Определение № 956 от 17.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1305/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищците по делото В. П. Д. и П. Д. П. против решение № 87/07.03.2023г. по в.гр.д. № 535 на Окръжен съд – Перник, с което, в едната му част е обезсилено решение № 453/29.04.2022г. по гр. д. № 05619/2021г. на Районен съд – Перник, за прогласяване по предявените искове от В. П. Д. и П. Д. П. срещу „Профи кредит България“ ЕООД и „Кредит Инкасо Инвсстмънт БГ“ ЕАД на нищожността на арбитражно решение № 798/10.01.2013г. по в.а.д. № 798/2012г. на арб. съд „Арбитер Юстициарум“ СНЦ (с арбитър С. В. М.), прогласена е нищожността на арбитражното споразумение, обективирано в клауза 13 от общите условия, към договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г.; прогласена е нищожността на договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г., сключен между цедента „Профи Кредит България“ ЕООД и В. П. Д. и П. Д. П., като прекратява производството по делото в тази част като недопустимо и изпраща исковете относно нищожността на арбитражното решение и арбитражното споразумение на ВКС по компетентност (в частта относно иска за нищожност на договора за револвиращ кредит производството е прекратено на основание чл.299 ГПК), а в другата част първоинстанционното решение е отменено, като са отхвърлени предявените от В. П. Д. и П. Д. П. против „Профи Кредит България“ ЕООД и цесионера „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД установителни искове с правно основание чл.439 ГПК за установяване недължимост на сумата от 11 036,56 лева, ведно със законната лихва от 10.01.2013г. до окончателното изплащане на вземането и разноски, като са му възложени и разноските по делото. Касаторът атакува въззивното решение като недопустимо, съответно като неправилно. Твърди, че окръжният съд неправилно е квалифицирал исковете за нищожност на арбитражното решение и на арбитражното споразумение по чл.47, ал.1 от Закона за международния търговски арбитраж. Излага становище, че чл.47, ал.1 ЗМТА урежда единствено хипотезите на „отмяна“ на арбитражните решения, който институт е различен от института на „нищожност“ на арбитражното решение. Счита, че нищожност на арбитражно решение може да се иска без ограничение във времето, както с иск, така и с възражение, като правното основание за това е нормата на чл.270, ал.2 ГПК. Позовава се на: решение № 123/04.04.2012г. по гр.д.№ 777/2011г. на I г.о. на ВКС, решение № 114/13.10.2014г. по гр.д.№ 1954/2014г. на II г.о. на ВКС, решение № 320/19.02.2014г. по гр.д.№ 6774/2013г. на I г.о. на ВКС, според които нормата се прилагала и за други правораздавателни актове, поради което, когато е наведен иск или възражение за нищожност на арбитражно решение, съдът следва да разгледа иска или възражението, при съобразяване на крайния си съдебен акт. Същевременно се поддържа, че в случая т.н. „арбитражно решение“ е подписано от случаен български гражданин, който не е присъствал като арбитър нито в арбитражна клауза, нито бил избран е процедура ad hoc. Това е равносилно на съдебно решение, което не е подписано от съдия, а например - от случаен човек на улицата, което на практика означава, че това изобщо не е правораздавателен акт. В този смисъл се позовава на мотивите на решение № 24/08.03.2019г. по т.д. № 2761/2018г. на I т.о. на ВКС. На второ място, касаторът счита, че нищожността и неравноправността на клауза се преценява включително и за сключени от потребителя процесуални договори (арбитражни споразумения). Сочи, че според практиката на СЕС, ролята на националния съд е да брани потребителя от неоснователно и незаконно принудително изпълнение за събиране на вземания от нищожни и неравноправни клаузи, включително при наличие на актове, ползващи се със сила на присъдено нещо. В тази връзка се твърди, че атакуваното решение е постановено в противоречие с чл.6 и чл.7 от Директива 93/13/ЕИО и с решенията по дело C-40/08 и по дело С-600/19 на СЕС. Счита, че съгласно практиката на СЕС нито съдът по оспорването на вземането в рамките на принудително изпълнение, нито потребителят следва да бъдат ограничени относно проверката за неравноправност на клаузи, както на арбитражното споразумение, така и на основания договор за потребителски кредит. На следващо място се сочи, че е нарушен и чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като окръжният съд не е спрял производството, до произнасяне на ВКС по препратения иск за нищожност (съответно по квалифицирания иск по чл.47 ЗМТА), като се е произнесъл по иска по чл.439 ГПК, без да установи преюдициалния въпрос - налице ли е нищожно арбитражно решение, за което е налице спор. Поддържа се, че окръжният съд е нарушил и чл.236, ал.2 ГПК, във връзка с чл.143, ал.1 ГПК и чл.140, ал.1 ГПК, като не е взел становище по възраженията и исканията да се приемане, че е налице нищожност на арбитражното решение. Твърди се, че неправилна е и преценката на съда за липса на изтекла погасителна давност, като правилно са приложени чл.115 и чл.116 ЗЗД. Не била направена надлежна преценка кога е настъпила перемпцията по чл.433, ал.1, т.8 ГПК и дали порокът е отстранен. Наред с това, не са правилно преценени всички извършени плащания, като съдът не е дал указания, че не се представят документи за тях. В тази връзка се сочи, че още пред пъвроинстанционния съд са представени платежни документи за над 8000 лева. Твърди се и нарушение на чл.63 и на чл.76 ЗЗД. Не е правилно тълкуван и приложен чл.68м, ал.1 от ЗЗП. Предвид изложеното се поддържа, че атакуваното решение е и необосновано, тъй като заключенията на съда противоречат на събраните по делото доказателства. Касаторът претендира направените разноски по делото. Ответниците по жалбата и по делото, „Профи кредит България“ ЕООД и „Кредит Инкасо Инвсстмънт БГ“ ЕАД, в писмени отговори изразяват становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендират присъждане на направените от всеки от тях разноски за настоящото производство. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С исковата молба първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от В. П. Д. и П. Д. П. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД и „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ АД установителни искове за: 1/ прогласяване нищожност на арбитражно решение № 789/10.01.2013г. по в.а.д. № 798/2012 на “Арбитер Юстициарум“ СНЦ; 2/ за прогласяване нищожност на арбитражно споразумение от чл.13 от ОУ към договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г.; 3/ за прогласяване нищожност на договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г. и 4/ на основание чл.439, ал.1 ГПК – за установяване недължимост на сумата от 11 036,56 лева, ведно със законната лихва от 10.01.2013г., 670,73 лева - юрисконсултско възнараждение, 85 лева - разноски по и.д. № 20138410410828 на ЧСИ Н. М.. С решение № 453/29.04.2022г. по гр. д. № 5619/2021г. на Районен съд –Перник: 1/ е прогласена по предявените искове от В. П. Д. и П. Д. П. срещу „Профи кредит България“ ЕООД и „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД нищожност на арбитражно решение № 798/10.01.2013г. по в.а.д. № 798/2012г. на арб. съд „Арбитер Юстициарум“ СНЦ (с арбитър г-н С. В. М.), 2/ прогласена е нищожността на арбитражното споразумение, обективирано в клауза 13 от общите условия, към представения договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г.; 3/ прогласена е нищожността на договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г., сключен между цедента „Профи Кредит България“ ЕООД и ищците В. П. Д. и П. Д. П. и 4/ на основание чл.439 ГПК е прогласено, че липсва право на принудително изпълнение по образуваното изпълнително дело № 20138410410828 от 2013г. на ЧСИ Н. М. и липсва право на вземане от 11 036,56 лева, ведно със законната лихва от 10.01.2013г. до окончателното изплащане на вземането, както и за сумата от 670, 73 лева юрисконсултско възнаграждение, 85 лева разноски и 50 лева заплатена държавна такса за изп. лист, в полза на първоначалния взискател „Профи Кредит България“ ЕООД и цесионера „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ“ ЕАД спрямо В. П. Д. и П. Д. П., поради настъпили факти след издаване на изпълнителното основание - постановяване на заповед № 675 от 08.08.2013г. на КЗП, разваляне на договора за револвиращ заем на основание чл.68м ЗЗП, както и евентуално - поради изтекла давност. За да обезсили частично първоинстанционното решение, окръжният състав е намерил същото за недопустимо в частта, с която се е произнесъл по искове с квалификация по чл.47 и сл. ЗМТА за прогласяване нищожност на арбитражно решение № 798/10.01.2013г. по в.а.д. № 798/2012г. на арбитражен съд „Арбитер Юстициарум“ СНЦ (с арбитър С. В. М.), и на арбитражното споразумение, обективирано в клауза 13 от Общите условия, към представения договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г. В мотивите е посочено, че съгласно чл.47, ал.1 ГПК, арбитражното решение може да бъде отменено от ВКС, ако страната, която иска отмяната, докаже някое от предвидените основанията по чл.47, ал.1, т. 1 - 6. Контролът за валидност на арбитражното решение, упражняван от ВКС, е на практика контрол върху валидността на арбитражното споразумение, съгласно законовите основания по чл.47, ал.1, т.1, т.2, т.5, т.6 и ал.2 от ЗМТА. С изменението на чл.47 ЗМТА е създадена ал.2, съгласно която арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитър, са нищожни, като това изменение е направено с ДВ бр. 8/2017г., а с влизане в сила на ЗИД на ГПК, ДВ бр. 8/2017г., съгласно § 6, ал.2 ПЗР, производствата по неарбитрируеми - потребителски спорове се прекратяват и по тях не може да бъде постановено арбитражно решение, но нормата е процесуална и действа занапред, като не засяга вече постановените арбитражни решения, които са връчени на страните. Предвид изложеното, съдът е намерил, че в случая арбитражно решение № 798/10.01.2013г. по а.д. № 0798/2012г. на арбитражен съд „Арбитер Юстициарум“, [населено място], с арбитър С. М., не е отменено по реда на чл.47 ЗМТА и е влязло в сила преди изменението на ГПК, поради което то е валидно, тъй като съгласно чл.14 ЗНА обратна сила на нормативните актове може да се даде само по изключение и то с изрична разпоредба, а в случая такава няма. В подкрепа на това е § 6, ал.2 ПЗР ГПК, в който е посочено, че започналите до влизане в сила на посоченото изменение арбитражни производства приключват по досегашния ред, с изключение на производствата по неарбитрируеми спорове, които се прекратяват. Също така решаващият състав се е позовал и на решение № 151/19.06.2012г. по гр.д. № 553/2011г. на IV г.о. на ВКС, че е недопустимо гражданският съд инцидентно да преценява арбитруемостта на съдебния спор, по който има произнасяне от арбитражен съд, както и да приеме за разглеждане по ГПК същия спор, щом арбитражното решение е влязло в сила и не е отменено по предвидения за това ред. В случай, че арбитражното решение е порочно, отмяната му може да бъде постигната по исков ред - по повод на предявен иск по чл.47, ал.2 ЗМТА, пред ВКС, който е компетентен да разгледа делото по правилата на родовата подсъдност - чл.47 и сл. от ЗМТА. По отношение предявения иск за прогласяване нищожността на договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г. съдът е приел следното: Посочено е, че е налице влязло в сила арбитражно решение по спора между страните относно валидността на договора за заем между страните и дължимостта на заемната сума по него. Решаващият състав се е позовал на чл.41, ал.3 ЗМТА, според който с връчването на арбитражното решение на една от страните, то става задължително за страните - поражда правни последици, които се състоят в сила на пресъдено нещо и в изпълнителна сила на решението. В заключение е посочено, че арбитражното производство е приключило с арбитражно решение, което е окончателно и слага край на спора - чл.38, ал.4 ЗМТА. От това следва, че страните са длъжни да съобразят поведението си с постановеното от арбитража, да преустановят спора, като повторното му предявяване, включително пред съд, се явява недопустимо съгласно чл. 299, ал.1 ГПК (решение № 151/19.06.2012г. по гр.дело № 553/2011г. на IV г.о. на ВКС). Също така е посочено, че арбитражното решение може да бъде отменено само в хипотезите, по реда и сроковете по чл.47 ЗМТА - по исков ред с молба за отмяна до Върховния касационен съд. Същевременно окръжният състав е счел, че в хипотезата на чл.439 ГПК длъжникът в изпълнително производство може да оспори чрез иск изпълнението, като поиска установяване несъществуване на задължението му, основавайки се на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В тази връзка е констатирано, че въз основа в производството по чл.405, ал.1 и ал.3 от ГПК, във вр. с чл.404, ал.1 ГПК и чл.51, ал.1 ЗМТА е образувано т.д. № 4385/2013г. на Софийски градски съд по молба на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу ответниците В. П. Д. и П. Д. П. и въз основа на влязло в сила арбитражно решение № 798/10.01.2013г. по арб. дело № 798/2013г. на арбитражен съд „Арбитер Юстициарум“ с разпореждане на СГС от 18.07.2013г. СГС е издаден процесния изпълнителен лист на същата дата. От мотивите на арбитражно решение № 798/10.01.2013г. съдът е констатирал, че сумите по арбитражното решение са претендирани и присъдени въз основа на договор за револвиращ заем № [ЕГН] от 23.09.2010г. и общите условия на кредитора, представляващи неразделна част от договора. Изпълнително дело № 20138410410828 по описа на ЧСИ Н. М. с рег. № 841 в КЧСИ, е образувано на 17.10.2013г. по молба на взискателя „Профи кредит България“ ЕООД от същата дата въз основа на изпълнителен лист от 18.07.2013г., издаден по търг. дело № 4585/2013г. на Софийски градски съд в полза на "Профи Кредит България" ЕООД срещу ответниците В. П. Д. и П. Д. П. за сумата 11 036,56 лева, ведно със законната лихва от 10.01.2013г. до окончателното изплащане на сумата, сумата 670,73 лева - юрисконсултско възнаграждение, сумата 85,00 лева - разноски по арбитражното производство и сумата 50, 00 лева - заплатена държавна такса в производството по издаване на изпълнителен лист. Установено е, че съдебният изпълнител е извършил редица изпълнителни действия. При образуване на изпълнителното производство на съдебния изпълнител са възложени правомощията по чл.18 ЗЧСИ и е поискано налагане на запор върху банковите сметки на длъжниците. На 18.10.2013г. са изпратени покани за доброволно изпълнение до длъжниците, връчени чрез работодателите им. На същата дата са изпратени запорни съобщения до работодателите „АНГРО-Х. и СИЕ" СД и „ЕМУ - ПЕРНИК" ЕООД. Изпратени са запорни съобщения и до множество банки във връзка с банкови сметки на длъжниците в тях. Впоследствие на 21.01.2014г. е вдигнат запорът върху банковите сметки на П. Д. П., разкрити в „Уникредит Булбанк“ АД. На 10.02.2015г. е наложен запор върху вземането за трудово възнаграждение на П. Д. П.. На 10.02.2015г. е отново са изпратени запорни съобщения до осем банки, както и до работодателя „ЕМУ - ПЕРНИК" ЕООД. На 18.01.2016г. е постъпила молба по делото от взискателя „Профи кредит България“ООД, с която е направено искане за насрочване на опис на движими вещи. На 12.06.2017г. е изпратено запорно съобщение до „Вас Про“ ЕООД върху трудовото възнаграждение на В. П. Д.. На 15.09.2017г. е насрочен опис на движими вещи на В. П. Д., за което е изпратена и призовка за принудително изпълнение. На 07.12.2018г. по изпълнителното дело е депозирана на молба за конституиране на нов взискател от „Кредит инкасо инвестмънт“ ЕАД, като с нея е направено искане за насрочване и извършване на опис на движими вещи. Констатирано е, че в хода на изпълнителното производство ЧСИ Н. М. е направил отбелязвания за постъпили над тридесет вноски, представляващи регулярно удържани суми във връзка с наложените на длъжниците запори за периода от 25.10.2013г. до 09.11.2017г. За да отмени частично първоинстанционното решение и да отхвърли изцяло отрицателния установител иск, въззивният състав е счел, че към датата на приключване на делото във въззивната инстанция петгодишната давност не е изтекла. Посочено, че в настоящия случай доколкото изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС № 3/18.11.1980г., именно задължителното тълкуване на чл.116 ЗЗД, дадено с него е приложимо в отношенията между страните и съдебния изпълнител до последващата му отмяна с Тълкувателното решение № 2/2013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. С оглед даденото разрешение в цитираното ППВС погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а докато трае изпълнителното производство същата се спира. От горното е заключено, че с подаването на молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е прекъснал теченето на давностния срок, като течението му е спряно до постановяване на ТР № 22013г. от 26.06.2015г. по тълк. д. № 2/2013 година на ОСГТК на ВКС, с т.10 на което е обявено, че ППВС № 3/18.11.1980г. е изгубило действие, респективно от тази дата започва да тече давност по материалното правоотношение, която е петгодишна, по арг. от чл.117 ЗЗД. Същевременно въззивният състав е намерил, че към момента на действие на договора между страните /сключен на 23.09.2010г./, включително и относно предвидената в договора арбитражна клауза, не е приложима разпоредбата на чл.19, ал.2 ГПК, изменена със ЗИД на ГПК, обнародвана в ДВ бр.8 от 24.01.2017г. Счел е за неприложима и установената хипотеза в § 6, ал. 2 ПЗР на ЗИД ГПК, съгласно която започналите преди влизане на закона в сила арбитражни производства по неарбитруеми спорове, какъвто е спорът с участието на потребител, следва да бъдат прекратени. Същевременно е намерил, че не е налице и алтернативна възможност за защита, предвидена в чл.47, ал.2 ЗМТА, като съгласно нея постановените решения по непрекратените производства на арбитражния съд (при наличието на предпоставките на § 6, ал. 2 ПЗР на ЗИД ГПК ) са нищожни. Аргументирано е, че арбитражното решение от 10.01.2013г. е поставено преди влизане в сила на ЗИД на ГПК от 2017г. Към момента на постановяването му е била действаща нормативно уредената възможност за страните да сключат арбитражна клауза във връзка с уреждане на възникналите спорове помежду им, поради което кредиторът е заявил исковата си претенция пред надлежнен арбитражен съд. В допълнение е посочил, че съгласно даденото разяснение с решение № 9/24.10.2002г. по конституционно дело № 15/2002г. на Конституционния съд, защитата в рамките на арбитражния процес се осъществява на два стадия, като първият се изчерпва с приключване на производството пред арбитражния съд, а вторият - с изчерпване възможността за защитата по реда на чл.47 ЗМТА, при подадено искане за отмяна на арбитражното решение, като вторият стадий е факултативен. В случай, че процесът се намира в своя втори стадий при постановено арбитражно решение и то се явява заварено производство, компетентният да разгледа искането за отмяна Върховен касационен съд следва да констатира този порок на решението, като бъде прогласена неговата нищожност, в случай, че са налице предпоставките за това. Окръжният състав е приел, че доводите за наличие в договора за кредит на нищожни клаузи, които противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, като липса на ясна методика за начисляване на годишен лихвен процент и годишен процент на разходите и начисляване на същите с цел неоснователно обогатяване, не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство по чл.439 ГПК и не могат да обусловят извод за недължимост на процесните суми. Посочил е, че тази група доводи не се обхваща от приложното поле на чл.47 ЗМТА и по същество доводите представляват правоизключващи и правопогасяващи възражения, които са обхванати от силата на пресъдено нещо на постановеното арбитражно решение. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: 1/ При наличие на влязло в сила арбитражно решение в полза на кредитор, постановено без участие на потребителите, с което арбитражно решение потребителите са осъдени за вземания от договор с тях, допустимо ли е съдът сезиран при и по повод принудително изпълнение, преодолявайки силата на присъдено нещо, да направи дължимата проверка на договора за потребителски кредит и на арбитражното споразумение, в това число - относно неравноправния характер на договорните клаузи, обвързващи потребителя? Твърди се противоречие с: член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година и следната практика на СЕС: решение от 06.10.2008г. по дело C-40/08 и решение от 17.05.2022г. по дело C-600/19; 2/ Какъв е редът и срокът (съответно има ли срок) за прогласяване на нищожност на арбитражно решение?; Твърди се, че отговорът на въпроса е от значение за точното приложение на чл.47, ал.1 и ал.2 и чл.48 от ЗМТА, чл.270, ал.2 ГПК и за развитието на правото. Касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК /по първи въпрос/, по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК /по втори въпрос/ и по чл.280, ал.2, предл. второ и трето ГПК. Счита, че въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като не е обсъдено дали оспореното арбитражно решение - посочено като процесуална пречка и носител на сила на присъдено нещо, произтича от правораздавателен орган и представлява правораздавателен акт. Същевременно счита решението е вероятно недопустимо, тъй както съдът не е спазил чл.229, ал.1, т. 4 ГПК и не е спрял производството до произнасяне на ВКС по препратения иск за нищожност (съответно по квалифицирания иск по чл.47 ЗМТА), като се е произнесъл по иска по чл.439 ГПК, без да установи какво е произнасянето по преюдициалния въпрос - налице ли е нищожно арбитражно решение, за което е налице спор, препратен по компетентност на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: На първо място, съгласно определение № 1347/18.12.2023г. по т.д. № 497/2023г. на I т.о. на ВКС, определение № 1346/18.12.2023г. по т.д. № 1426/2023г. на I т.о. на ВКС, определение № 192/08.10.2020 г. по т.д. № 2366/2020г. на II т.о. на ВКС, определение № 730/22.03.2024г. по ч.т.д. № 313/2024г. на II т.о. на ВКС и др. при действащата редакция на чл.47 ЗМТА (ДВ бр.8/2017г.) е допустимо установяване на нищожност на арбитражно решение само при един негов порок – когато е постановено по правен спор, който е неарбитруем т.е. извън правораздавателната власт на арбитража. С оглед на това е изключена правната възможност, уредена в чл.270, ал.2 ГПК, нищожността на решението да може да бъде предявена по исков ред безсрочно или чрез възражение, като тя е възможна единствено за съдебните, но не и за арбитражните решения. Оспорването на арбитражното решение при предпоставките на чл.47, ал.1 и 2 ЗМТА е предмет на специална регламентация, като единствено ВКС е компетентен да извърши проверка на арбитражното решение и то при лимитивно изброените основания за отмята / нищожност на арбитражното решение по чл.47 и при наличие на предпоставките по 48 ЗМТА. По аргумент на чл.24 ЗМТА, ГПК е неприложим като субсидиарен закон. В случая настоящият състав на ВКС констатира служебно, че преди предявяване на 14.09.2020г. на настоящите искове пред районния съд, пред ВКС е била образувана преписка вх. № 9844/25.10.2019г. въз основа на искова молба по чл.47 ЗМТА на В. П. Д. и П. Д. П. срещу „Профи кредит България“ ЕООД и „Кредит Инкасо Инвсстмънт БГ“ ЕАД за прогласяване на нищожността, съответно за отмяна на процесното арбитражно решение № 798/10.01.2013г. по в.а.д. № 798/2012г. на арб. съд „Арбитер Юстициарум“ СНЦ (с арбитър С. В. М.), по която е представено и самото арбитражно решение, като с разпореждане № 225/09.12.2019г. на председателя на II то. на ВКС исковата молба е върната на основание чл.129, ал.3, вр. ал.2 ТГПК. Разпореждането не е обжалвано и е влязло в сила на 28.12.2019г. С оглед цитираната практика на ВКС, и като взе предвид, че сочената от касаторите практика на ВКС по чл.270, ал.2 ГПК е относно решения на държавния, а не на арбитражния съд, настоящият състав на ВКС намира, че втори въпрос от изложението, относим единствено към частта от въззивното решение, с което се обезсилва първоинстанционния акт по отношение на иска за нищожност на арбитражното решение, независимо че покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, не може да предпостави допускане на решението в посочената част до касационен контрол, тъй като същото е постановено в съответствие с практиката на ВКС, като липсва промяна на законодателството или на обществените условия, които да водят до необходимост от даване на ново тълкуване относно реда, основанието и срока, при които може да се прогласи нищожност на арбитражното решение и следователно не е налице соченият допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същевременно в частта, в която делото се изпраща за разглеждане на ВКС относно иска за нищожност на арбитражното решение, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК, тъй като в исковата молба сочените основания за нищожност на арбитражното решение са – основанията по чл.270, ал.2 ГПК, както и липса на надлежно арбитражно споразумение (поддържа се нищожност на същото, на основание чл.26, ал.1, предл.1-3 ЗЗД, поради липса на съгласие за обвързване с конкретен арбитраж и неравноправност на арбитражната клауза), докато производството по чл.47, ал.2 ЗМТА е допустимо само при твърдение за неарбитруемост на спора по чл.19, ал.1 ГПК, каквото не е наведено в исковата молба, а сочената липса на арбитражно споразумение е основание за отмяна по чл.47, ал.1, т.2 ЗМТА, а не за нищожност на арбитражното решение. С оглед горното, наведеното основание по чл.280, ал.2, предл.2-ро ГПК – евентуална недопустимост, поради нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, не е налице, тъй като с оглед съдържанието на исковата молба липсва преюдициално производство по чл.47 ЗМТА, което да следва да бъде разгледано от ВКС. Въпросът за нищожност на арбитражното споразумение, вкл. на основание неравноправност на арбитражната клауза, сключена с потребител, може да бъде разглеждан само в рамките на производство по иск за отмяна на арбитражното решение като основание по чл.47, ал.1, т. 2 ЗМТА, предявен в срока по чл.48, ал.1 ЗМТА, с какъвто съдът не е сезиран. С оглед на това, само в частта, в която делото се изпраща за разглеждане на ВКС относно иска за нищожност на арбитражното споразумение, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК (очевидна неправилност), доколкото исковете по чл.47 ЗМТА имат за предмет отмяна / нищожност на арбитражно решение, а не на арбитражно споразумение. Същевременно относно частта, с която с въззивното решение е обезсилено първоинстанционното решение за прогласяване нищожността на договор за револвиращ заем и производството по делото е прекратено в тази част като недопустимо, както и относно частта, в която, след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от ищците – касатори установителни искове за недължимост на сумата от 11 036,56 лева, ведно със законната лихва от 10.01.2013г. до окончателното изплащане на вземането и ведно с разноски, поставеният от касаторите първи въпрос относно обективните предели на силата на пресъдено нещо в хипотеза на липса на мотиви на правораздавателния орган (в случая на арбитражния съд), свидетелстващи за проверка на неравноправни клаузи в потребителския договор, от който произтичат присъдените в полза на търговеца с арбитражното решения вземания, въпреки че са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, покрива както общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, така и сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПК с оглед постановките в решенията на СЕС по дело С-421/14 (т.50, 52-53), дело С- 600/19 (т. 49-51); дело С-231/23 (т. 27-28), поради което въззивното решение в посочените части трябва да бъде допуснато до касационно обжалване. Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в следните му части: 1/ на основание чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК в частите, в които делото се изпраща за разглеждане на ВКС относно исковете за нищожност на арбитражното решение и арбитражното споразумение; 2/ на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК по конкретизирания от настоящия състав съобразно Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС процесуалноправен въпрос: „При наличие на влязло в сила арбитражно решение в полза на кредитор, с което потребителите са осъдени за вземания по договор с тях, допустимо ли е съдът, сезиран при и по повод принудително изпълнение, преодолявайки силата на присъдено нещо, да направи дължимата проверка на договора за потребителски кредит относно неравноправния характер на договорните клаузи, обвързващи потребителя, ако тя не е направена с арбитражното решение?“, в частта, с която с въззивното решение е обезсилено първоинстанционното решение за прогласяване нищожността на договора за револвиращ заем и производството по делото е прекратено в тази част като недопустимо, както и в частта, в която, след частична отмяна на първоинстанционното решение, са отхвърлени предявените ищците против цедента и цесионера установителни искове за установяване недължимост на сумата от 11 036,56 лева и на законната лихва върху тази сума от 10.01.2013г. до окончателното й изплащане, ведно с разноски. В останалите части обжалваният акт не следва да бъде допуснат до касация. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите следва да внесат по сметката на ВКС държавна такса в размер общо на 441,46 лева Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд