Определение № 908 от 31.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2704/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“, чрез процесуален представител, против Решение № 537 от 19.07.2022 г. по в. т. д. № 28/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено Решение № 260291 от 30.09.2021г. по гр. д. № 684/2019 г. на Софийски окръжен съд, ГО, 8-ми състав, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от настоящия касатор срещу „Ди Би Карго България“ ЕООД искове с правно основание чл.50 и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 705 821, 23 лв., представляваща обезщетение за вредите, нанесени върху железопътната инфраструктура, причинени от настъпило на 07.01.2014 г. произшествие - дерайлиране на вагони от влак № 30562, собственост на „Ди Би Карго България“ ЕООД, при транзитно преминаване през гара Гурково, както и сумата от 340 486, 79 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 07.01.2014г. до 14.05. 2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на исковата молба до окончателното изплащане на сумите.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се претендира неговата отмяна и уважаване на предявените искове, както и присъждане на направените разноски за всички съдебни инстанции. Изложени са оплаквания срещу приетия за доказан размер на вземането за обезщетение на причинените вреди, както и срещу незачетеното от съда спиране на давността за периода от образуване на арбитражното дело до датата на неговото прекратяване, довел до неправилния извод за основателност на възражението за погасяване на претенцията по давност.

Допускането на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2, пр.2 и т.3 ГПК. По отношение на допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.2, пр.2 ГПК се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз, като конкретно са посочени СЕС, С-555/13, Merck Canada Inc. срещу Accord Healthcare Ltd и други, 13 февруари 2014 г., точки 18-25 и дело С-54/96, Dorsch Consult Ingenieurgesellschaft mbH срещу Bundesbaugesellschaft Berlin mbH, 17 септември 1997г., касаещи случи, при които арбитражен орган е бил признат за правораздавателен такъв. По допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, отговорът на които, според касатора, е от значение за точното прилагане на закона, доколкото по тях липсва съдебна практика, както и за развитието на правото, тъй като би предотвратило създаването на неправилна или противоречива съдебна практика:

1. „С изключването на правораздавателния монопол на съдилищата, имащо за последица, че правораздаването не може да бъде определено като такава дейност, която се осъществява само от съдилищата, може ли да се счита стесняващ понятието „правораздаване“ мотивът на въззивния съд, че ограничителното изброяване на основанията за спиране на давността в чл.115 ЗЗД, е израз на виждането на законодателя, че течението на давността като период от време е непрекъснато, а спирането е изключение, последица от изчерпателно изброените основания ?“;

2. „Ако чл. 115 ЗЗД изброява изчерпателно и казуистично основанията, които законодателят е счел, че оправдават несвоевременното упражняване на правото на иск, счита ли се като несвоевременно упражняване на правото на иск своевременното предявяване на исковите претенции пред АС на БТПП, когато между страните е уговорена арбитражна клауза и ако се счете за своевременно, то не следва ли да се разглежда разширително понятието „съдебният процес“ в чл.115, б.“ж“ ЗЗД ?“;

3. „Следва ли да се тълкува разширително текстът „не бъдат уважени“ в чл.116, б.“б“, пр.2 ЗЗД, като се счете, че искът не е уважен при заведено и образувано производство пред арбитражен съд, което е прекратено поради неподсъдност ?“

Ответникът – „Ди Би Карго България“ ЕООД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените разноски за изготвен отговор на касационната жалба.

Третото лице – помагач на страната на ответника - ЗК „Уника“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК не представя отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.50 ЗЗД, Апелативен съд – София е извършил самостоятелен анализ и преценка на събраните в производството пред първата инстанция доказателства, въз основа на които е достигнал до следните фактически и правни изводи: На 26.05.2010г. между страните по делото е сключен Договор за достъп и използване на железопътната инфраструктура, по силата на който ищецът ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“, като управител на железопътната инфраструктура, е предоставил на ответника „Ди Би Карго България“ ЕООД, като железопътен превозвач, достъп и използване на железопътната инфраструктура на Република България; настъпило на 07.01.2014г. около 21, 00ч., в района на гара Гурково, железопътно произшествие при движението на влак № 30562, собственост на ответното дружество, в състав от 33 вагона, в резултат на дерайлиране между подвижния жп състав и железния път, като механизмът на настъпване на произшествието бил установен от съставения на 17.01.2014г. доклад на оперативната група по чл. 71 от Наредба № 59 за управление на безопасността в железопътния транспорт и окончателен доклад № 7 от 27.01.2014г. от заседанието на разследващата комисия по чл. 78, ал. 2 от същата Наредба / РРК-П./, а също така и от заключението по назначената СТЕ от 24.11.2020г., от които било установено, че основната причина, довела до настъпване на дерайлиране на вагон от влак № 30562 е техническа повреда в самия вагон, изразяваща се в скъсана ос в задглавничната част на четвърта колоос вляво по посока на движението на този вагон, поради наличието на стара пукнатина, заемаща 2/3 от сечението на оста; нанесените повреди са описани в приложената справка от ЖП Секция Пловдив и са в общ размер от 36 766, 44 лв.

Подробно е обсъден представеният по делото Договор № 4631 от 23.04. 2014г., сключен след проведена обществена поръчка, между ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура” - като възложител, и ДЗЗД „Консорциум железопътен път 2012-2016” - като изпълнител, имащ за предмет „възстановяване на железния път и стрелките в гара Гурково срещу възнаграждение в размер на 3 293 850, 74 лв., от които направените от ищеца разходи за възстановяване на 3-ти коловоз и стрелките в гара Гурково са на стойност 714 267, 71 лв., изплатени на изпълнителя по представените актове за извършени СМР. След обсъждане на експертното заключения решаващият съд е приел, че размерът на щетите, като последица от дерайлирането в първоначалния конструктивен вид на железния път и стрелките в гара Гурково, възлиза на 45 418, 32 лв. без ДДС, а по отношение извършените впоследствие от изпълнителя СМР по сключения в резултат на проведената обществена поръчка Договор № 4631/23.04.2014г. между ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура” и ДЗЗД „Консорциум железопътен път 2012-2016” е прието, че представляват цялостна реконструкция на железопътните коловози и железопътните стрелки.

За безспорен по делото е приет фактът, че ответникът е заплатил на ищеца сума в размер на 34 898, 80 лв. за обезщетяване на вредите от процесното произшествие. При установено от заключението по СТЕ, че общата стойност на разходите, направени от ищеца за извършване на ремонтните дейности в пряка причинна връзка с настъпилите щети, възлиза на 45 418, 32 лв. без ДДС (или 54 501, 98 лв. с ДДС), след приспадане на извършеното от ответника плащане, неплатената сума е в размер на 19 603, 09 лв. Това вземане според въззивната инстанция е погасено по давност, като възражението в тази насока е прието за своевременно направено от ответника с отговора на исковата молба. В тази връзка, за безспорен между страните е приет фактът, че на 28.11.2018г. пред АС при БТПП, ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура” е предявило срещу „Ди Би Карго България“ ЕООД искова молба за осъждане на ответника да заплати сумата от 705 821, 23 лв., представляваща обезщетение за причинените на дружеството имуществени вреди в резултат на дерайлиране на вагон № [ЕГН]-5 при транзитно преминаване на 07.04.2014 г. през гара Гурково и сумата от 340 486, 79 лв. - мораторни лихви за периода от 07.01.2014г. до 07.10.2018г. Констатирано е, че с Определение от 17.04.2019г. образуваното по исковата молба ВАД № 146/2018г. е било прекратено, поради липса на арбитражно споразумение, обуславящо компетентността на АС при БТПП да разгледа и да се произнесе по предявения иск.

Анализирайки прилагането на института на погасителната давност, съставът на въззивния съд е приел, че в случая предвид механизма и обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, началният момент, от който е започнал да тече приложимият общ 5-годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД за вземането на ищеца за имуществени вреди, е моментът на произшествието - 07.01.2014г., докато искът е предявен на 17.05.2019г., което е след изтичане на 5 години от настъпването на процесното железопътно произшествие.

Като неоснователно е преценено от Апелативен съд - София възражението на ищеца, че следва да бъде зачетено спиране на давността за периода от образуване на арбитражното дело до датата на неговото прекратяване, с аргумент, че в чл. 115 ЗЗД са изброени изчерпателно основанията, на които давността спира да тече и прилагане по аналогия при ограничителния характер на изброяване на конкретните хипотези е недопустимо. Акцентирано е, че с предявяването на процесното вземане пред АС на БТПП се е проявил ефектът на спиране, като давността обаче се прекъсва само при наличие на решение за уважаване на иска. Позовавайки се на Решение № 452/20.05.2005г. на ВКС по т.д. № 748/2004г. на ТК, ІІ т.о., съдът е посочил, че да се приеме, че за периода от време от образуването на арбитражното производство до датата на прекратяването е налице период от време, през който давност не тече, означава да се допусне разширително тълкуване относно последиците от прекъсването и като следствие от това от спирането на давността.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Поддържаното основание по чл.280, ал.1,т.2, пр.2 ГПК не е обосновано с формулиран от касатора въпрос, който да е решен в противоречие с посочената практика на СЕС. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, в частност такъв, обуславящ изхода на спора, е достатъчно основание за недопускане на касационната проверка, в който смисъл са и задължителните указания на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т.1. Отново според цитираното тълкувателно решение, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд е обвързан от него и може само да го уточни или преформулира. Затова липсата на правен въпрос, удовлетворяващ общата предпоставка за достъп до касационен контрол по чл.280 ал.1 ГПК, представлява достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Независимо от това, следва да се отбележи, че касаторът сочи практика на СЕС в подкрепа на твърдението, че арбитражният съд е правораздавателен орган, като във въззивното решение обаче липсват мотиви в обратния смисъл. Напротив, решаващият съд е приел, че с предявяването на процесното вземане пред АС на БТПП се е проявил ефектът на спирането на давността, отпаднал поради липсата на уважен иск.

Поставените в хипотезата на чл.280, ал.1,т.3 ГПК въпроси също не удовлетворяват общата предпоставка за допускане на касационното обжалване, съгласно дадените с горепосоченото тълкувателно решение задължителни указания, а именно да са от значение за изхода на делото, като изхождат от решаващ мотив на въззивния съд в обосноваване на крайния му извод, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд. Въпросите са неясно формулирани, при липса на логическа последователност и трудно проследима връзка с изложените от въззивния съд правни изводи, но очевидно са предпоставени от несъгласието с решаващия извод за неоснователност на иска поради погасяването му по давност. По делото не е имало спор за това дали дейността на арбитражните съдилища е правораздавателна, поради което съдържащото се в първия въпрос твърдение за „стесняване“ от съда на понятието „правораздаване“ не съответства на данните по делото и правната воля на съда. За решаващия извод, че поради прекратяване на арбитражното производство не може да се приеме, че за периода от време от образуването му до датата на прекратяването не е текла давност, е без значение какъв е обемът на понятието правораздаване. Дали правото на иск пред Арбитражния съд е упражнено „своевременно“, каквито съждения и твърдения се съдържат във втория въпрос, освен, че не е обсъждано от въззивния съд, няма никакво значение при преценка на основанията по чл.115 ЗЗД за спиране на давността, още по-малко за разширително тълкуване на понятието „съдебен процес“ по смисъла на чл.115, б.“ж“ ЗЗД. Освен това, и двата въпроса не отчитат решаващото за погасителната давност в случая обстоятелство, че производството по арбитражния спор е прекратено, което именно е заличило последицата на последвалото предявяването на иска спиране на давността. Не е имало висящ процес, а само „процес относно процеса“ – производство, в което арбитражният съд е установил, че не е надлежно сезиран, поради липса на арбитражна клауза. Щом съдът не е надлежно сезиран с иск, няма процес относно вземането, съответно няма място нито за спиране, нито за прекъсване на давността. В случая не се е стигнало до разглеждане на арбитражното дело, съответно до уважаване или неуважаване на иска, поради което третият въпрос, освен че е неясен, съдържа хипотетични съждения, ненамиращи опора в разпоредбата на чл.116, б.“б“, пр.2 ЗЗД.

При този изход на производството, в полза на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените и своевременно претендирани разноски за процесуално представителство пред ВКС, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 26 391.70лв., с ДДС, съобразно списък за разноски и банково извлечение за превод на сумата.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК