Определение № 642 от 17.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 768/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 4714 от 13.ІІІ.2020 г. на Х. К. М. от [населено място], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-Шумен /с л. номер [ЕГН]/ против решение № 579 на Софийския апелативен съд, ГК, 12-и с-в, от 5.ІІІ.2020 г., постановено по гр. д. № 4950/2019 г., с което е било потвърдено първоинстанционното решение № 5585/22.VІІ.2019 г. на СГС, ГК, с-в І-11, по гр. дело № 14633/2016 г. в обжалваната му част: досежно отхвърлянето на неговия осъдителен иск с правно основание по чл. 288, ал. 7 КЗ /отм./, предявен срещу Гаранционния фонд, за разликата над присъденото му от СГС обезщетение от 16 000 лв. и до претендирания размер от 40 000 лв. (четиридесет хиляди лева) за понесените неимуществени вреди, явяващи се резултат от процесното ПТП, настъпило на 6.VІ.2014 г. по вина на неизвестен извършител, управлявал МПС с неустановена марка, модел и регистрационен номер. Оплакванията на касатора Х. Кр. М. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира отменяването му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който ответният по претенцията с правно основание по чл. 288, ал. 7 КЗ /отм./ Гаранционен фонд да бъдел осъден да заплати допълнително претендираната разлика от 24 000 лв. (двадесет и четири хиляди лева) над присъденото от първостепенния съд обезщетение, ведно със законната лихва върху тази главница, а също и с всички разноски, направени от М. по водене на делото срещу това юридическо лице със седалище в София. В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към касационната жалба подателят й Х. Кр. М. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на допълнителните предпоставки по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение съставът на САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните три правни въпроса, явяващи се и такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1./ „Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл. 52 ЗЗД и какви са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен иск срещу застрахователя и длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии за прилагане на принципа на справедливост и да ги съпостави реално с доказателствата по делото?“; 2./ „Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да са съобрази с указанията, съдържащи се в т. ІІ от ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г. и да обсъди и анализира всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?“ 3./ „Следва ли съдът при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение да вземе предвид наред с указаните в ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г. критерии, още и нормативно посочените нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди причинени от застрахования на трети лица и икономическата конюнктура в страната, съобразено с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?“ По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответният по касация Гаранционен фонд писмено е възразил чрез свой юрисконсулт /Й.Ш./ както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му, а също и за присъждане на разноски в размер на дължимото, съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК, юрисконсултско възнаграждение. Инвокиран е довод, че: „В касационната жалба се поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван противоречиво от съдилищата и противоречи на практиката на ВКС, без да са изложени аргументи и без да са представени доказателства в тази насока“. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, касационната жалба на Х. К. М. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване са следните: При потвърждаване на решението на първостепенния съд в частта му, с която е бил отхвърлен иска на настоящия касатор срещу ГФ за разликата над присъденото му обезщетение от 16 000 лв. и претендираният и сега „като справедлив“ размер от 40 000 лв., съставът на САС е разграничил, че - като необжалвано - първоинстанционното решение на СГС е влязло в сила в отхвърлителната му част за разликата над 40 000 лв. и до първоначално претендирания размер на търсеното обезщетение в петитума на исковата молба на М. срещу ГФ от 60 000 лв. (шестдесет хиляди лева). Същевременно, като безспорни по делото и установени от събраните в процеса доказателства, са били идентифицирани от въззивния съд въпросите за механизма на процесното ПТП от 6.VІ.2014 г., предпоставките за ангажиране на отговорността на Фонда, телесните увреждания, получени от пострадалия М., както и причинната връзка на последните с това вредоносно събитие. Във връзка със спора по делото досежно това какъв следва да е размера на дължимото от ГФ обезщетение за справедливо репариране на претърпените от настоящия касатор неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания вследствие счупване на вътрешния глезен в дясно, от страна на въззивната инстанция са били съобразени както младата възраст на пострадалия /30 г./, вида на проведеното му оперативно лечение, краткостта на болничния престой /5 дни/, обичайността на протеклия без усложнения възстановителен период, през две трети от продължителността на който са били изпитвани затихващи болки и битов дискомфорт, но също и пълното възстановяване на функцията на крайника, свързано с липса на остатъчни явления и на неблагоприятна прогноза за бъдещи болестни процеси вследствие на травмата и/или здравословни неразположения. Въз основа на съвкупната преценка на всички тези критерии и при отчитане на „икономическите условия в страната към датата произшествието“, съставът на САС е изградил решаващия си правен извод на плоскостта на чл. 52 ЗЗД, че справедлив размер на дължимото от ГФ обезщетение по реда на чл. 288, ал. 7 КЗ /отм./ следва да е сумата 16 000 лв. (шестнадесет хиляди лева), ведно със законната лихва върху тази главница, считано от меродавната дата - 27.Х.2016 г. и до окончателното й изплащане. Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правите изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на атакуваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че нито един от трите, формулирани в изложението на М. по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му правни въпроса, няма естеството на такъв, който да е бил обуславящ за изхода по конкретното дело. Ноторно е че ответният по касация /и по исковете/ Гаранционен фонд не е застраховател – арг. за противното от текста на чл. 271,ал. 1 КЗ /отм./. Следователно нито има твърдяната в първи въпрос от изложението към жалбата „хипотеза на предявен иск срещу застрахователя “, нито е налице там соченото в последния въпрос положение на: „неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица“. Докато въпросът с пор. № 2 се отнася до правилността на атакуваното въззивно решение, но погрешното отъждествяване от касатора М. на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол - от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния. Ето защо, при така установената липса на главното основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол, безпредметно се явява обсъждането налице ли е някоя от релевираните от М. допълнителни предпоставки за това /по т. 1 или по т. 3 на същия законов текст/. При този изход на делото в настоящето касационно производство по чл. 288 ГПК и предвид изрично направеното от процесуалния представител на ответния по касация Гаранционен фонд искане за това, ще следва касаторът Х. Кр. М. от [населено място] да бъде осъден - на основание чл. 81, във вр. чл. 78, алинеи 3 и 8 ГПК - да заплати на Фонда юрисконсултско възнаграждение от 450 лв. (четиристотин и петдесет лева), чийто размер е определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ и издадената по приложението му Наредба за заплащане на правната помощ, приета с ПМС № 4/2006 г. (Обн., ДВ, бр. 5 от 2006 г., изм. и доп.). Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение