Определение № 5200 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 964/2025 г.

Производство по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. Х. А., чрез адв. П. Д. /надлежно упълномощен/, срещу определение № 1620 от 27.06.2024 год., постановено по ч. гр. дело № 1582/2024 год. по описа на Апелативен съд – София, поправено с определение №1497 от 06.06.2025 год., в частта му, в която, след отмяна на определение № 262310 от 27.03.2024 год., постановено по гр. дело № 6870/2019 год. по описа на СГС, ГО, І-19 с-в, в частта му, в която е оставено без уважение искането на Б. А. по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на определение от 23.09.2020 год., с което е прекратено производството по иска по чл. 26 ЗЗД /при допусната от въззивния съд и от първоинстанционния съд очевидна фактическа грешка при отразяване на датата на постановяване на този съдебен акт, която е посочена като 11.01.2024 год., с № 260241/, в частта му за разноските, дължими от К. Х. А., това искане е уважено, като К. Х. А. е осъдена да заплати на Б. А. А. сумата от 400 лв. – разноски за възнаграждение за един адвокат. Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното определение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основните доводи са, че с исковата молба, по която било образувано производството по гр. дело № 6870/2019 год. по описа на СГС, ГО, І-19 с-в, били предявени следните искове: иск за нищожност на правна сделка с правно основание чл. 26 ЗЗД – от Б. Б. А. и Д. Б. А., действащи чрез своята майка и законен представител К. Х. А. и иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ПИ – от К. Х. А.. Ищците по иска за нищожност били кредитори за вземане за издръжка на разпоредилия се с 1/2 ид.ч. от процесния недвижим имот техен баща и длъжник Б. А. А.. К. А. не била предявявала иск по чл. 26 ЗЗД. Въпреки това въззивният съд й възложил в тежест разноските, направени от ответника Б. А. А. по иска по чл. 26 ЗЗД, производството по който било прекратено. Макар ищците по тази претенция да били малолетни, те носели отговорност за разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: При прекратяване на дело, заведено от малолетни ищци, действащи чрез своята майка и законен представител в гражданския процес, на кого следва да бъдат възложени разноските по делото в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК – на малолетните ищци, действащи чрез своята майка и законен представител или на тяхната майка и законен представител? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен в противоречие с решение № 60117 от 28.10.2021 год. на ВКС по т. дело № 1588/2020 год., І т. о., ТК и решение № 192 от 28.01.2021 год. на ВКС по т. дело № 2759/2019 год., ІІ т. о., ТК. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че производството по гр. дело № 6870/2019 год. по описа на СГС е образувано по иск по чл. 26, ал. 2, предл. 1 и предл. 4 ЗЗД, предявен от К. Х. А., в лично качество и като законен представител на малолетните Б. Б. А. и Д. Б., срещу Б. А. А. и „Хранинвест-Хранмашкомплект“АД за прогласяване нищожността на договор, обективиран в нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение с № 119, т. IV, рег.№, нот. дело № от 25.03.2019 год., съединен при условията на евентуалност с иск по чл. 33, ал. 2 от ЗС с искане да бъде допуснато изкупуване от страна на съсобственика К. Х. А. на / ид.ч. от поземления имот, предмет на горепосочения договор. С определение от 23.09.2020 год., което е влязло в сила, първоинстанционният съд прекратил производството по делото в частта му по иска по чл. 26, ал. 2, предл. 1 и предл. 4 ЗЗД, поради липсата на правен интерес от търсената защита. На 08.10.2020 год. ответникът А. подал молба, с която поискал да му бъдат присъдени разноските по делото в размер на 5 000 лв., направени във връзка с недопустимия иск. С определение от 30.05.2022 год. първоинстанционният съд спрял производството по евентуалния иск по чл. 33, ал. 2 ЗС на основание чл. 229, ал. 1 ,т. 4 ГПК до приключване на производството по гр. дело № 9933/2021 год. по описа на СГС с влязло в сила решение. Посоченото дело било образувано по иск по чл. 26 от ЗЗД, предявен от ответника Б. А. срещу ответника – юридическо лице, с предмет сделката, обективирана в горепосочения нотариален акт, който бил уважен с влязло в сила решение. С молба от 25.10.2023 год. ищцата К. А. заявила, че поради обявената нищожност на процесния договор е отпаднал правния й интерес от иска по чл. 33, ал. 2 от ЗС, като поискала да не бъде ангажирана отговорността й за разноски, тъй като ответниците били провели само между тях процеса по обявяване на сделката за нищожна и че тя, с поведението си, не могла да въздейства върху този процес, като не била станала причина за отпадане на правния интерес по предявения по делото иск по чл.26 от ЗЗД. С определение № 260241 от 11.01.2024 год. първоинстанционният съд прекратил производството по делото и в частта му по иска по чл. 33, ал. 2 ЗС, поради липса на правен интерес от търсената защита, като оставил без уважение искането на ответника А. за присъждане на разноски – такива не му се дължат, тъй като е дал повод за завеждане на делото, а и последващото прекратяване на производството е с оглед новонастъпили обстоятелства по смисъла на чл. 235, ал. 3 ГПК след подаване на исковата молба. На 12.02.2024 год. ответникът А. подал молба, съдържаща искане по чл. 248 от ГПК за изменение на горепосоченото определение в частта му за разноските, което било оставено без уважение от първоинстанционния съд. Въззивният съд е приел, че това определение е частично неправилно. Изложил е съображения, че съгласно правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК, при прекратяване на производството по делото, ответникът има право на разноски, които е направил в процеса. Когато прекратяването на производството по делото е породено от факти, настъпили след предявяването на иска и именно тези факти са обусловили извод за недопустимост на предявения иск, отговорността за разноски ще следва да се понесе от ответника, т.е. на него не се дължат разноски от ищеца, ако ответникът с поведението си е станал причина за предявяването на иска. В тези случаи, съдът следва да изследва дали с поведението си, ответникът е станал причина за предявяването на иска, да направи извод за основателността на претенцията на ответника за присъждане на разноски, при прекратяването на иска поради липса на правен интерес за ищеца от неговото предявяване. Посочил е, че в случая производството по делото по иска за прогласяване нищожността на договор за прехвърляне на недвижим имот вместо изпълнение на задължение, сключен между двамата ответници, е било прекратено от първоинстанционния съд поради липса на правен интерес, тъй като ищците не са страна по тази сделка и не заявяват свои самостоятелни материални права по отношение предмета на договора, в който случай уважаването на иска да повлияе пряко и директно върху правата им сфера или ще възстановят свое нарушено право,ще установяват правоотношение засягащо правните им сфери или ще се породи право да придобият някакви права върху веща, предмет на разпоредителната сделка. След представяне на влязлото в сила решение №3877 от 19.12.2022 год., постановено по гр. дело № 9933/2021 год. на СГС, с което процесната сделка е обявена за нищожна по предявения от първия ответник срещу втория ответник иск по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че е отпаднал правния интерес от търсената защита с иска по чл. 33, ал. 2 ЗС, поради което е прекратил производството по делото и по този иск. Въззивният съд е формирал извода, че причина за предявяване и на двата иска е извършената от първия ответник в полза на втория ответник разпоредителна сделка с 1/2 ид.ч. от съсобствен между К. А. и първия ответник недвижим имот, но причината за прекратяването на делото по иска по чл. 26 ЗЗД не се дължи на поведението на първия ответник /за разлика от причината за прекратяване на производството по евентуалния иск по чл. 33, ал. 2 ЗС/. Прекратяването на производството по иска по чл. 26 ЗЗД е извършено преди да бъде предявен иска по чл. 26, ал. 2 ЗЗД от първия ответник срещу втория ответник. В този смисъл е формирал извода, че на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на ответника А. следва да бъдат присъдени разноски във връзка с иска по чл. 26 ЗЗД, но не в претендирания от него размер от 5 000 лв. Счел е, че възражението на ищците по чл. 78, ал. 5 ГПК е своевременно заявено и основателно, тъй като производството по претенцията е прекратено непосредствено след подаване на писмения отговор на исковата молба от ответника, във връзка със същата не са провеждани открити съдебни заседания, не са събирани и обсъждани доказателства, поради което за положения от процесуалния представител на ответника труд – изготвяне на писмен отговор на исковата молба, се дължи минималния размер на възнаграждението по чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 400 лв., който размер е справедлив и разумен предвид предмета на спора, цената на иска и труда, който е положен в защита интереса на ответника, както и съобразен с решение от 25.01.2024 год. по дело С-438/22 на СЕС. Въззивнит съд е счел, че прекратяването на производството по иска по чл. 33, ал. 2 ЗЗД е предизвикано поради новонастъпили след предявяването на иска обстоятелства, по независещи от ищцата причини, а сам първият ответник е иницирал и съдействал за настъпването им, поради което и последният няма право на разноски С тези мотиви е частично отменено първоинстанционното определение и е уважено искането на ответника Б. А. А. по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на определението за прекратяване на производството по иска по чл. 26 ЗЗД в частта му за разноските и К. Х. А., Б. Б. А. и Д. Б. А. са осъдени да заплатят на Б. А. А. сумата от 400 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение. На 18.06.2025 год. К. Х. А. е подала „частна касационна жалба“ с вх. №16580 от 18.06.2025 год., ведно с изложение за допускане на касационно обжалване, чието съдържание е напълно идентично с това на вече подадените от същата частна жалба с вх. № 19013 от 15.07.2024 год. /срещу определение № 1620 от 27.06.2024 год., постановено по ч. гр. дело № 1582/2024 год. по описа на Апелативен съд – София/ и изложение за допускане на касационно обжалване, въз основа на които е образувано настоящото производство пред ВКС. Доколкото в горепосочения документ не са изложени оплаквания срещу въззивното определение, постановено в производството по реда на чл. 247 ГПК и не е формулирано искане за неговата отмяна, то следва да се приеме, че същият има характера на писмено становище – с него касаторът заявява, че поддържа доводите и искането си за отмяна на основното въззивно определение. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно приетото съответно в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Служебното задължение на Върховния касационен съд да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по чл. 288 вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се констатира вероятност обжалваното въззивно определение да е недопустимо. Обжалваното определение е постановено при надлежно упражнено от настоящия касатор право на частна жалба срещу твърдения от него порочен първоинстанционнен акт, постановен в производството по чл. 248 ГПК. В тези предметни предели е и произнасянето на въззивния съд. Дали са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на касатора за разноски в първинстанционното производство представлява въпрос по същество на спора за разноските, а не по неговата допустимост Настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения в изложението въпрос, който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В последователната практика на ВКС, обективирана в цитираните в изложението решения на ВКС, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 67 от 03.04.2014 год. на ВКС по гр. дело № 2944/2013 год., IV г. о., ГК, определение № 89 от 22.01.2010 год. на ВКС по ч. т. дело № 752/2009 год., I т. о., ТК, определение № 609 от 15.07.2010 год. на ВКС по ч. т. дело № 256/2010 год., I т. о., ТК, определение № 455 от 12.11.2010 год. на ВКС по ч. гр. дело № 405/2010 год., II г.о., ГК, определение № 500 от 05.07.2012 год. на ВКС по ч. гр. дело № 282/2012 год., IV г. о., ГК, определение № 486 от 14.11.2019 год. на ВКС по ч. гр. дело № 4270/2019 год., IV г. о., ГК, определение № 2241 от 19.07.2023 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2792/2023 год., I г. о., ГК, определение № 57 от 28.01.2020 год. на ВКС по ч. гр. дело № 4532/2019 год., III г. о., ГК, определение № 1858 от 14.04.2025 год. на ВКС по ч. гр. дело № 608/2025 год., I г. о., ГК и др., се приема, че отговорността за разноски в гражданския процес е материално правоотношение между страните по делото. Тя е уредена в чл. 78 ГПК като безвиновна деликтна отговорност за разноските, които насрещната страна е направила при неблагоприятен изход на делото /в този смисъл мотиви към Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2017 год., ОСГК/. Правото на разноски по делото е имуществено право на страната, която е постигнала позитивен правен резултат в рамките на спора по същество, респ. при обжалване пред съответната съдебна инстанция. Страната, която е получила неблагоприятно за нея решение или е прекратено производството по предявен от нея иск, дължи съгласно чл. 78 ГПК на насрещната страна всички направени от нея разноски по делото. Законът не установява различен правен режим по отношение на отговорността на малолетно лице за разноски. Не съществува ограничение малолетните лица да бъдат страни в съдебни производства, нито в приложимостта на правилото на чл. 78, ал. 3 ГПК, както и на чл. 78, ал. 4 ГПК, спрямо тях. Липсва изрична законова разпоредба, която ги освобождава от това задължение, за което те отговарят с наличното си имущество, като установеното с разпоредбата на чл. 130, ал. 3 СК ограничение на освобождава децата от техните задължения и не ги възлага на родителите им. Общото правило е, че децата отговарят за задълженията си към трети лица със своето имущество, като това важи и за задълженията им за заплащане на разноски във всички хипотези на чл. 78 ГПК. Въззивният съд се е отклонил от цитираните разрешения на съдебната практика, доколкото не е съобразил обстоятелството, тълкувайки изявленията в исковата молба по реда на чл. 20 ЗЗД, че претенцията по чл. 26 ЗЗД е предявена от Б. Б. А. и Д. Б. А. – малолетни, действащи чрез своята майка и законен представител К. Х. А., които са обосновали правния си интерес от търсената защита с качеството си на кредитори на вземания за издръжка срещу ответника Б. А. А.. Доколкото производството по така заявената претенция е прекратено и защитавайки се срещу нея ответникът е направил разноските, които претендира, отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК на посочените ищци е лична. К. Х. А. не е страна по спора за нищожност на процесната разпоредителна сделка, поради което не носи отговорност за разноски. Ето защо въззивното определение следва да бъде отменено в обжалваната му част, а искането на ответника Б. А. А. по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото по иска по чл. 26 ЗЗД в частта му за разноските, дължими от К. Х. А., трябва да бъде оставено без уважение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение