Определение № 50918 от 16.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1575/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Д. К., срещу въззивното решение №1505/11.10.2021г. на Варненски окръжен съд по в.г.д.№2071/2021г., с което след частична отмяна на решението на Районен съд – Варна, Прокуратурата на Реублика България е осъдена да заплати на Н. Л. С. сума в общ размер от 12 950лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от неоснователно обвинение за извършено престъпление по чл.196, ал.1, т.2 вр. чл.195, ал.2 вр. ал.1, т.3, 4 и 5 вр. чл.194, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК и за престъпление по чл.339, ал.1 вр. чл.20, ал.2 от НК, по което е водено ДП №2893/2003г. по описа на ОД на МВР – Варна и НОХД №1181/2011г. по описа на ВРС, за които обвинения е оправдан с присъда №306/23.11.2018г., влязла в сила на 11.12.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.12.2018г. до окончателното ѝ изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон. Насрещната страна Н. Л. С. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Г., оспорва жалбата като неоснователна. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като в изложението липсва ясно формулиран въпрос и коректно посочени касационни основания. Такива не са посочени и в допълнително постъпилите изложения, които са недопустими. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, след частична отмяна на решението на първостепенния Районен съд – Варна е постановил друго, с което е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Н. Л. С., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сума в общ размер от 12 950лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на незаконно обвинение в извършено престъпление по чл.196, ал.1, т.2 вр. чл.195, ал.2 вр. ал.1, т.3, 4 и 5 вр. чл.194, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК и за престъпление по чл.339, ал.1 вр. чл.20, ал.2 от НК, по което е водено ДП №2893/2003г. по описа на ОД на МВР – Варна и НОХД №1181/2011г. по описа на ВРС, за които обвинения е оправдан с присъда №306/23.11.2018г., влязла в сила на 11.12.2018г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 11.12.2018г. до окончателното ѝ изплащане. За да постанови този резултат, съдът установил от фактическа страна, че е било образувано ДП № 2893/2003г. на I РУ при ОД на МВР – Варна за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1 от НК вр. чл. 194, ал. 1 от НК, с извършител Красен Г. Г.. С Постановление от 04.12.2003г. дознател при I РУ, [населено място] постановил принудително довеждане на уличения Н. Л. С., а с Постановление от 06.07.2004г. на същия била определена мярка за неотклонение парична гаранция в размер на 1000 лева. Установил още, че с постановление от 18.10.2010г. Н. С. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3, т. 4 и т. 5 вр. чл. 194, ал.1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК за това, че в периода от 24.10.2003г. до 07.12.2003г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление и опасен рецидив, след предварителен сговор с К. Г., чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот и чрез използване на МПС, отнел подробно описани чужди движими вещи на обща стойност 13493 лв., с намерение противозаконно да ги присвои, като случаят не е маловажен и кражбата е в големи размери – престъпление, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до петнадесет години, като съдът може да постанови конфискация до Ѕ от имуществото на виновния. На същата дата ищецът бил разпитан като обвиняем, а по отношение на него били наложени мерки за неотклонение „подписка“ и „парична гаранция“. Съдът констатирал, че в хода на досъдебното производство по отношение на ищеца са проведени следните процесуални действия: повторен разпит в качеството му на обвиняем, на 29.10.2010г.; предявяване на разследването на 11.01.2011г.; привличане като обвиняем с постановления от 31.01.2011г. и от 18.02.2011г., когато му е бил проведен нов разпит и ново предявяване на разследването. Последното е приключило с внасяне на обвинителния акт /от 24.02.2011г./ в съда, като било образувано НОХД №1181/2011г. на Районен съд – Варна. В хода на същото били проведени общо тридесет и две съдебни заседания, с личното участие на ищеца. Производството приключило с оправдателна присъда №306/23.11.2018г., влязла в законна сила на 11.12.2018г. Съдът приел за установени и обстоятелствата, че след предявяване на обвинението ищецът Н. С. бил силно притеснен, като вследствие преживените отрицателни емоции получил здравословни проблеми – неврологични проблеми, високо кръвно налягане, схващане на крайниците, рязка загуба на тегло, частично опадване на косата /на кичури/, получил схващане, вследствие на което не можел да си затваря окото. Приел, че по време на производството ищецът изпитвал и финансови затруднения – не можел да си намери работа, включително и в чужбина, като заради съдебните заседания пропуснал да реализира трудово правоотношение в Германия. Изложил, че през цялото време ищецът изпитвал притеснения, че ако бъде лишен от свобода детето му ще остане без баща, а отношенията с майката на детето му се влошили. Съседите и общите им приятели започнали да го избягват и отхвърлят. Ищецът бил подложен на постоянен нервен стрес, спрял да излиза и да се усмихва. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че съгласно нормата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, Държавата отговаря за вреди, причинени на граждани от органите на прокуратурата от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано. Посочил, че по делото е безспорно установено, че срещу ищеца е повдигнато обвинение за тежко престъпление по чл.196, ал.1, т.2 вр. чл.195, ал.2 вр. ал.1, т.3, 4 и 5 вр. чл.194, ал.1 вр. чл.26, ал.1 от НК, по което е бил оправдан, поради което направил извод, че е осъществен фактическият състав за ангажиране отговорността на държавата за дейността на правозащитните ѝ органи, а именно Прокуратурата на Република България. Установил и наличие на пряка причинна връзка между повдигнатото обвинение и претърпените от ищеца вреди. За да определи размера на справедливото обезщетение съдът съобразил следните обстоятелства: възрастта на ищеца към датата на уличаването му /04.12.2003г./ - 29 години; повдигнатото му обвинение за тежко умишлено престъпление; наложените на ищеца С. две мерки за неотклонение – парична гаранция и подписка. Съобразил продължителния период на воденото наказателно производство – около петнадесет години, за периода от уличаване на ищеца 04.12.2003г. до стабилизиране на оправдателната присъда – 11.12.2018г., като отчел преминаването на същото през съдебна фаза и броя на проведените процесуално следствени действия и съдебни заседания, при неговото лично участие. Съдът посочил, че обстоятелството, че Н. С. е бил обект и на други наказателни производства и че е осъждан, като дори към момента изтърпявал наказание, не може да обоснове извод, че от процесното наказателно преследване за него не са произлезли вреди. Направил извод, че за целия период на производството ищецът е търпял обичайните болки и страдания – притеснение, страх от осъждане, психическо напрежение, затваряне в себе си, накърняване на доброто име, включително професионално. Приел за установен и факта, че ищецът е търпял и вреди по-високи от обичайните, изразяващи се в накърняване на доброто име и авторитета му пред семейството, приятелите, влошаване на здравето и професионалната му реализация. Изложените съображения са обусловили крайния извод на въззивния съд за размера на справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от страна на Н. Л. С. вследствие на незаконно повдигнатото му обвинение, по което е оправдан, като същият е определен на 12 950лв. Касаторът Прокуратурата на Република България, с депозираното в срок изложение на касационните основания, обосновава допускане на обжалването във връзка с обстоятелството, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение в извършено престъпление и претърпените вреди. Твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС – т.11 от ТР №3/22.04.2004г. по т.д.№3/2004г.; решение №1145/18.11.2008г. по г.д.№4927/2007г. на V г.о. Претендира допускане на обжалването и във връзка с размера на присъденото обезщетение, с твърдения, че при определянето му съдът се е отклонил от обичайния такъв, определян на лица, които са били обвинени в тежки умишлени престъпления и по отношение на които е била взета най-тежката мярка за неотклонение – „задържане под стража“, обективирани в решение №513/06.04.2004г. по г.д.№1059/2003г. на ІV г.о.; решение №740/31.05.2004г. по г.д.№72/2003г. на ІV г.о.; решение от 31.03.2003г. по в.г.д.№27/2003г. на ВтАС; решение №7/03.02.2004г. по г.д.№947/2003г. на ІV г.о. Искането е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 вр. чл.280, т.3 от ГПК. Формулираните от касатора твърдения са във връзка с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, както и за необходимостта при уважаване на исковете да е налице причинна връзка между повдигнатото обвинение и претърпените от пострадалите вреди. По тези въпроси е формирана задължителна практика на ВС и ВКС /посочена в изложението/ – ППВС № 4/23.12.1968 г. и т.3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и такава по реда на чл.290 от ГПК, според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя по „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Тези обстоятелства са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а именно: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан, респ. дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, при отчитане на неговата сложност /фактите, които е следвало да бъдат установени, броят на обвиняемите и свидетелите, необходимостта от събиране на доказателства и др./; интензитета на мерките на процесуална принуда – дали ищецът е бил задържан и продължителността на задържането му, вида и продължителността на другите мерки за неотклонение и на другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали срещу ищеца са водени и други наказателни производства; начинът, по който всичко това се е отразило на ищеца с оглед на личността и начина му на живот – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др. Значение има и обстоятелството как се е отразило повдигнатото обвинение на професионалния живот на ищеца, когато то е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, неговото съдебно минало, наличието или липсата на предишни осъждания. При определяне размера на обезщетението следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от него. За да се приложи правилно обществения критерий за справедливост, заложен в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е необходимо съдът да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички обстоятелства с правно значение за размера на претенцията, като отчете отражението им в неимуществената сфера на засегнатото лице и обоснове в мотивите резултата от направената преценка. В конкретния случай въззивният съд е разрешил поставените от страната въпроси в съответствие с константната практика на ВКС. В решението си съдът е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими, а именно: възрастта на пострадалия при започване на наказателното производство; повдигнатото обвинение за тежко умишлено деяние; продължителността на наказателния процес – около петнадесет години, която излиза извън рамките на разумния срок за водене на наказателен процес и броя на проведените процесуално следствени действия и съдебни заседания с личното участие на обвиняемия; наложените на ищеца мерки за неотклонение – „подписка“ и „парична гаранция“; характера и интензитета на причиненото му увреждане – претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт, които са в рамките на обичайните; факта, че за целия период на производството ищецът е чувствал притеснение, страх от осъждане, психическо напрежение, затваряне в себе си, накърняване на доброто име, включително професионално, с оглед невъзможността му да си намери работа и изпитваните финансови затруднения; влошаването на здравословното му състояние породено от постоянния стрес и напрежение, факта, че е станал затворен и спрял да общува с приятелите си. При определяне размера на обезщетението съдът е отчел и наличието на предходни осъждания на обвиняемия С., което е от значение за личността на лицето, търсещо обезщетение. С оглед на изложеното съдът намира, че определеният от въззивната инстанция размер на присъденото обезщетение е основан на цялостната преценка на всички правно-релевантни обстоятелства, приети за установени по делото, при приложение на критериите за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в съответствие с формираната съдебна практика. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в решенията посочени от касатора са възприети същите разрешения по тълкуване и приложение на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл.2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Формираната съдебна практика е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане Прокуратурата на Република България следва да бъде осъдена да заплати на Н. Л. С. сумата от 1 200лв., представляваща направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,