Определение № 773 от 18.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1661/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 3 от 08.01.2024 г. по в. гр. д. № 588/2023 г. на Пазарджишкия окръжен съд е обезсилено решение № 886 от 31.07.2023 г. по гр. д. № 4250/2021 г. на Пазарджишкия районен съд и вместо него е постановено друго, с което е оставен без разглеждане предявеният от Е. Т. Д. срещу Община Белово положителен установителен иск за собственост на шест земеделски земи в землището на [населено място]: имот № * с площ 1513 кв. м.; № * с площ 632 кв. м.; № * с площ 728 кв. м.; № * с площ 500 кв. м.; № * с площ 518 кв. м. и № * с площ 975 кв. м. и е прекратил производството по този иск.

Въззивният съд е приел, че с решение № Б-810 от 08.09.2003 г. на ОСЗ-Белово на наследниците на Т. Д. Д., чийто единствен наследник е ищцата Е. Т. Д., е възстановено правото на собственост в съществуващи /възстановими/ стари реални граници на нива от 6. 000 дка, находяща се в терен по §4 ПЗР на ЗСПЗЗ в землището на [населено място], местността „К.“. Със заповед № 121/17.03.2021 г. на кмета на общ. Белово на основание § 4 к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ и чл. 28а, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, вр. § 46, ал. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ, въз основа на влязъл в сила план на новообразуваните имоти /ПНИ/, е възстановено правото на собственост на наследниците на Т. Д. върху новообразуван имот извън строителните граници, с номер * в масив 39 по ПНИ с площ 1513 кв. м. Ищцата е подала жалба срещу тази заповед, но по нея не се е развило производство. Същевременно със заповед № 221/15.04.2021 г. на кмета на Община Белово е отменена предходната заповед № 121/17.03.2021 г. На Е. Д. е отговорено с писмо изх. № 1101-191-1/11.10.2021 г. на Областна администрация-Пазарджик с предложени два варианта по претенцията й за размера на площта за възстановяване с оглед решение №Б-810 от 2003 г. и изменение на влязъл в сила ПНИ. Първи вариант – заинтересованото лице да представи геодезическо заснемане на границите на претендирания имот, изработено от лицензиран геодезист. Втори вариант –да се издаде нова заповед по § 4к, ал. 7 от ПЗР на ЗСПЗЗ за имот № * с площ от 1513 кв. м. и друга заповед по § 4 к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ за имот № *** с площ от 1. 492 кв. м., който е записан за временно общинска собственост без документи за права. В този случай общата площ на двата имота става 3005 кв. м. и отговаря на изискванията за площите на имотите по чл. 18ж, ал. 3 и ал. 4 ППЗСПЗЗ. Липсват твърдения по делото, а и доказателства да са били предприети от ищцата действия във връзка с това писмо.

Прието е, че според техническата експертиза имотът на наследодателя на ищцата е заснет в ПНИ с пл. № * и с площ от 4946 кв. м. В него попадат новообразувани имоти на ползватели: № * с площ от 632 м. кв., записан на А. К., ползвател; с № * с площ от 368 м. кв., записан на Т. Д., собственик; с № * с площ от 590 м. кв., записан на Т. Д., собственик; с № 39.17 с площ от 613 м. кв., записан на Т. Д., собственик; с № * с площ от 734 м. кв., записан на Б. П., ползвател; с № * с площ от 499 м. кв., записан на Н. Ш., ползвател; с № * с площ от 510 м. кв., записан на А. Ш., ползвател; с № * с площ от 1000 м. кв., записан на Н. Ч., ползвател. Имоти с № *, * и * с площ от 1 571 м. кв. били обединени в един общ имот с № * и възстановен на наследодателя на ищеца, а за останалите имоти, записани на ползвателите, била изготвена таблица към одобрения план на новообразуваните имоти за изчисляване на дължимо обезщетение.

При тези данни от правна страна въззивният съд е приел, че предявеният иск за собственост е процесуално недопустим, тъй като не е приключила процедурата по възстановяване на собствеността на ищцата върху спорните имоти.

След изключително подробен и задълбочен преглед на практиката на ВКС по приложимите разпоредби на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ въззивният съд е приел, че след като имотът на наследодателя на ищцата попада в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и след като искът за собственост се основава на възстановени права с решение № Б-810 от 08.09.2003 г. на ОСЗ-Белово, издадено след изменението на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ, ДВ, бр.68/1999 г., то процедурата по възстановяване на собствеността следва да приключи със заповед на кмета на общината по № 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, каквато няма. Прието е също, че в исковата молба липсват твърдения досежно реституционния ефект на решение Б-446 от 18.04.1994 г., решение № 446 от 24.04.1998 г. и решение №Б-446 от 11.05.1998 г. на ПК-Белово, съгласно които се възстановява правото на собственост на земи в съществуващи или възстановими стари реални граници в землището на [населено място] в полза на наследодателя на ищцата върху нива с площ от 6-дка, девета категория, находяща се в землището на [населено място], местност „К.“. Едва във въззивната жалба за първи път се излагат такива. С въззивната жалба е недопустимо да се твърдят нови обстоятелства, извън изключенията по чл. 266, ал. 2 от ГПК, поради което въззивният съд въобще не следва да се произнася по тях и да анализира посочените три решения.

Прието е, че няма издадена заповед по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ за възстановяване на имот № ***, въпреки че според ПНИ този имот фигурира на името на наследодателя на ищцата. Заповедта по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ № 121/17.03.2021 г. за възстановяване е била отменена и не е последвало действие на административния орган за финализиране на реституцията по отношение на този имот. Пътят на защита от бездействие на органа по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ не е чрез предявяване на иск за собственост, а чрез обжалване на отказа на този орган да приключи процедурата по възстановяване на собствеността.

Съдът е приел, че за останалите имоти *, *, *, * и ***, за които са издадени заповеди по § 4к, ал.7 ПЗР в полза на бившите ползватели, е налице спор за материално право, който следва да бъде разрешен с тяхно участие по реда на § 4к, ал.8, т.1 ПЗР на ЗСПЗЗ, а не чрез предявяване на положителени установителни искове за собственост срещу общината. В случай, че тези искове бъдат уважени, решението на съда ще бъде основание за изменение на влезлия в сила ПНИ.

В заключение съдът е обобщил, че предявеният срещу общината положителен установителен иск за собственост е недопустим, поради което е обезсилил решението на първата инстанция по него и е прекратил производството по делото.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищцата Е. Т. Д..

Жалбоподателката счита, че мотивите на въззивния съд са противоречиви, като се позовава на една част от въззивното решение, в което се цитира практика на ВКС, според която искът по § 4к, ал.8, т.1, предл. 2 ПЗР на ЗСПЗЗ е процесуално допустим като установителен иск за собственост, а само осъдителният петитум е недопустим. Счита, че колизия на права е възникнала не между нея и ползвателите, на които е признато право на изкупуване, а между ищцата и общината, която неправилно е провела процедурата по признаване на правата на тези ползватели. Позовава се на техническата експертиза, която давала информация, че такива права не са съществували. Позовава се и на заповед № 121/17.03.2021 г., с която й е била възстановена собствеността върху един от спорните имоти, която обаче незнайно защо след обжалването й била отменена от органа, който я е издал. Счита, че се легитимира като собственик на спорните имоти с решения № Б-466/18.08.1994 г., решение № Б-466/24.04.1994 г. и решение № 446/11.05.1998 г. на ПК Белово за възстановяване право на собственост, които постъпили по делото в първото съдебно заседание след изискването им от ОСЗ-Белово и които първата инстанция обсъдила. Счита, че още първото решение от 1994 г. има конститутивно действие. Решението е издадено преди изменението на чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ, а освен това към този момент не е имало изискване решението да се придружава от скица на имота. Не били представени и доказателства, че заповедите, с които се признават права на ползвателите, са влезли в сила.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:

1. При положение, че не са налице предпоставките на § 4а, § 4б, § 4в, § 4г, §4д, § 4ж и § 4з ПЗР на ЗСПЗЗ и по § 61 и § 63 ПЗР на ППЗСПЗЗ и Община Белово въпреки това, при грубо нарушение на закона, е издала заповеди в полза на лица, сочени като ползватели на процесните имоти № *, *,*, * и ***, за които заповеди липсват категорични доказателства, че са влезли в сила, ищецът, легитимиращ се като наследник на бивш собственик, има ли правен интерес от водене на установителен иск за собственост. При такава ситуация срещу кого следва да се предяви иска – срещу лицата, сочени за ползватели, които все още не са собственици на процесните имоти по презумпцията на закона, или срещу Община Белово, която е компетентна да финализира реституционната процедура с издаване на заповеди, индивидуализиращи съответните имоти.

2. Задължително ли е жалбоподателката да обжалва по административен ред отказа на административния орган да финализира реституционната процедура, при положение, че е налице грубо нарушение на закона от нейна страна, а точно с това не е съгласна доверителката ми, преди да предяви установителен иск за собственост по отношение на процесните имоти, за които доказа, че попадат върху възстановения й от ПК/ОСЗ имот и не са налице предпоставките на § 4а, § 4б, § 4в, § 4г, §4д, § 4ж и § 4з ПЗР на ЗСПЗЗ и по § 61 и § 63 ПЗР на ППЗСПЗЗ по отношение на тях.

3. В случай, че първоинстанционният съд е приел в първото по делото съдебно заседание като доказателства други решения на ПК Белово / решения № Б-466/18.08.1994 г., решение № Б-466/24.04.1998 г. и решение № 446/11.05.1998 г./, предшестващи решение № Б-810/08.09.2003 г. на ОСЗ Белово като допустими и относими с оглед представени от ответната страна доказателства по делото в срока за писмен отговор и ги е разгледал в своето решение, правилно ли е въззивният съд да ги определя като нови обстоятелства, сочени във въззивната жалба, извън изключенията на чл.266, ал.2 ГПК.

Ответникът Община Белово не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не е налице обаче поддържаното от жалбоподателката основание по чл.280, а.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос са свежда до това кой е надлежен ответник по иск за собственост на земеделска земя в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ– ползвателите, на чиито имена са издадени заповеди по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, или общината, която не е издала такава заповед в полза на ищеца, въпреки че той има право на възстановяване, а ползвателите – не са имали право на изкупуване.

По този въпрос въззивното решение съответства на практиката на ВКС, на която съдът се е позовал. В посочената хипотеза спорът е по § 4к, ал.8 ПЗР на ЗСПЗЗ и възниква между лицата, които имат конкуриращи права – от една страна бившият собственик или неговите наследници, които считат, че са налице предпоставките на закона за възстановяване на собствеността им, и от друга страна ползвателите, на които е признато право на изкупуване и в полза на които са издадени заповеди по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ, които ги легитимират като собственици. В производството по това дело съдът ще разреши спора имал ли е законно основание кметът на общината да признае права на ползвателите и да издаде в тяхна полза заповеди по §4к, ал.7, или не е имал такова основание. В зависимост от този извод ще се разреши и спорът кому принадлежи правото на собственост върху земеделския имот. Общината не е надлежен ответник по иска за собственост, тъй като в случая на неин орган са възложени само административни функции по одобряване на ПНИ и издаване на необходимите заповеди по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Общината не претендира никаква собственост върху спорните имоти и затова тя не може да бъде надлежен ответник по предявения иск за собственост.

Вторият въпрос е за реда, по който може да се защити ищцата, при положение, че не е довършена процедурата по възстановяване на собствеността й върху процесните имоти. Въпросът е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. Д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, но по него не е налице противоречива практика, която да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд се е позовал на относимата практика на ВКС - решение № 342 от 21.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1221/2008 г., I г. о., в което е разгледана подобна хипотеза. По това дело ищецът, който е бил с признато право на възстановяване на собственост върху земя в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ е предявил отрицателен установителен иск за собственост срещу ползвателите, на които са били издадени заповеди по § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ за същия имот. С уважаването на този отрицателен установителен иск са отречени правата на ползвателите и съответно – премахната е пречката за издаване на заповед по § 4к, ал.7 в полза на ищеца, която ще довърши процедурата му по възстановяване на собствеността. Съдът се е позовал и на друга практика на ВКС, която намира за допустим и положителен установителен иск в подобна хипотеза, но предявен не срещу общината, както е в настоящия случай, а срещу ползвателите с издадени заповеди по § 4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ – решение № 77 от 5.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 546/2012 г., I г. о. Цитирана е и друга практика все за разрешаване на конкуренцията на права на лицата, в чиято полза следва да се издаде заповед по чл.4к, ал.7 ПЗР на ЗСПЗЗ. Въззивното решение съответства на тази практика. Що се отнася за имот № ***, за който на ищцата по настоящото дело е признато право на възстановяване на собствеността и не е възникнал спор за собственост с трети лица, напротив, в ПНИ за този имот фигурира името на наследодателя на ищцата, там пътят на защита действително е само по административен ред, чрез обжалване на отказа на кмета на общината да финализира процедурата по възстановяване на собствеността. За този имот спор за собственост с трети лица или с общината няма. Данните по делото сочат, че общината изисква съдействие от ищцата по този въпрос, тъй като подобна заповед вече е била издавана на нейно име, но е била отменена от кмета след подадена от нея жалба.

Няма основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос. Действително, по искане на ищцата в първото по делото заседание районният съд е приел допълнителни доказателства – три решения на ПК-Белово Б-466/18.08.1994 г., Б-466/24.04.1998 г. и Б- 446/11.05.1998 г, които не са били представени с исковата молба. Искът за собственост на ищцата се основава на последващо решение Б-810 от 08.09.2003 г., а предходните не са въведени като основание на предявения иск. Но дори да бяха своевременно представени още с исковата молба и дори искът да се основаваше на твърдения за приключила реституция с тези решения на ПК-Белово, които са преди изменението на чл.14, ал.1 ЗСПЗЗ, ДВ, бр.68/1999 г., то резултатът по делото би бил същият – от една страна защото искът е предявен срещу ненадлежен ответник и от друга – защото в тези решения възстановеният имот не е индивидуализиран по никакъв начин, освен с неговата площ – т.е. няма нито посочен кадастрален номер по някакъв план, нито граници, а според практиката на ВКС такива решения нямат конститутивен ефект, тъй като в тях не е посочен обектът на реституция. Ето защо и по третия въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

Съставът на ВКС констатира, че касационната жалба съдържа оплакване срещу въззивното решение в частта за разноските. В тази част жалбата има характер на молба по чл.248 ГПК, по която следва да се произнесе въззивният съд.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,