Определение № 50404 от 31.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1336/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. И. Г., представляван от адв. Л. Д.-М., срещу решение № 96 от 25.02.2022г. по в.т.д. № 17/2022г. на Пловдивски апелативен съд, 2-ри граждански състав, с което е потвърдено решение № 112 от 12.10.2021г. по т.д. № 555/2020г. на Пловдивски окръжен съд, XVIII състав. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от С. И. Г. срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на сумата от 80 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, както и на сумата от 3875,24 лева – обезщетение за имуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 20.01.2020г.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че не е налице противоправно поведение от страна на водача на автобуса. Поддържа, че показанията на свидетеля П. Ч. не са ценени по реда на чл.172 ГПК, както и че обсъждането на заключението на комплексната съдебно – медицинска и автотехническа експертиза в техническата й част е непълно и едностранно, предвид даденото от вещото лице уточнение в открито съдебно заседание. Твърди, че въззивният съд не е преценил всички доказателства и обстоятелства по делото и не е мотивирал крайните си изводи. В тази връзка релевира оплакване за необсъждане на довода, че водачът на автобуса няма задължение да дава указания на пътниците за положението, в което следва те да се намират при извършване на превозването им. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като се произнесе по доводите и възраженията на страните и след преценка на доказателствата по спора да изведе собствени фактически и правни изводи? Твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с т.19 на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 14 от 03.05.2019г. по т.д. № 937/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 63 от 29.07.2019г. по т.д. № 1528/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 96 от 18.06.2019г. по т.д. № 1962/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 107 от 25.06.2019г. по гр.д. № 2737/2018г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 283 от 14.11.2014г. по гр.д. № 1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Следва ли съдът /въззивната инстанция/ да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл.172 ГПК? И следва ли съдът да изложи мотиви защо цени тези показания, независимо от наличието на хипотезата на чл.172 ГПК? Поддържа, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 60173 от 15.12.2021г. по гр.д. № 1431/2021г. на ВКС, ГК, I г.о.

Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, представляван от адв. В. Д., оспорва касационната жалба. Твърди липса на основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като първият въпрос е хипотетичен и теоретичен, а по отношение на втория въпрос въззивният съд не е приемал, че е налице хипотезата на чл.172 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за безспорно, че на 20.01.2020г., около 8:10 часа сутринта, в [населено място] ищецът С. И. Г. е бил пътник в автобус от градския транспорт, марка „Исузу“, модел „Новосити“, рег. [рег.номер на МПС]; пострадалият се е качил от спирка № 7, находяща се между двете кръгови кръстовища до Панаира, на бул. „Цар Б. III Обединител“ № 42, като след потегляне на автобуса ищецът е паднал в него и е настъпило счупване на бедрената шийка на десния крак. Приел е за безспорно още, че за автобуса е налице валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по договор, сключен с ответника „Застрахователна компания Лев Инс“ АД и с период на действие 21.09.2019г.-20.09.2020г. Констатирал е, че ищецът е поискал от ответника заплащане на обезщетение по този договор и такова не е било извършено. Намерил е, че увреждането и причинната връзка се установяват от заключението на комплексната съдебно – медицинска и автотехническа експертиза.

По отношение на наведения от ищеца довод, че противоправното поведение на водача на автобуса се изразява в рязко и бързо потегляне от спирката, поради което потеглянето е причина за падането и последващите увреждания, апелативният съд е изтъкнал, че потеглянето е елемент от движението на автобусите от градския транспорт и в него няма нищо противоправно. Отбелязал е, че доколкото липсва легална дефиниция за „рязко и бързо потегляне“, преценката на тези обстоятелства е строго субективен елемент, като същите следва да бъдат анализирани с оглед конкретната фактическа обстановка. В тази връзка е съобразил показанията на свидетеля П. Ч. и е приел, че автобусът е тръгнал нормално, а не рязко. Отчел е и изложеното в техническата част на комплексната съдебно – медицинска и автотехническа експертиза, според която ускорението на автобуса е било 0,31-0,43 м/с 2, което е около 5 пъти по – малко от долната граница на комфортното ускорение, и водачът е нямал техническа възможност да осигури по – голяма безопасност на пътника; основната причина за произшествието е, че пътникът не е успял да противодейства ефективно на инерционните сили, които неизменно се пораждат при всяка промяна на скоростта на автобуса. Намерил е, че по делото не са представени други доказателства, установяващи по безспорен начин твърдяното рязко и бързо потегляне или други нарушения на правилата за безопасност от страна на шофьора. С оглед на това въззивният съд е заключил, че липсата на пълно и главно доказване на обстоятелството, че водачът на автобуса е действал противоправно, не води до извода за наличието на деликт.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първият процесуалноправен въпрос се отнася до приложението на чл.236, ал.2 ГПК и задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички релевантни за спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните в тяхната съвкупност. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в цитираното от касатора Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 63 от 17.07.2015г. по т.д. № 674/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 324 от 22.04.2010г. по гр.д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 10 от 04.07.2011г. по гр.д. № 533/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 147 от 11.01.2013г. по т.д. № 46/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 221 от 18.01.2013г. по т.д. № 1270/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и други. Съгласно така формираната практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК.

В случая въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, като е обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания и събраните по делото доказателства и е формирал свои собствени решаващи изводи по предмета на правния спор. Не би могло да се изведе като процесуално нарушение, както сочи касаторът, необсъждането от въззивния съд на заключението на съдебната експертиза в техническата й част, с оглед даденото от вещото лице в открито съдебно заседание уточнение. Това е така, тъй като съдът, при изрично позоваване на изложеното в техническата част на експертизата, е приел, че основната причина за произшествието е, че пострадалият не е успял да противодейства ефективно на инерционните сили, които неизменно се пораждат при всяка промяна на скоростта на автобуса, акцентирайки върху техническата невъзможност на водача да осигури по – голяма безопасност на пътника. Направеното от вещото лице в открито съдебно заседание уточнение, че ускорението е било 0,72 м/с2, при посочени в заключението граници на комфортното ускорение 1,5 – 2,0 м/с2, не обуславя различен извод. Несъгласието на касатора с формирания въз основа на това доказателство извод представлява по същество оплакване за неправилност на обжалвания акт, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. По отношение на соченото необсъждане на довода за неизпълнение на задължението на водача до укаже на пътника да седне следва да се посочи, че въззивният съд е приел, че с оглед уточнението на исковата молба, намиращо се на л.53 от първоинстанционното дело, се твърди противоправно поведение на водача, изразяващо в рязко и бързо потегляне от спирката, явило се причина за падането. Следователно по първия въпрос не е налице твърдяната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по следващия процесуалноправен въпрос, касаещ задължението на съда да извърши преценка на обективността на свидетелските показания и да изложи съображения защо ги кредитира. В своята практика ВКС последователно приема, че не съществува забрана съдът да даде вяра на показанията на свидетел, който поради особените си отношения с някоя от страните може да се счита заинтересован от изхода на делото, но преценката за тяхната достоверност следва да бъде направена при засилена критичност и след като се съпоставят с всички доказателства по делото /в този смисъл решение № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 65 от 16.07.2010г. по гр.д. № 4216/2008г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 428 от 15.07.2010г. по гр.д. № 843/2009г. на ВКС, ГК, I г.о./.

В случая въззивният съд се е съобразил с тази практика, доколкото показанията на свидетеля П. Ч. – кондуктор в автобуса, относно скоростта на превозното средство при потегляне от автобусната спирка не се опровергават от заключението на приетата съдебно – медицинска и автотехническа експертиза.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение