Определение № 123 от 27.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4514/2022 г.

Производството е по чл.274,ал.З,т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба „МБАЛ Пазарджик“ АД срещу определение № 498 от 12.10.2022 г. по в.ч.гр.д. № 530 /2022 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е потвърдено определение № 1387 /08.07.2022 г., постановено по гр.д. № 2070 /2022 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е прекратено производството по делото по предявените от жалбоподателя срещу Ч. Д. Д. и срещу Ч. Д. Д. и П. П. Д. искове за осъждане на ответниците да заплащат периодично ежемесечно обезщетение в размер на по 300 лева и по 430 лева за ползването без правно основание на части от двора на ищеца, представляващ поземлен имот с идентификатор 5155.507.268 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Пазарджик, считано от 01.06.2022 г. до момента на премахването на движимите им вещи (части от метални павилиони) от имота на ищеца, но не по-късно от момента на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество. Настоящият съдебен състав намира, че частната касационна жалба е допустима: подадена е в срок от страна по делото, която има правен интерес от обжалване срещу подлежащ на обжалване акт съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК и е редовна. Първоинстанционният е прекратил производството по претенциите на жалбоподателя срещу ответниците, които са заявени помесечно за периоди от време, които не са изтекли към момента на предявяване на исковата молба, като е обосновал, че тяхната правна квалификация е по чл.59 от ЗЗД, макар и изчислявани на база месечен пазарен наем, те не са периодични задължения, различни са по характер от 1 граждански плодове и други добиви от вещта. Искът по чл.59 от ЗЗД за времето след подаването на исковата молба е недопустим и поради липсата на правен спор, т.к. спорът по бъдещи правоотношения е винаги неправен, освен в предвидени от закона изключения, в които искът чл.59 от ЗЗД не попада. Въззивният съд е приел, че претенциите на частния жалбоподател са с правно основание чл.59 от ЗЗД и чл.124, ал.2 от ГПК, а не чл.124, ал.1 от ГПК както твърди частният жалбоподател). След като е обсъдил основанието на исковете (фактическите твърдения на ищеца, на които са основани исковете му) и и петитумите, въззивният съд е приел от правна страна, че предмет на иска по чл.124, ал.2 ГПК може да бъде повтарящо се парично вземане на кредитора ищец спрямо длъжника-ответник, при установен източник на задължението и размер – т.е. при безспорна ликвидност. В настоящия случай доколкото източникът на задължението на претендираното вземане е факт, който не е безспорно установен (претенциите са за периоди от време, които следват момента на предявяване на исковата молба), а именно неправомерното ползване на чужд имот без основание, то ликвидността на задължението не е безспорна, което има за последица недопустимост на иска. За изводите си въззивният съд се е позовал на практика на ВКС. Въззивният съд е приел, че доколкото в случая се касае за обезщетение за неоснователно обогатяване, а не за задължения за периодично плащане (каквито биха могли да бъдат задължения за периодични плащания, произтичащи от договор за наем, разпоредбата на чл.124, ал.2 ГПК е неприложима, тъй като независимо от това, че размерът на обезщетението се изчислява на базата на пазарен наем за кв.м., този факт не превръща обезщетението за неоснователно обогатяване в договорно задължение за наем с определен размер и падеж на задължението, представляващо за ищеца вземане за повтарящи се парични задължения. В случая източникът на задължението би бил неправомерно ползване на чужд имот без основание, който факт обаче не е безспорно установен, а тепърва подлежи на установяване, следователно ликвидността на задължението не е безспорна. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В представеното изложение на основания за допускане на касационно обжалване във връзка с довод, че мотивите на въззивния съд не са ясни, точни и убедителни, частният жалбоподател извежда следния процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е съдът да изложи към постановения от него съдебен акт точни, ясни и убедителни мотиви, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в т. 3 от ППВС 1/13.07.1953 г., с което е осъществено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въпросът е обуславящ, но видно от посоченото по-горе за мотивите на въззивния съд, той не е разрешен в противоречие, а в точно съответствие с приетото в 2 посоченото постановление и с установената практика на ВС и ВКС в същия смисъл, създадена след постановлението на Пленума на ВС. Изложени са последователни мотиви по предмета на частното производство, които не са неясни. Частният жалбоподател не извежда въпроси във връзка с приетото от въззивния съд разрешение (по съществото на процесуалноправния въпрос, който е предмет на частната жалба), нито обосновава противоречието на това разрешение с установената практика на ВКС, нито обосновава някое от другите предвидени в ГПК допълнителни основания за допускане на касационно обжалване (по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК), поради което не са налице предпоставки за обсъждане на разрешението на въззивния съд по същество. Частният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл.280,ал.2 ГПК. Това е отделно основание за допускане на касационно обжалване, такава форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост. Като аргументи за очевидна неправилност жалбоподателят излага твърдение, че претенциите му са с краен период – не по-късно от приключване на устните състезания пред инстанцията по същество. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд (а и на първоинстанционния) от значение за недопустимостта на иска по чл.59 от ЗЗД е предявяването му за периоди от време след подаването на исковата молба (за всеки отделен такъв период с начална и крайна дата, който следва момента на подаването на исковата молба и момента на предявяването на иска). т.е. от значение е не моментът на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, а моментът на подаване на исковата молба (на предявяването на иска). Както беше посочено по-горе въззивният съд е изложил последователни мотиви за този извод. В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. С оглед изхода от това производство частният жалбоподател няма право на разноски. Воден от изложеното съдът