Определение № 10780 от 10.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 9619/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Производството по делото е образувано по жалби с оспорване на Заповед рег.№ 8121К-11191/22.07.2024 г., изменена със Заповед № 8121К-11829/14.08.2024 г. за изменение на Заповед № 8121К-528/24.02.2015 г. за утвърждаване на щата на Столична дирекция на вътрешните работи, издадена от министъра на вътрешните работи. Настоящият съдебен състав, като извърши преценка на редовността на подадените жалби и съобрази документите, представляващи административната преписка, намира, че на основание чл. 132, ал. 1 и по аргумент на противното от чл. 132, ал. 2 от АПК (в приложимата редакция - ДВ, бр. 77 от 2018 г. в сила от 01.01.2019 г.) не е компетентен да разгледа жалбата, по която е образувано настоящото дело. Жалбите са подадена против от акт, издадени от министър, но подлежи на разглеждане от Административен съд-София-град, а не на Върховния административен съд, по следните съображения: Съгласно чл. 132, ал. 1 от АПК на административните съдилища са подсъдни всички административни дела с изключение на тези, подсъдни на Върховния административен съд. Настоящият спор не е от изброените в чл. 132, ал. 2 от АПК изключения, които подлежат на разглеждане като първа инстанция от Върховния административен съд. Действително оспорената заповед е издадена от министър, но и с нея не се упражняват конституционните му правомощия по ръководство и осъществяване на държавното управление. Оспорването на този вид заповеди не е предвидено изрично в закон да се разглежда от Върховен административен съд като първа инстанция, поради което настоящият състав приема, че на основание чл. 132, ал. 1 от АПК родово компетентен да се произнесе по жалбата е административен съд, а не Върховния административен съд като първа инстанция. Съгласно чл. 132, ал. 2, т. 2 от АПК (доп. ДВ, бр. 77/2018 г., в сила от 01.01.2019 г.) на Върховния административен съд са подсъдни оспорванията срещу актовете на Министерския съвет, министър-председателя, заместник министър-председателите и министрите, издадени при упражняване на конституционните си правомощия по ръководство и осъществяване на държавното управление; в случаите, предвидени в закон, както и когато тези органи са делегирали правомощията си на съответните длъжностни лица, издадените от тях административни актове се оспорват пред съответния административен съд. Следователно на Върховния административен съд са подсъдни само определена категория актове, издавани от Министерския съвет, министър-председателя, заместник министър-председателите и министрите, и това са тези актове по упражняване на конституционните им правомощия по ръководство и осъществяване на държавното управление. В Конституцията на Република България не се съдържа изрична норма, определяща правомощията на министър, които се съдържат в други нормативни актове. С решение № 8 от 23 април 2018 г. на Конституционния съд на Република България по конституционно дело № 13/2017 г. при тълкуване на чл. 125, ал. 2 от Конституцията на Република Българи е прието, че Конституцията задължава Върховния административен съд да се произнася като първа инстанция по спорове за законността на административните актове, издадени от Министерски съвет и от министрите при упражняване на конституционно възложените им функции и правомощия по ръководство и осъществяване на държавно управление. В мотивите на решението е посочено, че Върховният административен съд осъществява пряк контрол за законност като първа инстанция по отношение на актовете на Министерски съвет и министрите, които са определени като административни такива и са израз на политическите им концепции за управление. Това са актове, издавани при упражняване на публична власт в изпълнение на конституционно установените им правомощия по ръководство на държавно управление, които актове могат да засягат както публичния интерес, така също и права, свободи и законни интереси на отделните граждани или организации. Оспорената заповед е издадена лично от министъра на вътрешните работи с посочено правно основание, установено в Закона за Министерство на вътрешните работи. Този факт обаче не е достатъчен, за да обоснове подсъдност на Върховния административен съд, защото по своята същност акта не може да се определи като издаден при упражняване конституционно възложени функции и правомощия по ръководство и осъществяване на държавно управление. По изложените съображения настоящият състав намира, че депозираната жалба не подлежи на разглеждане пред Върховния административен съд поради липса на положителна процесуална предпоставка, каквато съставлява родовата подсъдност на заявения за съдебна защита материалноправен спор, а компетентен да разгледа спора е административен съд. Съобразно правилата на местната подсъдност, регламентирани в разпоредбата на чл. 133 от АПК, спорът е подсъден на Административен съд – София-град. Административният съд следва да извърши самостоятелна проверка относно допустимостта на жалбите. Воден от горното и на основание чл. 135, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд