Определение № 881 от 24.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3667/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по жалба на Х. А. Б., с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 208 от 27.02.2025 г. по гр.д.№ 2506/ 2024 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 13343/ 2021 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове против: Е. Д. Г., квалифицирани по чл.26 ал.1 пр.1, 2 и 3 и ал.2 пр.2 - за обявяване нищожността на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 131, том V, рег. № 7913, дело № 739/ 2003 г. от 19.11.2003 г. на нотариус рег.№ *, с който Х. Б. прехвърлил на Е. Г. собствеността върху апартамент № 146, находящ се в [населено място],[жк]зона *, [жилищен адрес] състоящ се от три стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, с площ от 108,75 кв.м., при съседи изток-фасада, запад-фасада, север-ап.145 и стълбище, юг-фасада, заедно с избено помещение № *, с площ от 3,83 кв.м., при съседи: изток-коридор, запад-фасада, север-мазе на ап.№ 147, юг-мазе на ап.145, заедно с 4,184 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, както и иск, квалифициран по чл.29 ал.1 ЗЗД за унищожаване на същия договор; И. В. В., квалифициран по чл.124 ГПК - за установяване по отношение на И. В., че Х. Б. е собственик на имота, посочен по-горе; М. Н. В., квалифициран по чл. 108 ЗС - за установяване по отношение на М. В., че Х. Б. е собственик на имота, посочен по-горе и за осъждането й да предаде владението върху имота; М. Н. В. и „Юробанк България“ АД, квалифициран по чл.26 ал.1 пр.1 вр. чл.167 ал.3 ЗЗД - за обявяване нищожността на договор за учредяване на ипотека върху посочения имот, обективиран в нотариален акт от 02.07.2008, № 168, т.VII, рег.№ 15969, дело № 1283/ 2008 г. на нотариус рег. № * и е разпределена отговорността за таксите и разноските по делото. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят претендира допускане на обжалвания акт до касационен контрол по въпроса „Може ли съдът да основе своите изводи само на част от доказателствата и доказателствените средства избрани от него, без да обсъди и другите и в случая решаващия състав е приел, че указанията на И. Б., който е брат на ищеца се явява заинтересовано лице без да изложи други мотиви защо не ги кредитира, както и липсват мотиви на Апелативния съд за познанството на ищеца със свидетелката Т. преди посещението му в заложната къща, да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни и не ги обсъжда в съвкупност с другите събрани доказателства?“. Според касатора въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с практиката на ВКС, същевременно поддържа, че произнасянето на ВКС ще има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна Е. Г. оспорва жалбата като поддържа, че по поставения въпрос няма противоречия в практиката и че съдът го е разрешил в съответствие с тази практика. Излага съображения, че не са налице нито допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК, нито по т.3 от същата разпоредба. Моли касационният контрол да не бъде допуснат, евентуално излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Ответната страна И. В. оспорва жалбата като поддържа, че поставеният от касатора въпрос не съответства на мотивите на въззивния съд и на данните по делото. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд не било основание да се допусне касационния контрол. Нямало и противоречие с практиката на ВКС, нито било налице допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Моли касационният контрол да не бъде допуснат, евентуално излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Ответната страна М. В. оспорва жалбата като поддържа, че касаторът не е формулирал никакъв въпрос съгласно изискванията на чл.280 ГПК. Поддържа също, че решението на въззивния съд не противоречи на практиката на ВКС и че не било налице допълнителното основание по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК – касаторът допускал смешение между касационното основание по чл.281 т.3 ГПК с основанията за достъп до касационен контрол. Моли такъв контрол да не бъде допуснат, евентуално излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Ответната страна „Юробанк България“ АД оспорва жалбата като поддържа, че формулираният от касатора въпрос е поставен общо и бланкетно. В мотивите на обжалвания акт били обсъдени всички релевантни за спора обстоятелства и бил даден отговор на всички възражения и доводи на страните. Не било налице нито допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК, нито това по т.3 на разпоредбата. Моли касационния контрол да не бъде допуснат, евентуално излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Жалбата е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд приел за установено, че през 1993 г. ищецът придобил собствеността на апартамент № 146, находящ се в [населено място],[жк]зона *, [жилищен адрес] състоящ се от три стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, с площ от 108,75 кв.м. С нотариален акт № 131, том V, рег.№ 7913, дело № 739/ 2003 г. от 19.11.2003 г. на нотариус с рег.№ * той продал този имот на Е. Д. Т. на 19.11.2003 г. за сумата 15 000 лв., при данъчна оценка в размер на 26 884,40 лв. С нотариален акт № 53, том IV, рег.№ 8255, дело № 555/ 2006 г. на нотариус рег.№ * Е. Д. Т. продала същия имот на И. В. В. за сумата от 33 650,10 лв. С нотариален акт от 02.07.2008 г., № 167, том VII, рег.№ 15968, дело № 1282/ 2008 г. на нотариус с рег.№ *, И. В. В. продала имота на М. Н. В. за сумата от 20 006 евро, изплатена на продавача чрез кредит, отпуснат от „Юробанк И Еф Джи България“ АД. С нотариален акт от 02.07.2008, № 168, том VII, рег.№ 15969, дело № 1283/ 2008 г. на нотариус рег.№ * М. Н. В. учредила в полза на банката-кредитор ипотека върху имота за обезпечаване на вземане по договор за банков кредит № HL37348/ 02.07.2008 г. Във връзка с продажбата на имота Х. Б. подал сигнал до прокуратурата за извършена измама, по който била образувана преписка № 206/ 2010 г. на Софийска районна прокуратура. Проверката по преписката завършила с постановление за отказ за образуване на наказателно производство, а материалите по нея били унищожени, съгласно акт от 05.06.2017 г. На 31.05.2010 г. ответницата М. Н. В. била въведена във владение на процесния апартамент съгласно издаден изпълнителен лист от 19.03.2010 г. По време на въвода в апартамента бил намерен Х. А. Б., чийто движими вещи били извадени от имота. Между ищеца Б. и дружество с наименование „Г-7“ ЕООД съществувало правоотношение, породено от сключен договор или договори за заем, но нямало данни нито каква е предадената сума или суми, нито какъв е размера на лихвите, нито какво е платено и кога и какъв е бил срокът за плащане. От показанията на свидетеля И. А. Б. /брат на ищеца/ съдът установил, че през 2003 година двамата братя отишли в заложна къща, която била на „бай Петко“, където ищецът се срещнал с работещата там Е. Т., но не установил тази ответница да е дала заем на ищеца. Посочил, че свидетелските показания за този факт са вътрешно противоречиви, тъй като същият свидетел заявил, че вноските по заема са плащани в заложната къща и бележки за плащанията са заверявани с печат от заложната къща. В тази част показанията на И. Б. не съответствали и на останалите събрани в производство доказателства, включително представени от самия ищец копия от хартиени квадратни документи, вероятно картончета с положен печат на „Г-7“ ЕООД. От показанията на свидетеля А. В. П. съдът установил, че заложната къща „Г-7“давала заеми срещу залог на злато, уредби, телевизори, но не е давала заеми срещу залог на недвижими имоти. В помещение, в което се извършвали сделките, можело да се влиза само по един клиент, като се допуска до вътрешността с бутон от служителя. На свидетелката било известно, че Е. Т. искала купи жилище, но не знае повече подробности. От свидетелските показания на Е. Й. К. съдът установил, че тя била колежка с Е. Т. във фирма „ТИМ 2000“, която давала микрокредити срещу златни бижута, черна техника и джиесеми, но не е давала заеми срещу залог на недвижими имоти. Е. Т. й споделила, че търси да закупи апартамент, но свидетелката не знае никакви подробности по този въпрос. От свидетелските показания на В. Н. В. съдът установил, че ответницата М. В. от 2007 г. работи като готвач в заведение, което се стопанисва от фирма на свидетеля. През 2008 г. М. закупила апартамент с кредит от банка, като в присъствието на свидетеля била въведена във владение на този апартамент от съдебен изпълнител през 2010 г. Ответницата отдавала имота под наем за известно време, а от 2014 г. самата тя заживяла там, заедно със семейството си. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел неоснователност на предявените искове. Твърдението на ищеца, че договорът за продажба от 19.11.2003 г. бил нищожен поради противоречие със закона, тъй като обезпечавал изпълнение на задължението по договор за заем, сключен на същата дата между него като заемател и Е. Д. Т. като заемодател, останало недоказано. Единствените доказателства за сключен заем между двамата се съдържали в свидетелските показания на И. А. Б., но той, като брат на ищеца, бил заинтересован от изхода на делото и не следвало да му се даде вяра. Заемно правоотношение съществувало между ищеца и „Г-7“ ЕООД, по което Х. Б. дължал и връщал предоставени му в заем парични суми, но нямало данни за връзка между извършената на 19.11.2003 г. продажба и сключения договор за заем с „Г-7“ ЕООД. Нямало доказателства за сключен договор за заем между ищеца и ответницата Е. Т. преди или по време на сключването на договора за покупко-продажба от 19.11.2003 г., поради това и претенцията за нищожност на продажбата поради заобикаляне на закона била неоснователна. Сделката не противоречала и на добрите нрави, защото нееквивалентността на престациите като конкретен пример за нарушение на добрите нрави води до нищожност на сделката, когато практически липсва престация. Процесният имот бил продаден от ищеца на първата ответница за сумата от 15 000 лв. при данъчната оценка 26 884,40 лв, като разликата между тези стойности била в рамките на допустимата обективна нееквивалентност и свободата на договаряне. Нямало доказателства за твърденията на ищеца, че при сключването на договора на 19.11.2003 г. не е имал намерение да прехвърли имота, а само да обезпечи другата сделка, затова продажбата не била нищожна и поради липса на съгласие. Неоснователен бил и искът за унищожаване на договора от 19.11.2003 г., като сключен поради измама. Той бил погасен по давност съгласно чл.32 ЗЗД, а ответницата Т. направила надлежно възражение за това. Освен това по делото нямало доказателства Е. Т. да е въвела в заблуждение продавача, че сключеният договор за продажба цели само обезпечаване на договор за заем и че ако получената сума по последният бъде върната, ще бъде върнат и имота. Не било установено, че между страните по договора за продажба е било възникнало заемно правоотношение. По иска срещу ответницата И. В. В., че ищецът е собственик на процесния апартамент, съдът посочил, че щом договорът за покупко-продажба от 19.11.2003 г. е валиден, той е породил вещно-правно действие и от 19.11.2003 г., носител на правото на собственост върху апартамента е ответницата Е. Т.. И. В. на 04.08.2006 г. придобила това право чрез договор за продажба и станала собственик на имота. По иска срещу ответницата М. В. съдът приел, че правото на собственост върху апартамента преминало от патримониума на И. В. в патримониума на М. В., като всички сключени договори за покупко-продажба /съответно на 19.11.2003 г., на 04.08.2006 г. и на 02.07.2008 г./ породили вещно-правен ефект и довели до придобиване правото на собственост върху процесния апартамент от купувачите. Съдът добавил, че дори да била установена нищожност на първия договор за продажба от 19.11.2003 г., ответницата М. В. би могла да придобие правото на собственост върху апартамента чрез продължило давностно владение от 31.05.2010 г. до момента на предявяване на исковата молба – 04.11.2021 г. По иска за обявяване нищожността на договора за учредяване на ипотека съдът приел, че ответницата М. В. придобила правото на собственост върху процесния апартамент на 02.07.2008 г., поради което валидно на същата дата е учредила върху него ипотека в полза на „Юробанк България“ АД и договорът не бил нищожен като сключен от несобственик. Не са налице основания за допускане на така мотивираното решение до касационен контрол, тъй като единственият въпрос, който касаторът е формулирал в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не е правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания въпросът на касатора не отговаря. Въпросът касае обсъждането на доказателствата от въззивния съд и фактическите му установявания и изисква проверка по същество. Такава проверка в производството по чл.288 ГПК не може да бъде извършена. Както е изяснено в горепосоченото Тълкувателно решение, формулирането на правен въпрос, по който касационно обжалване може да бъде допуснато, е ангажимент на касатора. Върховният касационен съд не може служебно да повдига такъв въпрос, тъй като това би било в нарушение на принципа на диспозитивното начало и би довело до недопустимо подпомагане от съда на една от страните в процеса. След като единственото формулирано от касатора питане не отговаря на изискванията на чл.280 ал.1 ГПК, обжалването не следва да бъде допуснато. С оглед изхода от спора касаторът дължи на ответните страни разноските за производството, които трябва да бъдат превалутирани при условията на Закона за въвеждане на еврото в Република България. По изложените съображения Върховният касационен съд