Определение № 83 от 04.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2774/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. К. И. чрез неговия пълномощник адв. Н.Б., срещу въззивно решение № 260022 от 15.012021 г. по в.гр.д. № 650 от 2020 г. на Окръжен съд- Русе. В жалбата са наведени доводи за недопустимост на обжалваното решение в частта му по иска с правно основание чл.108 ЗС по отношение на ответницата Р. И. Н., тъй като тя не била владелец или ползувател на имота, и в частта му, с която жалбоподателят е осъден да заплати разноски на лице, което не е страна по делото-Р. Н. К.. Поддържат се и оплаквания за неправилност на решението като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че изводът на въззивния съд, че има пълен обратен документ за договора за продажба на наследствени права от 23.11.2011 г., не кореспондира със събраните по делото доказателства и със съдържанието на самия обратен документ. На следващо място сочи, че няма доказателства при съставянето на обратния документ една от прехвърлителките М. Н. К., която е със силно увреден слух, да се е уверила в съдържането на документа, да го е прочела и одобрила. Твърди, че е неправилен и изводът на съда, че договорът от 23.11.2011 г. е нищожен, защото в обратния документ изрично е заявена воля на Р. И. да придобие имота. Това се установявало и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Според жалбоподателя, в случая се касаело за относителна, а не абсолютна симулация-с прикрит договор за дарение, който отговаря на условията за действителност. А в случай, че бъде разкрита такава относителна симулация, ищците не биха имали правен интерес да водят иска по чл.108 ЗС, поради което предявеният от тях иск би бил недопустим. Освен това, жалбоподателят заявява, че оспорва съдържанието на обратния документ, като се позовава на доказателствената сила на нотариалния документ-нотариално заверен договор за прехвърляне на наследствени права. Не на последно място се поддържа, че представеният обратен документ не обвързва жалбоподателя, тъй като не е подписан от него, а само от бившата му съпруга. Заявява и възражение за придобиване на имота по давност, както и възражение за наличие на правно основание за ползване на процесния имот-поради предоставянето му за ползване като семейно жилище със съдебното решение за развод между жалбоподателя и другата ответница по делото Р. И. Н.. Жалбоподателят сочи основания за неправилност на въззивното решение и в частта му, касаеща частично обезсилване на първоинстанционното решение, както и други основания за неправилност на въззивното решение по иска по чл.108 ЗС. Иска се решението да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезите на недопустимост и очевидна неправилност на решението. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена от жалбоподателя практика на ВКС: решение № 79 от 26.06.2012 г. по гр.д.№ 791 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 85 от 16.01.2020 г. по т.д.№ 2262 от 2018 г. на ВКС, ТК, I т.о. Освен това се твърди, че произнасянето на ВКС по настоящото дело би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и че обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно- основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. В отговор на касационната жалба пълномощникът на ответниците по касация М. Н. К. и И. Н. И. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. Моли решението на Окръжен съд- Русе да не бъде допускано до касационно обжалване и на ответниците по касационната жалба да се присъдят направените по делото пред ВКС разноски. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 112 от 17.07.2020 г. по гр.д.№ 903 от 2019 г. на Районен съд- гр. Бяла в частта му, с която е уважен предявен от М. Н. К. и И. Н. И. срещу Е. К. И. и Р. И. Н. иск с правно основание чл.108 ЗС за следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ....по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-87 от 17.12.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 1194 кв.м. и с административен адрес: [населено място], община Борово, област Русе, [улица], заедно с изградените в имота 5 сгради: еднофамилна жилищна сграда на два етажа с площ от 45 кв.м. с идентификатор ....., селскостопанска сграда с площ от 117 кв.м. с идентификатор ...., селскостопанска сграда с площ от 41 кв.м. и с идентификатор ...., селскостопанска сграда с площ от 11 кв.м. и с идентификатор ....и сграда с площ от 14 кв.м. и с идентификатор .... Обезсилено е решението на първоинстанционния съд в частта му, с която ищците по делото М. Н. К. и И. Н. И. са осъдени да заплатят на Е. К. И. сумата 8 344,50 лв. за направените в имота подобрения. За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел за безспорно между страните по делото, че процесният имот е бил собственост на И. Н. И., починал на 26.02.1983 г., М. С. И., починала на 05.09.1993 г., Н. И. Н., починал на 26.11.1987 г. и Р. Д. Н., починала на 28.04.2011 г., както и че след тяхната смърт наследници на тези лица са ищците М. Н. К. и И. Н. И.. С договор от 23.11.2011 г. с нотариална заверка на подписите на страните М. Н. К. и И. Н. И. са продали на ответницата Р. И. Н. наследствените си права от горепосочените четири лица общо за сумата 10 000 лв. /по 5 000 лв. за всеки от прехвърлителите/. Видно от представеното по делото решение № 34 от 08.02.2019 г. по гр.д.№ 105 от 2019 г. на Районен съд- гр. Бяла, към датата на сключване на този договор приобретателката Р. И. Н. е била в брак с ответника Е. К. И..Бракът им е сключен на 23.02.2003 г. и прекратен с развод на 08.02.2019 г. Въззивният съд е приел, че договорът за продажба на наследствени права от 23.11.2011 г. не е довел до прехвърляне на правото на собственост на имота в полза на ответниците Р. Н. и Е. И. /в режим на СИО между тях/, тъй като е симулативен. До този извод съдът е достигнал след като е анализирал представената по делото декларация от 24.11.2011 г., подписана от ищците и от ответницата Р. Н., в която същите заявяват, че по сделката от 23.11.2011 г. не са разменяли парични средства, тъй като действителната воля на страните по договора е Р. Н. да придобие имота безвъзмездно. По отношение на тази декларация съдът е взел предвид различните становища на ответниците /признанието на Р. Н. и оспорването на Е. И./ и с оглед разпоредбата на чл.217 ГПК е счел, че следва да прецени тези техни становища във връзка с всички обстоятелства по делото. След като е извършил такава преценка, съдът е приел, че декларацията от 24.11.2011 г. представлява писмено доказателство, което служи за пълно разкриване както на симулативната сделка, така и на действителните правоотношения между страните. С оглед нейното съдържание е направил извод, че сключеният договор за продажба на наследствени права от 23.11.2011 г. е симулативен и прикрива дарение. Прикритият договор обаче също е нищожен поради липса на изискуемата, съгласно чл.18 ЗЗД, нотариална форма за действителност на прехвърлянето на собственост върху недвижим имот. Поради това съдът е приел, че този нищожен договор от 23.11.2011 г. няма вещно-прехвърлително действие, и не е довел до придобиване на собствеността върху процесния имот от ответниците. За неоснователно е прието и направеното от ответника Е. И. възражение за придобиване на имота по давност, тъй като от датата на предаване на владението върху имота след сключване на договора от 23.11.2011 г. до датата на завеждане на исковата молба не е изтекъл предвидения в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок на владение. Посочено е, че тъй като договорът от 23.11.2011 г. е нищожен, установеното въз основа на този договор владение е недобросъвестно. За да обезсили първоинстнационното решение в частта му, с която ищците М. К. и И. И. са осъдени да заплатят на ответника Е. И. сумата 8344,50 лв. за направените в процесния имот подобрения, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение в тази част е недопустимо като постановено по непредявен иск. Констатирано е, че с отговора на исковата молба ответникът Е. И. е предявил възражение по чл.72, ал.3 ЗС за признаване право на задържане на имота до заплащане на направените в него подобрения /което право му е признато с решението на първоинстанционния съд в необжалваната му част/, а не насрещен иск за заплащане на тези подобрения. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд- Русе поради следното: Съгласно приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване на въззивно решение може да бъде допускано на основание чл.280, ал.1 ГПК, само ако касаторът посочи правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Този въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Той следва да бъде посочен изрично от касатора, като в противен случай само на това основание касационното обжалване не следва да се допуска. Съгласно т.4 от това Тълкувателно решение, основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато някои от приложимите към спора материалноправни или процесуалноправни норми са непълни или липсват, поради което се налага прилагане на закона или на правото по аналогия; когато тези норми са неясни, което налага тълкуването им от ВКС или когато поради промени в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на конкретна правна норма. В настоящия случая, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, пълномощникът на касатора не е посочил конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, въпреки че с разпореждане от 11.03.2021 г. въззивният съд му е дал изрична възможност да стори това. В представеното изложение на касационните основания по касационната жалба се преповтарят посочените в самата жалба основания за неправилност на обжалваното решение и не се сочи нито един конкретен правен въпрос по смисъла на това понятие, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Пълномощникът на жалбоподателя не е посочил и защо по настоящото дело се налага произнасянето на ВКС на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК-коя приложима към конкретния казус материалноправна или процесуалноправна норма е непълна или неясна, или по коя правна норма липсва тълкуване, или кои промени в законодателството или в обществените условия налагат да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на тази правна норма. Поради това и с оглед приетото в т.1 от горепосоченото Тълкувателно решение, касационното обжалване не следва да се допуска на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Независимо от непосочването на конкретен правен въпрос, следва да се отбележи, че в случая не е налице соченото от жалбоподателя основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на ОС- Русе и защото не се констатира противоречие между приетото в това решение и посочените две решения на ВКС: решение № 79 от 26.06.2012 г. по гр.д.№ 791 от 2011 г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 85 от 16.01.2020 г. по т.д.№ 2262 от 2018 г. на ВКС, ТК, I т.о. В тези решения, а и в константната практика на ВКС се приема, че съгласно разпоредбата на чл.17 ал.1 ЗЗД, когато съдът установи привидност на постигнато между страните съглашение, е необходимо при разрешаването на спора да приложи правилата за прикритото съглашение, ако са налице изискванията за неговата действителност. Приетото от въззивния съд напълно съответства на закона и на тази съдебна практика: съдът е приел, че договорът от 23.11.2011 г. за продажба на наследствени права прикрива договор за дарение, но не е приложил правилата на прикритото съглашение /договора за дарение/, тъй като е констатирал, че то също е нищожно на основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на изискуемата от чл.18 ЗЗД нотариална форма за действителност на договор за прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти. Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.108 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Неоснователно е твърдението на жалбоподателя, че решението по иска с правно основание чл.108 ЗС по отношение на съответника и другар на жалбоподателя Р. И. Н. е недопустимо, тъй като недопустим бил иск по чл.108 ЗС срещу лице, което не е владелец или ползувател на имота. Въпросът дали ответник по иск с правно основание чл.108 ЗС е владелец или ползувател на спорния имот или не /конкретно дали ответницата Р. Н. е владелец или ползувател на процесния имот/, е относим към основателността на иска по чл.108 ЗС, а не към неговата допустимост. Неоснователно е и твърдението на жалбоподателя, че е недопустимо обжалваното решение в частта му, с която жалбоподателят е осъден да заплати разноски на лице, което не е страна по делото- Р. Н. К.. Действително, във въззивното решение Е. К. И. е осъден да заплати разноски по делото на ищеца И. Н. И. и на Р. Н. К. /вместо на другата ищца М. Н. К./. Горното обаче не сочи на недопустимост на въззивното решение в частта за разноските, а на допусната в него очевидна фактическа грешка по отношение личното име на един от ищците /Р. вместо М./, която грешка няма пречка да бъде поправена от въззивния съд по реда на чл.247 ГПК и след постановяване на настоящото определение. Неоснователно е и твърдението на жалбоподателя, че решението е недопустимо като постановено по недопустим иск, за предявяването на който ищците нямали правен интерес в случай, че бъде разкрита симулацията на договора от 23.11.2011 г. Няма съмнение, че ищците имат правен интерес да предявят иск за ревандикация на имот, който считат за свой, винаги когато той се владее или държи от трето лице, какъвто е настоящия случай. Дори и да бе установено, че договорът за продажба на наследствени права от 23.11.2011 г. е симулативен като прикриващ договор за дарение и този договор за дарение е действителен, предявеният от М. К. и И. И. иск за собственост би бил неоснователен, а не недопустим. Неооснователно е и твърдението на жалбоподателя, че решението е очевидно неправилно-основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, нито е явно необосновано. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. С оглед изхода на спора и на основани на чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответниците по касационната жалба направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 750 лв. Водим от гореизложеното съдът