определена цена, която й е заплатена при подписване на договора, към който момент става и предаване владението на имотите, както и, че купувачът се задължава за срок от две години от датата на сделката да не продава, дарява или заменя имотите, предмет на покупко-продажбата, като достоверността на удостоверените в документа изявления на страните не се опровергава по категоричен начин от събраните по делото доказателства. По делото не се установило, че продавачката не е била в състояние поради заболявания или възраст да осъзнае обема права, които предоставя на пълномощника си по сделката или, че е била въведена в заблуждение относно тях, респ., че е била въведена в заблуждение, че от нейно име ще бъде сключен "фиктивен" договор за покупко-продажба на собствените й имоти, поради което е дала пълномощно за сключване на "фиктивна" сделка. Липсвали доказателства, настъпването на правните последици по сделката да е било нежелано и от двете страни по нея. Не се установило също, че праводателката не е получила цената за имотите и не е предала владението им на ответниците. Според въззивния съд, обстоятелството, че имотите били отдадени под аренда по договор, сключен от продавача, не би могло да бъде индиция, че те не са напуснали патримониума му. Относно получаваната от Н. рента за имотите, след отчуждителната сделка, плащана на пълномощника й, тези плащания били по естеството си граждански плодове и обстоятелството, че не са били получавани от собственика на имотите не било основание да се заключи, че той не е придобил валидно собственост върху тях. Посочено е, че отношенията между страните по сделката във връзка с тези плащания са облигационни и не са част от фактическия състав на договора за покупко- продажба, нито последният е обвързващ за тях относно това как ще се разпределят плодовете от вещите, предмет на разпореждане. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. По отношение на първите два въпроса: В Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Когато предмет на делото са правоотношения, произтичащи от правна сделка, съдът не е длъжен служебно да следи за нищожността на сделката, която е от значение за решаване на правния спор, освен когато следва да приложи императивна правна норма и порокът следва пряко от съдържанието и формата на сделката. Във всички останали случаи съдът следва да се произнесе по въпроса за нищожността, само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за това. Съдът е длъжен да се произнесе служебно по нищожността, когато установи пороци, произтичащи пряко от съдържанието и формата на сделката, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Същевременно съдът е ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и няма правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Принципът на диспозитивното начало се проявява в пълнота при предявяване на иск по реда на чл.124 ал.1 ГПК за прогласяване нищожност на правна сделка или на отделни клаузи от нея. Когато е сезиран с такъв иск, съдът е обвързан да се произнесе само по посочения в исковата молба порок на сделката. Ако искът се отхвърли поради неосъществяване на твърдяния от ищеца опорочаващ факт, само този факт се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо. Останалите опорочаващи сделката факти, ако има такива, не се преклудират и могат да бъдат предмет на нов иск. Въззивното решение не е постановено в отклонение от горепосоченото разрешение. Съдът се е произнесъл по предявените пред него: иск с правно основание чл.26, ал.2, предл. 4 от ЗЗД и иск с правно основание чл.26. ал.2, предл. 5 от ЗЗД, въз основа на фактическите твърдения и петитума в исковата молба и допълнителна молба вх. № 2829/09.04.2019 г., в които ищцата е определила вида и обема на търсената от нея защита. По поставеният трети въпрос има постоянна практика на ВКС. Отговорът на този въпрос произтича от решение № 205 от 05.11.2013 г. по гр. дело № 1415/2012 г.на III г.о.; решение № 397 от 03.10.2012 г. по гр.дело № 1604/2011 г. на IV г.о.; решение № 140 от 17.11.2020 г. по гр. дело № 4530/2019 г. на III г.о., според които съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това, а съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК, освен в изрично предвидените от закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съда. За ищеца, предявил установителен иск за прогласяване нищожност на договор за прехвърляне на недвижим имот е налице правен интерес и той е процесуално легитимиран да предяви този иск, когато твърди и представя доказателства, че е собственик на целия процесен имот, макар и да не е страна по договора. В този случай ищецът брани правото си на собственост, тъй като с предявения иск за нищожност се домогва до постановяването на положително за него съдебно решение, с което със силата на пресъдено нещо да бъдат отречени правните последици на атакувания договор – неговото облигационно действие между страните по договора, и най-вече – вещно-прехвърлителният ефект на договора, имащ за предмет имота, собственост на ищеца. Когато обаче самият ищец твърди и представя доказателства, че не е собственик на целия, а само на идеална част от процесния имот, предмет на договора, предвид принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име (освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция), този ищец е процесуално легитимиран и има правен интерес да води иска за нищожност само до размера на своето право на собственост, чиято защита търси по съдебен ред, т.е. той може да предяви иска за прогласяване нищожността на договора само относно идеалната част от процесния имот, която е негова собственост. Процесуално легитимирани да предявят иск за нищожност на останалата част от договора, и признат от закона правен интерес от това имат (чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 2 от ГПК) единствено останалите съсобственици на имота. Поради това, когато само един от съсобствениците предяви иск за нищожност на целия договор, този иск като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, а следователно – и поради липса на признат от закона правен интерес, е недопустим в частта му, с която нищожността се претендира относно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иска като обикновени другари в процеса на съсобственика си - ищец. Въззивното решение не е постановено в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика, като въззивният съд е съобразил горепосочените правни разрешения. Поставения четвърти въпрос, относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Пети въпрос, също не може да обуслови допускане касационно обжалване. Явна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Такава грешка представлява и неотразяването в диспозитива на решението волята на съда, личаща от мотивите. Очевидна фактическа грешка, може да бъде отстранена по реда на чл. 247 ГПК, а не по пътя на обжалването, защото тя не изисква да се замести неправилно формираната воля на съда с ново решение. Поправянето на очевидна фактическа грешка никога не представлява изменяне или отменяне на вече формираната воля на съда. По тази причина поправянето се възлага на съда, постановил решението, без това да представлява накърнение или изключение от забраната сам съдът да изменя или отменя собствения си акт. Според нормата на чл.247 ГПК поправянето на очевидна фактическа грешка може да стане и по почин на съда без ограничение във времето. Действията на въззивния съд, след констатираната в първоинстанционното решение очевидна фактическа грешка, да върне делото на съда постановил решението за отстраняването й, преди да се произнесе по въззивната жалба, не са в отклонение, а е в съответствие с установената съдебна практика. Въпроси шести и седми, макар и изводими от дадените от въззивния съд правни разрешения, не са обуславящи крайния изход по делото. С решение № 31 от 01.03.2018 г. по гр. дело № 1532/2017 г. на II г.о. е дадено разрешение по въпроса, има ли правно значение при довод за нищожност на договор за покупко-продажба поради липса на основание или привидност, факта, че плащането на покупната цена е извършено във време и по начин, различен от описания в нотариалния акт или не е извършено изобщо. Прието е, че липсата на основание, водещо до нищожност на правните сделки с оглед нормата на чл.26, ал.2, изр.1, предл.4 ЗЗД, е налице само при каузалните сделки. Основанието на всички договори за покупко- продажба е придобиването на едно право. Дали договорът е породил вещнопрехвърлителен ефект /с оглед на това дали прехвърлителят е бил собственик на вещта/ и дали приобретателят е заплатил договорената цена, е относимо към изпълнението на договорните задължения, а не към наличие на основание на договора. Следователно факта дали плащането е извършено по време и по начин, различен от описания в нотариалния акт или не е извършено изобщо сам по себе си е неотносим при преценка наличието на основание на сключен договор за покупко-продажба. Относно привидните сделки е посочено, че такива сделките, сключени при абсолютна симулация - когато между страните е постигнато вътрешно съгласие сделката да не прояви правните си последици между тях, както и сделките, с които се прикрива друго съглашение, чиито правни последици са целените от страните по сделката. Факта, че плащането на цената е извършено по начин, различен от описания в нотариалния акт или, че цената не е платена може да бъде индиция за симулативност на волеизявленията за изпълнение задълженията на купувача. Само този факт обаче не може да обоснове извод за абсолютна симулация на договора за покупко-продажба, освен ако обсъждането в съвкупност с останалите доказателствени факти и тълкуване на действителната, обективирана в договора воля, не обоснове еднозначен и категоричен извод, че съконтрахентите по договора за покупко-продажба не са желаели настъпването на правните му последици. В обжалваното решение, обсъждайки останалите доказателствени факти и волята на страните, въззивния съд не е направил извод в горепосочения смисъл. Развитите от касатора доводи за необоснваност на съдебния акт касаят правилността на решението, която не е предмет на проверката във фазата по селектирането на жалбите /чл.288 ГПК/. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика (законът за причинността), фактическите изводи на въззивния съд. Освен това, установените факти в мотивите към решението са правилно квалифицирани под нормата, чиято хипотеза ги урежда. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответниците следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 525 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.