Определение № 2001 от 30.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 602/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 230 от 26.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 374/2024 г. по описа на Апелативен съд – Б., в частта, с която е потвърдено решение № 270 от 18.03.2024 г., постановено по гр.д. № 1036/ 2023 г. по описа на Окръжен съд – Бургас, в частта му, с която „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на С. Д. А. сума в размер над 200 000 лв. до 455 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат на нанесени телесни увреждания от настъпило на 12.10.2022 г. ПТП, ведно със законната лихва върху сумата за периода от 22.11.2022 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението за претърпените от ищцата С. А. неимуществени вреди, причинени в резултат на пътно-транспортното произшествие, не е справедлив. Той е извънредно завишен, като не е съобразен с икономическите условия на живот в страната към момента на увреждането през 2022 г., които се установяват въз основа на показатели като минимална работна заплата, осигурителен доход и брутен вътрешен продукт. Този размер не съответства и на размера на обезщетения, присъждани обичайно в съдебната практика за увреждания, настъпили през 2022 г. В касационната жалба е въведено и оплакване, че в обжалваното решение няма изложени мотиви на каква точно сума се равнява справедливото според съда обезщетение за претърпените в резултат на произшествието неимуществени вреди, което е намалено с 30 %, за да се получи сумата от 455 000 лв., до която предявеният осъдителен иск е счетен за основателен. Касаторът посочва, че определяният от въззивния съд размер на приноса на увреденото лице за настъпване на вредоносния резултат не отговаря на фактите за механизма на получаване на увреждането и за ролята на предпазния колан, установени от заключенията на изготвените в производството експертизи. При съобразяване на направените в тях изводи на вещите лица следва да се приеме, че ако пострадалата беше пътувала в автомобила с предпазен колан, тя нямаше да изпадне от него при пътното произшествие и да получи увреждания в обем и интензивност, водещи до доживотно й инвалидизиране. С оглед на това намира, че нейният принос за причиняване на вредите е равен на приноса на виновния водач, който е управлявал автомобила, т.е. е 50 %, а не 30 %, както е счел въззивният съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя четири въпроса, по които намира, че въззивният съд се е произнесъл, като по отношение на всеки от тях поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба С. Д. А. е подал отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за това, че решението е правилно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да го представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Б. е приел, че предмет на разглеждане е иск с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от увреденото лице С. Д. А. срещу застрахователното дружество, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Счел е, че от събраните в производството доказателства се установяват всички елементи от фактическия състав, при който възниква деликтната отговорност на водача на лек автомобил „Ауди 80“ – Д. Р. О., за настъпилото на 12.10.2022 г. ПТП, при което са причинени увреждания на ищцата С. А., което лице е пътувало в автомобила на дясната задна седалка, а именно: - противоправно поведение на водача на този автомобил, който го е управлявал с превишена и несъобразена с релефа на местността и пътните условия скорост, с което е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗдвП, чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗдвП и чл. 21, ал. 1 ЗдвП; - настъпили телесни увреждания за пътуващото в автомобила лице С. А.; - причинна връзка между тези вреди и поведението на водача на автомобила; - вина на водача на автомобила. За установен по делото е намерен и фактът, че за МПС-то, управлявано от виновния водач, е имало сключена с ответника задължителна застраховка „Гражданска застраховка“, която е била действаща към деня на произшествието. Въззивният съд е приел, че от заключението на извършената в производството съдебно-медицинска експертиза се доказва, че в резултат на настъпилото ПТП С. А. е получила тежка гръбначно-мозъчна травма – долен торакален сегмент, представляваща фрактура-луксация на ТХ-11 – ТХ-12 с компресия и контузия на гръбначния мозък и миелопатия. От експертното заключение се установява още, че в резултат на тази контузия се е получила веднага долна параплегия с нарушения на тазово-резервоарните функции, в резултат на което пострадалата е с невъзможен стоеж и походка, може да бъде придвижвана само в инвалидна количка, страда от инконтиненция, от липса на усет на кожата, от болки в гърба и кръста, като няма перспектива за преодоляване на тези последици за здравето. В решението е посочено, че от показанията на разпитаните в производството свидетели се доказват обстоятелства за търпени от ищцата А. силни болки след произшествието, както и за преживените от нея емоционални страдания от това, че не може да се придвижва сама и е зависима от чужди грижи. С оглед на това и съобразявайки възрастта на пострадалата към датата на настъпване на увреждането от 18 години, нейното значение за интензитета на търпените страдания, както и на икономическите условия в страната към 2022 г., въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 650 000 лв. За доказан от събраните по делото доказателства е счетен и фактът, че в момента на настъпване на ПТП-то пострадалата е пътувала в автомобила на задната дясна седалка без поставен предпазен колан, с който той е бил оборудван, което поведение е нарушение на правилото на чл. 137а ЗДвП. Направен е извод, че е налице причинна връзка между това поведение и настъпилите вреди. Той е основан на установените от заключенията на изготвените в производството автотехническа и медицинска експертизи факти за механизма, при който са получени уврежданията и за функцията на предпазния колан. При съобразяване на тези факти е прието, че ако пътничката А. е пътувала в автомобила с поставен колан, тялото й не би могло да се придвижи свободно в купето при настъпване на ПТП-то и травмите й не биха били толкова тежки. Като е взел предвид това, както и, от друга страна, фактите, че водачът на автомобила го е управлявал като е имал пренебрежимо малък опит и със скорост, която е както превишена, така и несъобразена с пътните условия, въззивният съд е определил, че приносът на пострадалата за настъпване на вредите е 30 %, а този на водача 70 %. С оглед на това е счетено, че дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди трябва да бъде намалено с 30 %, поради което предявеният иск е основателен за сумата от 455 000 лв., а не за сумата от 520 000 лв., за която е приет за основателен от първоинстанционния съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя четири въпроса, по които сочи, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение. Първите два въпроса са следните: 1) Длъжен ли е съдът да изложи ясни и логични мотиви за определения размер на справедливо обезщетение за неимуществени вреди, както и как е формиран крайният му размер след приложена редукция от съда поради съпричиняване? Необосновано или очевидно неправилно е обжалваното съдебно решение, в случай че тези правила в логическата дейност на съда не са спазени?; 2) При довод във въззивната жалба за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на фактическите констатации на съда относно степента на съпричиняване на пострадалата във вредите, длъжен ли е съдът да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалбата оплаквания всички събрани относими и релевантни доказателства и доводи на жалбоподателя, касателно въведеното възражение за съпричиняване от пострадалата, съгласно чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми? При формулиране на първия от посочените въпроси касаторът е задал отделен такъв, който се отнася до вида на порока на решението на въззивния съд, когато той не е изпълнил задълженията си да изложи мотиви за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и за основателността на направеното възражение за съпричиняване. Съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване на едно въззивно съдебно решение на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е налице предвиденото в тази норма общо основание, което е въззивният съд да се е произнесъл по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на съда по конкретното дело, като той не може да е такъв, който да е от значение за правилността на обжалваното решение, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Поставеният от касатора първи въпрос в описаната му част изисква произнасяне от касационния съд дали въззивното решение страда от конкретен порок, водещ до неговата неправилност, поради което трябва да се приеме, че той е от значение за правилността на обжалвания акт. С оглед на това той не осъществява общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В останалата си част първият въпрос, формулиран от касатора, следва да бъде разгледан заедно с втория въпрос, защото с тях се поставя общ правен проблем, който се отнася до задълженията на въззивния съд да изложи в постановеното от него решение мотиви за това как е достигнал до съответните изводи, както и да обсъди всички събрани относими и релевантни доказателства и доводи на жалбоподателя във връзка със заявено от него възражение за съпричиняване от пострадалия на вредоносния резултат. Тези въпроси касаят прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи задълженията на въззивния съд, поради което имат характера на правни. Те са и обуславящи за изхода на спора. По процесуалноправния въпрос за задълженията на въззивния съд при разглеждане на делото и постановяване на решение по него е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192/29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 139 от 27.08.2024 г., постановено по т.д. № 2767/2022 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 50168 от 09.12.2022 г., постановено по т.д. № 1983/ 2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че апелативният съд не е изложил ясни мотиви какъв е справедливият размер на обезщетението за претърпени от ищеца неимуществени вреди, което е намалено с определения процент на съпричиняване, както и че не е обсъдил наведените от ответника във въззивната жалба доводи за съобразяване на конкретни доказателства и установените от тях обстоятелства, които сочат на по-голям принос на ищеца за настъпване на вредоносния резултат от 30 %. От обжалвания акт обаче се установява, че в него въззивният съд ясно е посочил, че приема, че справедливият размер на обезщетението, който се следва на ищцата А. за претърпените от нея неимуществени вреди, възлиза на сумата, определена от първоинстанционния съд, която е 650 000 лв. Освен това той е разгледал и заявеното в процеса от ответника защитно възражение за това, че със своето поведение увреденото лице е допринесло за настъпване на вредите, които е претърпяло, и е изложил подробни съображения въз основа на какви установени в производството конкретни факти, отнасящи се до поведението както на водача на автомобила, причинил ПТП-то, така и на пострадалата, счита, че приносът на водача за настъпване на вредите е по-голям от този на пострадалата. Съдът е направил и анализ за това какво е значението на всяко от тези обстоятелства в общия процес на причиняване на вредата. В тази връзка за определяне на приноса на водача на МПС-то апелативният съд е взел предвид това, че той е имал пренебрежимо малък опит в управлението на автомобил, като въпреки това, се е движил със скорост над разрешената такава, която е била и несъобразена с пътните условия, а за приноса на пострадалата е отчел, че тя е пътувала без поставен предпазен колан, както и че съгласно изводите на вещите лица, изготвили съдебно-автотехническата и съдебно-медицинската експертизи, това нейно поведение е довело до получаване на по-тежки травми. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът отбелязва и конкретни констатации и изводи на вещите лица, които сочи, че въззивният съд не е съобразил. От мотивите на решението е видно, че всички те са обсъдени от съда и то именно като такива, които той е кредитирал и на които е основавал заключението си за наличие на причинна връзка между поведението на пострадалата и вредите, както и за размера на нейния принос за тяхното настъпване. Изразеното от касатора несъгласие с определения по този начин размер на приноса на увреденото лице, с който е намален размерът на обезщетението за вреди, всъщност представлява въвеждане на оплакване за необоснованост на изводите на съда. По това оплакване обаче касационният съд не може да се произнася в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. Предвид изложеното трябва да се приеме, че в обжалваното решение съдът е направил мотивирани самостоятелни фактически и правни изводи както за размера, на който следва да възлиза дължимото на пострадалата обезщетение за неимуществени вреди, така и по основателността на заявеното от ответника в процеса възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, поради което то не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за неговото допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първите два процесуалноправни въпроса. Следващите два въпроса, които касаторът поставя, са следните: 1) Длъжен ли е съдът да съобразява справедливия размер на обезщетението с характера и степента на развитост на социално-икономическата обстановка в страната, с икономически показатели като MP3, осигурителен доход и да изложи мотиви в тази насока? Преценката за тези обстоятелства част ли е от критериите, изпълващи съдържанието на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД?; 2) Длъжен ли е съдът да отчита при определяне на справедлив размер на обезщетението датата на настъпване на деликта? Тези въпроси също се отнасят до общ правен проблем, поради което следва да бъдат обединени в един относно критериите, които трябва да бъдат съобразени от съда при определяне по справедливост на размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД. Обобщеният въпрос касае прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което има характера на правен. Претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 432, ал. 1 КЗ, която е предмет на предявения в процеса осъдителен иск. Ето защо поставеният въпрос е включен в предмета на спора по настоящото дело, като по него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична основателност на предявения иск. С оглед на това трябва да се приеме, че по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при търпени от едно физическо лице неимуществени вреди от причинени телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. По въпроса какви обстоятелства следва да бъдат съобразени при определяне от съда на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди е формирана и практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, както следва: - Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 50163 от 15.12.2022 г., постановено по т.д. № 1740/2021 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т.д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т.д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 66/03.07.2012 г., постановено по т.д. № 619/2011 г. по описа на ВКС, II т.о, Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т.д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. В тези решения се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането, като за ориентир за това служат и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към този момент. В ППВС № 4/1968 г. и в решенията на ВКС, постановени по тълкуването и прилагането на чл. 52 ЗЗД, се посочва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди. В този смисъл са разрешенията в Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 278 от 14.12.2018 г., постановено по т.д. № 2347/2017 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Решение № 186 от 14.02.2017 г., постановено по т.д. № 1501/2015 г. по описа на ВКС, ІІ т.о. и Решение № 158 от 28.12.2011 г., постановено по т.д. № 157/2011 г. по описа на ВКС, І т.о. От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от настъпилото при ПТП увреждане на телесното му здраве, въззивният съд е съобразил всички общи критерии, установени в задължителната практика по прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и специфичните такива, които се доказва да са налице в разглеждания случай. Решаващият съд е изброил всички относими при преценка на тези критерии обстоятелства, които са доказани по делото, и е направил оценка на същите, като е формирал извод за това какво е значението на всяко от тях за интензитета на търпените от ищеца вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране. Отчел е характера на увреждането на пострадалата А., представляващо тежка гръбначно-мозъчна травма, както и неговите последици, изразяващи се в получено състояние на долна параплегия и нарушения на тазово-резервоарните функции, в резултат на което тя не може да движи долните си крайници и не може да контролира тазовите резервоари. Съобразил е, че това лице може да бъде придвижвано само в инвалидна количка, че се налага да носи памперс, че в ежедневието си ще е доживотно зависимо от чужда помощ, както и че няма перспектива това състояние да се промени. Съдът е взел предвид и това, че към датата на увреждането пострадалата е била едва на 18 години и е лишена от нормален начин на живот в неговото начало, че няма да може да изживее пълноценно всички емоции и вълнения, които носят младостта и зрелостта, както и че това се е отразило много тежко на нейното емоционално състояние, като тя няма желание да прави нищо, да се вижда с хора, загубила е надежда, че ще се оправи. От мотивите на обжалваното решение е видно, че съдът е отчел и икономическите условия в страната към 2022 г., което като време е именно към момента на настъпване на увреждането – 12.10.2022 г. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания за това, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и с разрешенията в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. Това означава, че не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът дали съдът е направил правилни изводи за значението на всяко едно от изброените обстоятелства за определяне на интензитета на търпените от пострадалото лице вреди и съответно за размера на дължимото обезщетение изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по всеки от зададените въпроси касаторът се е позовал и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не е изложил никакви съображения защо счита, че отговорът на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Това основание няма как да е осъществено по отношение на който и да е от формулираните въпроси, защото по всеки от тях вече има постановена съдебна практика, като не е настъпил факт, който да налага осъвременяване на даденото с нея тълкуване. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 230 от 26.11.2024 г., постановено по в.гр.д. № 374/2024 г. по описа на Апелативен съд – Б., в обжалваната му част. По отговорността за разноски: С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК разноски се следват на ответника по касационната жалба, който е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат П. В., осъществил безплатната му адвокатска защита пред касационния съд. От представения договор за правна защита и съдействие от 04.10.2024 г., сключен между С. Д. А. и адвокат П. В., се доказва, че страните по него са уговорили, че ангажираният адвокат се съгласява да окаже безплатно адвокатска помощ в производството до окончателното му приключване пред ВКС в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, а именно доколкото доверителят по договора за поръчка е материално затруднено лице. Ето защо и съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатът има право в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъществената защита пред касационната инстанция, което се определя от съда. Размерът на възнаграждението, което се следва на адвокат П. В., трябва да бъде определен при съобразяване на всички обстоятелства, които са установени по делото и които са от значение за неговата действителна правна и фактическа сложност, като вида на спора, интереса на делото, вида и количеството на извършената от адвоката работа. Съдът не прилага нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея е регламентиран минимален праг, под който не може да бъде определен размера на адвокатското възнаграждение за оказана в съдебното производство безплатна защита на страната, чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв, която се приема от Висшия адвокатски съвет, който е съсловна организация на адвокатите. Това е така, тъй като съгласно задължителното тълкуване на член 101, параграф 1 ДФЕС, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, в тази си част нормата противоречи на правото на ЕС. В тази насока е константната практика на ВКС - Определение № 1806 от 28.06.2024 г., постановено по ч.т.д. № 586/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о. и Определение № 4497 от 09.10.2024 г., постановено по т.д. № 2886/ 2024 г. по описа на ВКС, IV гр.о. и др. Този извод по никакъв начин не се променя поради факта на изменение на наименованието и съдържанието на Наредба № 1/2004 г. с ДВ, бр. 14/ 18 февруари 2025 г., приета по реда на чл. 36, ал. 2 ЗАдв, защото то не води до промяна на нейния характер. Характерът на наредбата се определя от нормата на чл. 36, ал. 2 ЗАдв, при тълкуване на която се налага изводът, че тя представлява акт, който съгласно предвидената в нея законова делегация се приема от съсловната организация на адвокатите в България и има за цел да установи минимални размери на адвокатските възнаграждения, под които не може да се извършва договаряне в договорите за поръчка, сключвани между адвокат и клиент. Първото от обстоятелствата, което е от значение за определяне на размера на дължимото на адвокат В. възнаграждение, е, че предвид това, че решението на въззивната инстанция се обжалва само частично, то предмет на разглеждане от касационния съд е само част от предявения в процеса осъдителен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за частта от вземането за получаване на обезщетение за неимуществени вреди в размер над 200 000 лв. до 455 000 лв., т.е. материалният интерес в настоящото производство е 255 000 лв. Следва да бъде отчетено и това, че доколкото въззивното решение не се допуска до касационно обжалване, то производството по подадената касационна жалба се развива само по реда на чл. 288 ГПК, като няма да бъде насрочвано открито съдебно заседание и касационният съд няма да се произнася по основателността на подадената жалба. Това означава, че действията по защита, които адвокатът, упълномощен да представлява ответника по касация, може да извърши в производството са в по-ограничен обем и се изчерпват с подаване на писмен отговор на касационната жалба. Именно това е и единственото действие, извършено от адвокат В. в настоящото производство. Това определя по-ниска правна и фактическа сложност на делото. При съобразяване на изброените обстоятелства настоящият съдебен състав намира, че размерът на възнаграждението, което следва да се определи на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на упълномощения от ответника по касация адвокат за осъществената от него безплатна правна помощ в касационното производство, възлиза на сумата от 3 000 лв. Заплащането на това възнаграждение е в тежест на касатора, като то трябва да се присъди в полза на адвокат П. В.. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение