Определение № 60276 от 12.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1795/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Р. С. К., подадена чрез адвокат А. К., срещу определение № 260739 от 14.01.2021 г. по ч. гр. дело №13138/2020 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено определение № 165619 от 31.07.2020 г. по гр. дело № 22937/2020 г. на СРС, ГО, 176 състав и е осъден Р. К. да заплати 350 лв. разноски в частното въззивно производство. С определение № 165619 от 31.07.2020 г. по гр. дело № 22937/2020 г. на СРС, ГО, 176 състав, първоинстанционният съд е прекратил производството по делото на основание чл.233 ГПК поради отказ от предявения иск.

Въззивният съд е приел за установено по делото, че на 30.07.2020 г. е подадена молба от ищеца Р. К., подписана лично от него, в която се съдържа изрично волеизявление за отказ от предявените искове. По този начин първоинстанционният съд е надлежно десезиран от разглеждането на правния спор /предявените от Р. С. К. срещу К. С. К. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 240 ЗЗД - образувано производство пред СРС по гр. дело № 22937/2020 г./. За съда не съществува задължение да предостави възможност на страната да потвърди волята си в определен срок, нито да разгледа молбата в открито съдебно заседание с участието на ищеца за извършване на същата проверка. Ето защо въззивният съд е приел за неоснователни доводите на жалбоподателя за нарушаване на съдопроизводствените правила поради постановяване на определението в деня, следващ датата на депозиране на молбата по чл. 233 ГПК. Отказът от иск зависи изцяло от волята на ищеца, не се иска съгласие на насрещната страна и съдът проверява дали изхожда от легитимирано лице и висящ ли е процесът. С оглед необходимостта в молбата за отказ да се съдържа ясно изразена воля на ищеца за разпореждане с предмета на спора е констатирано, че подписът на лицето е удостоверен с нотариална заверка, а в нотариалното производство е участвал и преводач-тълковник /съгл. чл. 583, ал. 2 ГПК/, който собственоръчно е удостоверил, че съдържанието на молбата е съобщено /тълкувано/ на лицето и документът е подписан след неговото одобрение. Ето защо процесуалното действие е извършено надлежно. Ищецът не оспорва, че молбата по чл. 233 ГПК е подписана от него. Твърденията за опорочаване на волята му, изразяващи се в неразбиране на последиците от това волеизявление, както и че ответникът се е възползвал от неговата неосведоменост и неопитност и го е принудил да подпише молбата, не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство. Твърденията в частната жалба за осъществени измамливи действия по отношение на ищеца, довели до опорочаване на волята му, не са подкрепени с доказателства, не са направени и съответни относими доказателствени искания. Поради това въззивният съд е приел, че същите не са установени по надлежния ред и са неоснователни.Обстоятелството по изготвяне и подаване на жалба пред органите на полицията с помощта на преводача-тълковник, не са относими към установяване на релевантните за спора факти относно твърдението, че волята на ищеца при подписване на молбата за отказ от иск е опорочена. Неоснователно е и искането за разглеждане на делото в открито съдебно заседание, тъй като не са налице основания за прилагане на изключението, уредено в чл. 278, ал. 1, изр. 2-ро ГПК, доколкото съдът е счел релевираните доказателствени искания за неотносими.

Жалбоподателят счита, че обжалваното определение е недопустимо, необосновано и неправилно поради нарушаване на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Изложени са доводи, че на практика е налице отказ от правосъдие.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба, са посочени основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставени са следните въпроси, повдигнати в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:

1. Може ли съдът да се произнесе по молба за отказ от иск преди да извърши преценка на редовността на исковата молба и допустимостта на предявения иск съгласно чл.129 и чл.130 ГПК.

2. Поражда ли действие отказът от иск и настъпват ли последиците на чл. 233 ГПК, когато искът е нередовно предявен. Твърди се противоречие с определение № 393 от 10.08.2016 г. по ч. гр. дело № 3278/2016 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 241 от 22.05.2014 г. по ч. гр. дело № 1993/2015 г. на ВКС, I г.о.

3. Следва ли съдът да се произнесе по нотариално заверена молба за отказ от иск, без да държи сметка и без да се произнесе по изрично заявеното искане за валидността на нотариалното удостоверяване и без да обсъди събраните пред тази инстанция писмени доказателства. По въпроса се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 280 от 22.01.2020 г. по гр. дело № 1509/2018 г. на IV г.о., решение № 330 от 16.05.2006 г. по гр. дело № 2418/2004 г. на IV г.о. и Тълкувателно решение № 71 от 10.07.1970 г. на ОСГК.

4. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по въззивната частна жалба без да попълни делото с доказателства служебно събрани от съда. Сочи се противоречие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК.

Поставени са и следните два въпроса, като се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липса на практика на ВКС по тях:

1. Нарушени ли са съдопроизводствените правила и в разумен срок ли се е развил процеса, когато с прибързано предприети от съд процесуални действия страната е лишена от право и възможност да оттегли молбата си за отказ от иск.

2. С оглед принципите заложени в чл. 8 и чл.10 ГПК допустимо и правилно ли е съдът да се позове на чл. 278, ал. 1 ГПК и да отхвърли изрично заявеното от страната искане да бъде лично изслушана поне от въззивната инстанция.

Изложени са твърдения, че обжалваното определение е недопустимо като постановено по нередовна искова молба и отделно е очевидно неправилно.

Ответникът по частната касационна жалба – К. С. К., чрез адвокат Д. Г., е подал отговор на жалбата, в който застъпва становище за липса на предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното определение, а по същество – за неоснователност на частната касационна жалба. Иска се присъждане на разноски.

По подадената частна касационна жалба, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. намира следното:

Частната жалба е депозирана в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима. Съобразно разпоредбите на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по правен въпрос, решен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, който е решаван противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, както и когато е налице вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като не са налице нито общото, нито специалните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, допустимостта на касационното обжалване се предпоставя от въведените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК, а предвид дадените разяснения в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане до касационен контрол. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос, повдигнат в изложението, трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение /определение/, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Липсва общата предпоставка за достъп до касация и по двете групи въпроси. Същите не са обуславящи решаващите изводи на съда, нямат характера на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касаят конкретиката на делото. Въпросите са относно възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждането на събраните по делото доказателства. Поставените въпроси са такива относно правилността на въззивното определение и в частност – касаят правните изводи на съда поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване. Следва да бъде посочено също така, че приложената практика по втори въпрос – определение № 393 от 10.08.2016 г. по ч. гр. дело № 3278/2016 г. на ВКС, IV г.о. и определение № 241 от 22.05.2014 г. по ч. гр. дело № 1993/2015 г. на ВКС, I г.о., е неотносима. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне и по специфичната такава. За пълнота на изложението обаче, следва да бъде посочено, че не е обоснован и поддържаният допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. В случая, жалбоподателят не посочва непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което липсва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на формулираните в изложението въпроси. Единствено липсата на съдебна практика по въпросите, както и виждането на жалбоподателя по въпроса за „разумен срок“ не представляват довод за наличие на твърдяното основание. Въпросът за разглеждане на делото в закрито заседание е уреден в чл. 278, ал. 1 ГПК, която разпоредба е изрично посочена от въззивния съд.

Твърдението за очевидна неправилност на обжалваното определение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице, доколкото не са налице нарушения на основните начала на гражданския процес, а съдържанието на мотивите и диспозитива на съдебния акт е израз на предоставената от закона правораздавателна власт на съда, във връзка с разрешаването на конкретния правен спор.

Ето защо следва да се приеме, че не са налице общите и специални предпоставки за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество.

Съобразно изхода на спора на ответника по частната жалба трябва да бъдат присъдени деловодни разноски за касационната инстанция в размер на 350 лв. – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.