Определение № 3530 от 07.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1296/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 455/18.12.2024 г., постановено от Софийския окръжен съд, по въззивно гр.д. № 658/2024 г. С него, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил Прокуратурата на Република България, Софийски градски съд и Софийски апелативен съд да заплатят солидарно на А. О. М. по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 500 лв. Присъдил също обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 500 лв., считано от 28.12.2016 г. до окончателното издължаване. В полза на ищеца М. са присъдени съдебноделоводни разноски. Софийският апелативен съд, представляван от председателя Д. Д., чрез съдебния помощник Г. П., обжалва въззивното решение в частта, с която е осъден солидарно да заплати с другите ответници обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 500 лв., на осн. чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, както и компенсаторна лихва, в размер на законната, считано от датата на увреждането до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. Иска отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друго, с което исковете бъдат отхвърлени, евентуално намален размерът на обезщетението, без да уточнява какъв е справедливият размер според страната. А. О. М., чрез адв. П. С., отговаря, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В евентуалност развива съображения за неоснователност на жалбата. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията. Софийският градски съд, представляван от председателя А. Т., чрез съдебния помощник М. Н., обжалва решението в частта, с която солидарно с другите ответници е осъден да заплати обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводните разноски. Иска отмяна на решението в обжалваната част и исковете да бъдат отхвърлени в цялост, евентуално да се намали размерът на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ до справедлив и обоснован съгласно чл. 52 ЗЗД; също не изяснява какъв е размерът, който според страната се явява справедлив в случая. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Насрещната страна А. О. М., чрез адв. П. С. отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по жалбата на СГС, евентуално, че тя е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Прокуратурата на РБ не е обжалвала въззивното решение и по отношение на нея то е влязло в сила. Тримата ответника, макар и в качеството на процесуални субституенти на държавата по иска с правно осн. чл. 2б ЗОДОВ, са отделни, самостоятелни страни по така предявената претенция; обикновени другари. Жалбата на другар не прави необжалвалият другар страна в следващата инстанция. В касационната инстанция прокурорът (не ПРБ като самостоятелен правен интерес) участва в защита на обществения интерес, по силата на чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, осъдил Прокуратурата на Република България, Софийския градски съд и Софийския апелативен съд да заплатят солидарно на А. О. М. по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 500 лв., като отхвърлил иска до 6000 лв. Присъдил също обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 500 лв., считано от 28.12.2016 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводни разноски в полза на ищеца. За да се произнесе, въззивният съд установил, че досъдебно производство № ЗМ-2377/2008 г. по описа на 05 РПУ-СДВР, пр.пр. № 11118/2010 год. на СГП, е образувано на 23.10.2008 г. за това, че на същата дата, около 11.30 ч., в [населено място], в 116 СУ „В. Левски“ неизвестен извършител е причинил смъртта на В. К. Т., поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност - престъпление по чл. 123, ал. 1, пр. 2 от НК. С постановление от 31.05.2011 г. ищецът е привлечен като обвиняем за посоченото престъпление и му е определена мярка за неотклонение „подписка“. На 26.07.2011 г. постановлението е предявено на обвиняемия и същият е разпитан в това качество, като на същата дата разследването е предявено и на пострадалите. На 09.09.2011 г. разследващият орган е провел разпити на 6 свидетели; с постановление от 03.02.2012 г. А. М. отново е привлечен като обвиняем и му е определена мярка за неотклонение „подписка“. Постановлението му е предявено на 27.02.2012 г., като е разпитан в качеството на обвиняем. Със заключително мнение от същата дата, досъдебното производство е изпратено на СГП за произнасяне на наблюдаващия прокурор. С постановление от 13.03.2012 г. прокурор при СГП е върнал досъдебното производство за допълнително разследване, тъй като в хода на разследването са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В периода м. май 2012 г. - м. август 2012 год. са изискани документи от значение за делото. През м. октомври са проведени разпити на обвиняемия. Производството по досъдебно производство № 2377/2008 год. по описа на 05 РУ-СДВР е приключило с изготвянето на обвинителен акт срещу А. М., внесен в съда на 19.10.2012 год., въз основа на който е образувано нохд. № 5028/2012 год. по описа на СГС, НК, 18-ти състав. Делото е насрочено в о.с.з. на 16.04.2013 год., когато съдът е приел за съвместно разглеждане предявените граждански искове на законните наследници на починалия, разпитал е 13 свидетели, приел е СМЕ и биологична експертиза и е отложил делото за 04.06.2013 г. Във второто открито съдебно заседание съдът е разпитал допуснатите в предходно съдебно заседание свидетели и е отложил делото за 04.07.2013 г. за изслушване на поемни лица. В това съдебно заседание единият свидетел не се е явил без уважителна причина и е установено, че другият свидетел е починал. Делото е отложено за 04.10.2013 г. когато са проведени множество съдебни следствени действия - разпит на свидетели и вещо лице и др. Съдът е постановил присъда № 279/04.10.2013 год., с която подсъдимият М. е признат за виновен и е осъден за престъпление по чл. 123, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ вр. чл. 2, ал. 1 от НК. Срещу присъдата е подадена въззивна жалба от подсъдимия, както и въззивна жалба от гражданските ищци и частни обвинители. Образувано е внохд. № 1101/2013 г. на САС. Делото е насрочено в о.с.з. на 12.12.2013 г., когато е даден ход на делото по същество. С решение № 484/20.12.2013 год. на САС е отменена присъда № 279/04.10.2013 год. на СГС и досъдебното производство е върнато на СГП за ново разглеждане и отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. С постановление на прокурор от СГП от 10.01.2014 г. досъдебното производство е върнато на 05 РПУ-СДВР с указания за допълнително разследване. С постановление от 06.02.2014 г. на ищеца е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 123, ал. 1, пр. 2, предл. 2 НК. На 13.02.2014 г. постановлението е предявено на обвиняемия. На 19.02.2014 г. водещият разследването е изготвил заключително мнение за предаване на обвиняемия на съд и на 26.02.2014 г. в СГС е внесен обвинителен акт, по който е образувано нохд. № 927/2014 г. С разпореждане от 20.03.2014 г. по това дело съдията-докладчик е насрочил делото в о.с.з. за 14.04.2014 г., когато е конституиран граждански ищец и частен обвинител, проведени са разпити на 12 свидетели, като делото е отложено за 10.06.2014 г. с оглед необходимостта от разпит на още свидетели. В това съдебно заседание са разпитани 4-ма свидетели и са извършени очни ставки. Делото е отложено за 09.07.2014 г., когато съдебното следствие е продължило с разпит на още трима свидетели, като за изслушване на заключения на вещи лица, делото е отложено за 10.10.2014 г.; впоследствие е пренасрочено за 14.11.2014 г. поради ангажираност на председателя на състава. Междувременно е постъпила молба от вещо лице за невъзможността му да се яви в о.с.з. На 14.11.2014 г. е проведено открито съдебно заседание, когато са приети заключенията на 4 експертизи и е проведен разпит на двама свидетели. Поради неявяване на едно вещо лице, делото е отложено за 10.02.2015 г. В проведеното заседание на тази дата съдът е продължил съдебното следствие, прието е съдебно заключение и е даден ход на съдебните прения. Постановена е присъда № 37/10.02.2015 г., с която подсъдимият е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото му обвинение. Срещу присъдата са подадени протест на прокурора и жалба на частния обвинител, като съдът е преценил, че жалбата е просрочена и я е върнал с разпореждане от 05.03.2015 год. Разпореждането е съобщено на 28.09.2015 год., не е обжалвано от частния обвинител и е влязло в сила. На 06.10.2015 г. делото ведно с протеста на СГП от 10.02.2015 г. е изпратено на САС; образувано е въззивно производство по внохд. № 953/2015 г. на САС. Делото е насрочено в о.с.з. на 06.11.2015 г., като разглеждането му е отложено за 11.12.2015 г. поради подаден сигнал за взривно устройство в съдебната палата. В проведеното публично съдебно заседание съдът е дал ход на съдебните прения и е обявил, че ще се произнесе с решение. С решение № 273/28.06.2016 г. САС е потвърдил присъда № 37/10.02.2015 г. на СГС. На 18.07.2016 г. е подадена касационна жалба от частния обвинител и граждански ищец против решението на САС, която е постъпила във ВКС на 02.09.2016 г. и въз основа на нея е образувано кнд № 948/2016 г. на ВКС. Делото е насрочено за разглеждане от ВКС на 17.11.2016 г.; с решение № 259/28.12.2016 г. касационната жалба е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. Съдът установил, че са налице предпоставките по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответниците и искът е доказан по основание. В периода, в който е продължило воденото срещу А. М. наказателно производство и в резултат на същото, последният е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние; чувствал голям срам, уплах, бил подтиснат, под стрес, разтревожен, изнервен. В шестмесечния срок по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ ищецът подал заявление до Инспектората на ВСС за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди, настъпили в резултат на нарушаване на правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на воденото срещу него наказателно производство. С писмо от 10.08.2017 г. искането му е отхвърлено от Министерството на правосъдието. Въззивният съд приел, че общата продължителност на наказателното производство е в размер на 5 г. и 7 м. и тя е неразумна; при преценката си дали срокът е разумен съдът съобразил сложността на делото, поведението на страните и на компетентните органи; установил, че досъдебното производство срещу ищеца е продължило 2 г. и 11 м., като през този период три пъти е връщано на етап досъдебно производство с указания за отстраняване на допуснати в хода на разследването съществени процесуални нарушения при предявяване на разследването, за прецизиране на обвинението и за извършване на допълнителни следствени действия и събиране на доказателства; по отношение на съдебната фаза на наказателното производство съдът приел, че забавяне първо е налице при разглеждане на нохд № 5028/2012 г. на СГС, което е продължило 1 г. със събиране на множество доказателства, извършване на редица съдебни следствени действия и с постановяване на осъдителна присъда, като не е било своевременно преценено от страна на съда, че в досъдебното производство са били налице допуснати съществени процесуални нарушения, констатирани едва при разглеждане на делото от САС при постановяване на решение № 484/20.12.2013 г.; прието е, че забавяне е налице и при първото насрочване на делото в о.с.з. на 16.04.2013 г. - почти три месеца след изтичане на законоустановения срок по 252, ал. 3 от НПК; следващото забавяне от страна на СГС е допуснато при новото разглеждане на делото от този съд (нохд № 927/2014 год.), като най-същественото забавяне е при изготвяне на мотивите към присъда № 37/10.02.2015 г. - същите са обявени на 14.08.2015 г., т.е. пет месеца след изтичане на законоустановения 30-дневен срок по чл. 308, ал. 1 от НПК; прието е още, че в съдебната фаза е налице забавяне и при разглеждане на внохд № 953/2015 г. на САС, изразяващо се в това, че съдебното решение № 273/28.06.2016 г. е постановено 5 месеца и половина след изтичане на предвидения в чл. 340, ал. 1 от НПК срок; прието, че действително наказателното производство се е отличавало с известна фактическа и правна сложност, но това не оправдава продължителността му; ищецът не е предприемал действия или бездействия, които да водят до забавяне на производството. Съдът, при определяне паричния еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди взел предвид следните обстоятелства: негативното отражение върху психиката на ищеца на воденото наказателно производство, породеният страх и притеснение. Същевременно е отчетено, че няма данни за причинени в резултат на дългата продължителност на наказателното преследване на ищеца трайни увреждания на физическото и психическото му здраве, както и на личния му живот, че са били налице фактическа и правна сложност на наказателното производство, като е направен извод, че продължителността му не надвишава значително разумната продължителност; По касационната жалба на Софийския апелативен съд: Касаторът се обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпроса: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства. Твърди се противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г. и ППВС № 1/1985 г., както и с решение № 17/18.02.2021 г. на ВКС по гр.д. № 2253/2020 г., III г.о. Поставеният правен въпрос е значим по всяко исково производство, като в случая се установява, че от разрешението му в частта, касаеща обсъждане на релевантните доказателства от въззивния съд, зависи крайният резултат по спора. Следва да се изясни, че разбирането на касатора за тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, с оглед оплакванията в касационната жалба и поставения във връзка с тях процесуалноправен въпрос, не е напълно съответно на предмета на произнасяне на въззивния съд, който е съд по съществото на спора, а при действието на ГПК от 2007 г. е и ограничен в рамките на чл. 269 ГПК; цитираните ППВС 1/1958 г. и ППВС № 7/1965 г., приети при действието на отменения ГПК от 1952 г. и то, когато втората инстанция в граждански процес действа като контролно-отменителна, са също не изцяло приложими. В тази връзка, твърдението, че не било обсъдено нито едно от релевираните оплаквания на страната, освен че е неконкретно, което значи - бланкетно, но и не държи сметка за характера на въззивното производство, в което второстепенният съд не се произнася по оплаквания в жалбата, а разглежда спора в рамките на чл. 269 ГПК, като съд по същество, така, както е сторил в случая и окръжният съд. Оплакването за необсъждане на всички релевантни доказателства обаче е конкретно – относно представени от страната заверени копия от решения: № 375/30.03.2018 г., постановено по гр.д. № 10997/2017 г. на СГС и № 812/09.04.2019 г., постановено по въззивно гр.д. № 496/2019 г. по описа на САС. Решенията действително не са съобразени от въззивния съд, а те са постановени по иск на А. О. против Прокуратурата на РБ по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за причинени му имуществени и неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление – същото, във връзка с което е заявил настоящата претенция по чл. 2б ЗОДОВ. При това положение, касационно обжалване следва да се допусне по поставения от касатора правен въпрос, уточнен от настоящия състав: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими доказателства, поради наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира също, че касационно обжалване следва да се допусне и поради необходимостта от произнасяне по допустимостта на въззивното решение с оглед правната възможност да се търси обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ за нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателно дело в разумен срок, когато преди това, между същите страни, има влязло в сила решение по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, по иск за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконното обвинение по същото наказателно производство, между които са и тези от неразумния срок на същото. По касационна жалба на Софийския градски съд: В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставя следния правен въпрос: при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва ли съдът да вземе предвид всички обстоятелства, които обуславят вредите, както и следва ли в мотивите си да посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на неимуществените вреди. Твърди противоречие на въззивното решение с решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на ВКС, IV г. о.; ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11, решение № 166 от 13.06.2019 г. по гр. д. № 4391/2018 г., IV г. о. на ВКС, решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 154 от 30.10.2012 г. по т.д. № 807/2011 г. на ВКС, II т.о. Съставът на ВКС намира, че въпросът е относим към предмета на спора, но не се установява, че разглеждането му е от значение за крайния резултат в интерес на касатора, а още не е налице и поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика. В касационната жалба СГС излага касационни доводи, които са извън поставения правен въпрос; няма оплаквания, че съдът не е взел предвид обстоятелство, което би изключило изобщо отговорността на ответниците или би намалило размера на обезщетението. В предварителната селекция по чл. 288 ГПК съставът на Върховния касационен съд търси да установи наличие на зависимост между поставените въпроси и крайния резултат по спора – дали разглеждането му в конкретния случай би довело до промяна на въззивното решението и то, в полза на жалбоподател (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Касационната инстанция е ограничена в своята контролноотменителна по естеството си проверка до конкретните касационни доводи; служебно проверява за правилност въззивния съдебен акт по изключение и в строго определени хипотези, а случаят не е такъв. В касационната жалба се твърди, че съдът неточно е приложил чл. 2б ЗОДОВ, защото не е налице забава при разглеждане на делото; въззивният съд не е обсъдил оплакванията във въззивната жалба и е трябвало да установи, че ответниците заедно са извършили поведение, с което са допринесли за настъпване на вредоносния резултат, за да ангажира солидарната им отговорност. Съдът, също, не бил съобразил критериите по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС. Казаното няма отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които трябва да вземе предвид съдът при определяне размера на обезщетението. На следващо място, въззивният съд ясно, пълно и точно се е аргументирал, като е обсъдил всички обстоятелства, които, според него са от значение за увреждането на ищеца и размера на обезщетението, определено по справедливост. Следващият правен въпрос, поставен в изложението на СГС, преформулиран от състава на ВКС, е: в хипотезата на чл. 2б ЗОДОВ съдът трябва ли да прави своя преценка за правилността на поставените актове в производство, по отношение на което е предявен иска по чл. 2б ЗОДОВ, както и дали отделните действия на органите на досъдебното производство, на прокурор или съдия, са извършени в срок или не. Въпросът е включен в предмета на спора, от значение е за крайния резултат и въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по жалбата на СГС, с оглед точното приложение на закона, както и за развитие на правото – хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Мотивиран от горното, съдът