Определение № 419 от 10.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2069/2024 г.

Производството по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Банка ДСК“ АД, срещу решението на ОС – Благоевград под №239/14.05.2024г., постановено по в.гр.д.№ 135/2024г., с което е потвърдено решение №295/23.11.2023г. по гр.д.№1036/2021г. на РС – Сандански, в обжалваните му части, като са отхвърлени исковете на банката за заплащане на сумите, дължими по договор за кредит за текущо потребление от 26.06.2019 г., за главница за разликата над уважения размер от 14 001,83 лева до пълния предявен размер от 14 430,16 лева, за сумата от 3 431,38 лева - договорна лихва за периода 15.10.2019 г. - 23.08.2021 г.; за сумата от 188,65 лева - обезщетение за забава за периода 22.11.2019 г. - 23.08.2021 г.

Касаторът „Банка ДСК“ АД поддържа, че постановеното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. Твърди, че приемайки, че е налице нарушение на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с чл. 22 и чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО. Поддържа, че в чл. 10, ал.1 ЗПК българският законодател е въвел допълнително изискване, различно от предвиденото в Директивата, относно шрифта, поради което в тази част разпоредбата не следва да се прилага, тъй като не съответства на европейското право. Твърди, че в такъв случай, прилагането на санкция, според която кредиторът губи правото на лихви и разноски, е непропорционална и не съответства на чл. 23 от Директивата и съображение 47. Сочи, че изписването на част от елементите в договора, макар и ръкописно, позволява на кредитополучателя да се запознае със съдържанието му и да прецени обхвата на своите задължения. Предвид горното счита, че процесният договор е сключен по ясен и разбираем начин, клаузите му изпълняват изискванията за минимално съдържание, и е действителен, а санкцията по чл. 22 ЗПК – непропорционално тежка. С оглед подробно изложените доводи, претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната му част, отмяната му и уважаване на исковете в пълния предявен размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Води ли до нарушение на чл. 10, ал. 1 от ЗПК и до недействителност на договора, изписването на ръка на елемент от договора, доколкото видът, формата и размерът на шрифта позволяват на потребителя да прецени обхвата на своето задължение?“;

2. „Отговаря ли на изискванията за пропорционалност прилагането на санкцията по чл. 23 от ЗПК, когато елемент от договора не е представен в еднакъв по вид, формат и размер шрифт, но е от такова естество, че не може да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение?“

Ответната по касационната жалба страна – Д. В. Ц., оспорва същата по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 29.08.2024г., подаден чрез адв. О. и адв. Т. – Б., двете назначени особени представители на ответницата. Твърди, че касаторът не е посочил конкретно основание за допускане до касационно обжалване, а само твърди противоречие на националния закон с Директивата, но не обосновава основание по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като не се сочи конкретен акт на европейското право, на който да се поддържа, че противоречи въззивното решение. Оспорват се и доводите по жалбата като неоснователни.

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, Окръжен съд – Благоевград е приел, че между „Банка ДСК“ ЕАД, като кредитор, и Д. В. Ц., като кредитополучател, е сключен договор за кредит за текущо потребление от 26.06.2019г., по силата на който е предоставен кредит в размер на 15 000 лв., със срок на издължаване от 82 месеца /шест години и десет месеца/, като е уговорен променлив лихвен процент в размер на 9,60 % годишно или 0,03 % на ден. Счел е, че в чл. 8 е уговорено, че при нарушаване на условията по договора кредитополучателят губи правото да ползва преференциите изцяло или частично и приложимият лихвен процент се увеличава чрез увеличаване на надбавката, а максималният размер, който може да достигне лихвеният процент в резултат от неизпълнение на условията, е променливият лихвен процент, приложим по стандартни потребителски кредити, в размер на референтния лихвен процент към съответната дата и фиксирана стандартна надбавка в размер на 13,27 %, като последното е дописано на ръка, допълнително и не е положен подпис до дописването от нито от една от страните по договора. Посочил е и, че в договора е фиксиран и ГПР – 10,93 %, който е по-нисък от горепосочения фиксиран размер на дописаната надбавка.

Въззивният съд е приел, че се твърди упражняване на правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, но няма данни поканата да е достигнала до адресата, поради което и заявлението по чл. 417 ГПК е било отхвърлено. Окръжният съд е счел, въз основа на основното и допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза, че отпуснатият кредит в размер на 15 000 лв. е усвоен от кредитополучателката чрез банков превод по разплащателна сметка, както и че са постъпвали суми за погасяването му в общ размер на 998,17 лв., с която са погасени главница в размер на 569,84 лв. и лихва в размер на 428,33 лв., а последното плащане е от 15.10.2019г.

Въззивният съд е приел, че договорът е потребителски. Посочил е, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, а именно договорът за потребителски кредит да е сключен в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора, договорът е недействителен. Посочил е, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и други разходи по кредита.

ОС – Благоевград е приел, че в процесния договор има дописване на ръка на фиксирана стандартна надбавка в размер на 13,27 %, като срещу това дописване няма подпис на кредитополучателя. Въззивният съд е приел, че изписването на ръка на важен и съществен елемент от договора, какъвто е лихвеният процент, влече извод за недействителност на целия договор, тъй като е налице нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК. С оглед на това е счел, че кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита, която е 15 000 лв., без погасената главница, възлизаща съгласно експертизата на 998,17 лв., и е приел, че е дължима в размер на 14 001,83 лв., и не се дължат лихви. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителните му части.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Касаторът следва да обоснове и конкретното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и/или т. 3 ГПК, на което се позовава. В случая са основателни доводите на ответницата по касационното производство, че в изложението не се сочи на коя конкретно хипотеза се позовава жалбоподателя, като не се обосновава противоречие със съдебна практика нито на ВКС, нито на СЕС, не е посочена такава, нито се излагат доводи относно предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението на практика се преповтарят доводите по касационната жалба относно неправилност на атакуваното решение.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касационния жалбоподател първи въпрос не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Във въззивното решение е прието, че в случая е налице неспазване на изискването по чл. 10, ал. 1 ЗПК досежно размера на шрифта на договора за потребителски кредит, което представлява основание за обявяване недействителността на договора по чл. 22 ЗПК, но изводът е обвързан с установеното от фактическа страна въз основа на анализ на договора, включително и при съпоставяне на други клаузи на същия, а именно относно посочения ГПР и споделените изводи, че горното несъответства на изискването за добросъвестност и води до неравновесие между страните по договора. Следователно този въпрос е по правилността на решението, изисква преценка и анализ на конкретните фактически доказателства по делото, което изключва критерия да е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че освен, че касаторът не е обосновал, и настоящият съдебен състав намира, че не е налице по въпроса и нито едно от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.1 - т. 3 ГПК за достъп до касация. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай не би могло да се приеме, че е обоснована някоя от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Неспазването на изрично уредените изисквания в чл. 10, ал.1 от ЗПК, води по силата на чл. 22 ЗПК до недействителност на целия договор с последиците по чл. 23 ЗПК. Посочената разпоредба с императивен характер относно санкцията при несъблюдаването на изискването досежно размера на шрифта е ясна и няма нужда от тълкуване. Не е налице и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по въпроса, че размерът на шрифта и другите изисквания, установени в чл. 10, ал. 1 ЗПК, са от значение за действителността на договора за потребителски кредит е налице и трайна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение № 50206 от 25.11.2022 г. по гр. д. № 3578/2020 г., ІІІ г. о., решение № 50162 от 10.01.2023 г. по т. д. № 550/2022 г., ІІ т. о., която се споделя от настоящия състав.

Изложеното от касатора, че изискванията на чл. 10, ал.1 ЗПК и възприетата санкция по чл. 23 ЗПК, противоречат на чл. 22 и чл. 23 и съображение 47 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, не обосновава и основанието по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. В съответствие с цитираните разпоредба на Законът за потребителския кредит, с който се въвеждат разпоредбите на Директива 2008/48, нарушението на предписанието досежно размера на шрифта води до недействителност на договора за потребителски кредит и за него кредиторът се санкционира с лишаване от лихвите и другите разходи по кредита /чл. 23 ЗПК/. На съда е известно, че с Определение на Съда на Европейските общности /шести състав/ от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 е прието, че член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12. Изяснено е, че доколкото в Директива 2008/48 не се определят подробно форматът и размерът на шрифта, с които информацията относно условията на договора и последиците от сключването му трябва да бъде предоставена на длъжника при сключването на договор за потребителски кредит, държавите членки остават по принцип компетентни да установят правила както относно конкретната форма на представяне на тази информация, така и относно последиците от неспазването ѝ от страна на търговците, при условие че тези правила допринасят за представянето на посочената в член 10, параграф 2 от Директивата информация по ясен и кратък начин; Уредбата в ЗПК, която налага всички елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, е преценена от СЕС като гарантираща, че информацията ще бъде представена прозрачно и четливо, както и като възпрепятстваща използването на дребен шрифт, който би могъл да породи опасността важна информация към момента на сключване на договора и по време на неговото изпълнение да бъде пропусната от съответния потребител. Изтъкнато е, че уредбата в ЗПК се ограничава да предвиди правила относно формата, в която трябва да се представи информацията, и не налага задължения за предоставяне на допълнителна информация извън хармонизирано установената в член 10, параграф 2 от Директива 2008/48. Посоченото тълкуване на СЕС, направено по повод преюдициално запитване във връзка с въведеното с изменението на чл. 10, ал. 1 ЗПК, в сила от 23.07.2014 г., изискване по отношение на размера на шрифта и при отчитане последиците от неспазването му /недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК/, има задължителен характер по силата на чл. 633 ГПК, като в случая въззивният съд се е съобразил изцяло с това тълкуване. Предвид горното, касаторът не обосновава нито общо основание за допускане до касационно обжалване, нито някой от допълнителните селективни критерии.

Аналогични са съображенията и относно втория поставен от касатора въпрос за пропорционалността на санкцията и засягането на способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Така поставен въпросът не съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, а е свързан с правилността на решението и установеното от фактическа страна въз основа на анализ на договора, включително и относно възможността на потребителя да прецени всички обстоятелства. Не е налице и нито едно от допълнителните селективни основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т. и/или т.3 ГПК, както с оглед горецитираната непротиворечива практика на ВКС, предвид постановеното решение на СЕС по преюдициалното запитване по дело С-535/2020г., така и с оглед яснотата на разпоредбите и липсата на необходимост от тълкуването им.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответницата по касация не е направила разноски, като за представителството й пред ВКС касаторът е бил задължен и внесъл разноски за назначения особен представител, с вносен документ от 12.11.2024г., която сума следва след посочване на сметка или с РКО да се изплати на адвокатите й.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на Второ търговско отделение