Определение № 5607 от 03.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 506/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. Е. А., К. Д. А., М. Д. А. и М. Д. А., и четиримата със съдебен адрес в [населено място], срещу въззивно решение № 226 от 04.11.2024 г. по в. гр. д. № 277/2024 г. на Смоленския окръжен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 142 от 07.05.2024 г. по гр. д. № 821/2023 г. на Смолянския районен съд, с което по предявения от Х. К. С. против касаторите иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено, че ищцата е собственик на основание давностно владение на поземлен имот с площ от 70 кв. м, находящ се в [населено място] дол, общ. С., при граници от северозапад - асфалтов път, от североизток - пешеходна пътека, от югоизток - имот на Д. А. и от югозапад - имот на С. Ч., който имот е оцветен в зелен цвят на скицата проект от м. 11.2022 г., изработена от инж. А. С., находяща се на л. 20 от първоинстанционното дело, а на комбинирана скица към заключението на вещото лице оцветен в жълт цвят, като същата е неразделна част от първоинстанционното решение. Въззивният съд е приел за установено, че ищцата Х. К. С. е наследник по закон на своя съпруг - М. К. С., починал на 12.06.2021 г. Освен ищцата, наследници по закон на наследодателя М. С. са и неговите внуци - М. С. Ч., М. С. Ц., К. А. У. и Р. А. М.. По делото са представени декларации от внуците на М. С., в които същите са заявили, че нямат претенции относно правото на собственост на процесния имот. До смъртта си наследодателят М. С. е живял в къщата си в [населено място] дол, заедно с ищцата Х. С.. В югоизточна посока от жилищната сграда, от долната страна на изграден асфалтов път, наследодателят на ищцата притежава по наследство от своя баща М. /К./ С. и обработва малка градина, като преди асфалтирането на пътя къщата и градинката под пътя са били едно общо цяло. Границите на градинката са от северозапад - асфалтов път, от североизток - пешеходна пътека, от югоизток - имот на Д. А. и от югозапад - имот на С. Ч., а площта й е 70 кв. м. От показанията на разпитаните по делото свидетели е установено, че М. С. допреди две години преди смъртта си е обработвал процесното място, заедно с ищцата Х. К. Със заявление вх. № УТ001830/14.07.2022 г. ответниците са предприели действия за попълване на процесната градина в кадастралния план на [населено място] дол като имот тяхна собственост. Срещу това действие ищцата е възразила. С писмо изх. № УТ001830/03.11.2022 г. Х. С. и К. А. са уведомени, че предвид възражението й е налице спор за материално право и непълнотата и грешката в кадастралния план може да се отстрани след решаване на спора по съдебен ред. От заключението на приетата пред първоинстанционния съд съдебно-техническа експертиза е установено, че за [населено място] дол няма одобрен никакъв план - нито кадастрален, нито регулационен, а има само околовръстен полигон от 1970 г. Имотът попада в околовръстния полигон и е с идентификатор ***. Същият е индивидуализиран на комбинираната скица, като са нанесени останките от жилищната сграда на М. С.. Вещото лице е посочило, че имотът с жилищната сграда, собственост на М. С., която е била съборена като опасна, и процесният имот са представлявали един имот, но при изграждането на асфалтирания път /улица/ и подпорна стена са се образували два имота на разстояние 8 м един от друг. При урегулиране на имотите, процесният имот може да съществува като самостоятелен, но не за жилищно строителство, а например за озеленяване, но не може да бъде придаден към имота на ищцата Х. С., тъй като ги дели улица. За процесния имот с площ от 70 кв. м не е съставян акт за общинска собственост. С оглед на това въззивният съд е обосновал извода, че ищцата Х. К. С. е придобила собствеността на процесния имот не на основание давностно владение, както е приел първоинстанционният съд, а на основание наследствено правоприемство на своя съпруг М. С., който е придобил имота си по наследство от неговия баща М. /К./ С.. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите сочат, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. В исковата молба по настоящия иск има ли точна конкретизация на придобивното основание и налице ли е нередовност на исковата молба, поради липса на точна конкретизация на придобивното основание, въз основа на което се претендира собствеността; 2. Констатирайки нередовност на исковата молба по отношение на липсата на ясна конкретизация на претендираното придобивно основание, въззивният съд трябваше ли да остави същата без движение до изправяне на нередовностите; 3. Има ли право въззивният съд да се произнесе по иск на различно придобивно основание от признатото с първоинстанционното решение, без да е налице изменение на иска и при липса на претенция за собственост на евентуални придобивни основания; 4. След като приема, че собствеността се претендира на правно основание различно от това, по което се е произнесъл първоинстанционния съд, въззивният съд следва ли да приеме, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск и в този случай, съответно на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото за произнасяне по твърдяното придобивно основание; 5. Приложените по делото декларации за липса на интерес от останалите наследници, представляват ли придобивен способ по смисъла на чл. 77 ЗС и въз основа на тях може ли да се приеме, че ищцата е придобила собствеността на целия имот; 6. На основание на кои доказателства по делото и кой придобивен способ съдът приема, че ищцата, като един от наследниците, е придобила наследените идеални части от останалите наследници на М. С., за да й признае собственост върху целия имот. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата Х. К. С. е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, поради вероятността същото да е постановено по нередовна искова молба и по неизяснен предмет на спора (чл. 129, ал. 1, вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК), досежно твърденията на ищцата за придобивния способ на процесния имот. С оглед изложеното на касаторите следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 25 лв. съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, по сметка на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,