Определение № 2203 от 08.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 634/2024 г.

Производството е по реда на чл. 396, ал.2, изр. 3 ГПК във вр. с чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от ППЗК „С.“, [населено място], чрез адвокат Л. П., срещу определение № 878 от 20.12.2023 г. по в.т.д.№ 479/2023 г. на Варненски апелативен съд в частта му, с която се допуска обезпечение в полза на „Онтарио БГ“ ЕООД, [населено място], на предявени за разглеждане от Варненски апелативен съд по в.т.д. № 479/2023 г. осъдителни искове срещу ППЗК „С.“, [населено място], с правно основание чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 62 800 лв., представляваща предоставена в заем с РКО № 8/08.09.2020 г., главница по договор за подпомагане от 30.07.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 08.06.2022 г. до окончателното плащане, както и сумата от 4 273,89 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 17.09.2021 г. - 07.06.2022г., чрез налагане на обезпечителна мярка - запор на вземания на длъжника ППЗК „С.“ по банкова сметка с IBAN BG•• •••• •••• •••• •••• •• в „Райфайзенбанк" АД, до достигане на общия размер на предмета на обезпечението, на сборна стойност от общо 67 073,89 лв., при условие на внасяне на гаранция в размер на 6 707 лв., вносима по набирателна сметка за гаранции на Варненски апелативен съд IBAN - [банкова сметка] в БАНКА ДСК АД в едноседмичен срок от връчване на определението. Оплакванията на жалбоподателя са за неправилност и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, като се претендира отмяната му. Излагат се съображения, че обезпечение на иска веднъж е допуснато в производство по обезпечаване на бъдещ иск, чрез възбрана върху недвижими имоти, и втори път – по време на висящността на процеса, с атакуваното в настоящото производство определение – чрез запор на вземания по банкова сметка. Сочи се, че за допускане на нова обезпечителна мярка в един и същ исков процес, следва ищецът да е обосновал твърденията си за нововъзникнала обезпечителна нужда и/или недостатъчност на наложеното обезпечение, като според жалбоподателя в случая ищецът не е сторил това. Според жалбоподателя допуснатото второ по ред обезпечение нарушава закона, който изисква обезпечителната мярка да е адекватна на обезпечителната нужда. Твърди се, че в случая е налице свръхобезпеченост, тъй като ищецът е искал два пъти обезпечение в един и същ процес - един път като обезпечение на бъдещ иск и втори път в самия исков процес. Според изложеното Варненски апелативен съд няма как да знае, че интересите на ищеца са вече охранени чрез допуснато обезпечение на бъдещ иск, което според жалбоподателя налага отмяна на допуснатото второ по ред обезпечение в настоящия процес. В заключение се твърди, че с наложената втора по ред обезпечителна мярка се засяга прекомерно правната сфера на ответника - настоящ жалбоподател, постановена в разрез с нормата на чл. 397, ал. 2 ГПК, съгласно която обезпечението следва да е до цената на иска. Съобразно разпоредбата на чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, посочени в изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. В същото жалбоподателят поставя следните въпроси, които според него обуславят приложното поле на чл. 280, ал. 1,т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ „Допустимо ли е повторно едно и също по обем и вид обезпечение на един и същ иск, чрез допускането му веднъж като обезпечение на бъдещ иск и втори път като обезпечение във вече висящ исков процес?“ Твърди се противоречие с определение № 468 от 11.07.2012 г. по ч.т.д. № 183/2012 г. на ВКС, I т.о. 2/ „Следва ли винаги исканата обезпечителна мярка да бъде адекватна на субективното материално право и какво е задължението на съда да прецени, доколко исканата обезпечителна мярка е подходяща?“ Сочи се противоречие с определение № 318 от 27.07.2009 г. по ч.гр.д. № 255/2009 г. на ВКС, II г.о. В писмен отговор насрещната страна „Онтарио БГ“ ЕООД, [населено място] оспорва частната касационна жалба като неоснователна. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 396, ал. 2, изр. 3 ГПК във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт и в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: Към частната касационна жалба, по която е образувано настоящото производство са представени доказателства в уверение на това, че преди предявяване на процесния иск, е допуснато обезпечение на същия, като такова на бъдещ иск, чрез налагане на възбрана върху недвижими имоти /четири поземлени имота/ на ответника. Първоинстанционното производство - т.д. № 571/2022 г. на Варненски окръжен съд е образувано по предявени от „Онтарио БГ“ ЕООД, [населено място], срещу ППЗК „С.“, [населено място] осъдителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата от 62 800 лв., представляваща предоставена в заем с РКО № 8/08.09.2020 г., главница по договор за подпомагане от 30.07.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 08.06.2022 г. до окончателното плащане, както и сумата от 4 273,89 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 17.09.2021 г. - 07.06.2022 г. В рамките на производството, с определение № 154 от 25. 01. 2023 г. по т.д. № 571/2022 г. на Варненски окръжен съд, на основание чл. 389 ГПК е допуснато обезпечение на предявените искове посредством налагане на запор върху движими вещи. Впоследствие, с решение № 201 от 03.05.2023 г. по т.д.№ 571/2022 г. на Варненски окръжен съд предявените искове по чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД са уважени. Първоинстанционното решение е обжалвано пред Варненски апелативен съд, като е образувано в.т.д.№ 479/2023 г. В рамките на производството е постъпило искане от „Онтарио БГ“ ЕООД за допускане на обезпечение по разглеждания спор, чрез налагане на обезпечителна мярка - запор на вземания по банкови сметки на ППЗК „С.“, след отмяна на вече допуснатото от Варненски окръжен съд обезпечение. По така направеното искане е постановен обжалваният съдебен акт, като въззивният съд е приел, че ищецът по уважения иск е основал искането си за отмяна на допуснато в негова полза обезпечение на признанието за отпадане на обезпечителния му интерес, сочейки, че е установил, че запорираните вещи, предмет на допуснатата обезпечителна мярка, са повредени и стойността им няма да покрие обезпечителната му нужда. Въззивният съд е извършил служебна проверка, установявайки, че към момента не е била издадена обезпечителна заповед и поради това допуснатата от съда мярка не е била фактически наложена и респективно правната сфера на ответника не е била засегната. Съдът е счел, че при това положение единствено молителят е имал интерес от запазването на обезпечението и ако то не е съответствало на обезпечителната му нужда, то съществуването му занапред е било неоправдано. Поради това въззивният съд е приел, че е налице хипотезата на чл. 402 ГПК и молбата, с която е бил сезиран, е основателна, като е отменил допуснатото от Варненски окръжен съд обезпечение. Въззивният съд е посочил, че новата си обезпечителна нужда молителят е обосновал с отпадането на действието на предходното обезпечение, посочвайки, че осъдителната му претенция към онзи момент не е била обезпечена. Съдът е съобразил, че принципно при стабилизиране на обжалваното осъдително решение в полза на ищеца, за него ще бъде невъзможно или поне значително затруднено осъществяването на правата му по събиране на признато с това решение вземане, ако междувременно длъжникът предприеме разпореждане със свое ликвидно имущество. Според съда запорът на вземания е адекватна мярка на нуждата от обезпечение на способ за принудително събиране на парично вземане, тъй като ще лиши длъжника от възможност да отчужди или дори само да укрие паричните си средства, а насочването на изпълнение върху такова имущество позволява най-ефективно прилагане на принуда върху съхранени със запор наличности и бъдещи постъпления по банкова сметка. Така мотивиран, въззивният съд е приел, че са налице всички предпоставки за уважаване на молбата за допускане на обезпечение на висящия спор чрез поисканата от ищеца- въззиваем обезпечителна мярка - налагане на запор върху банкова сметка на ППЗК „С.“. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Варненски апелативен съд определение. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Първият въпрос на жалбоподателя не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Въпросът предпоставя в двете производства – по обезпечаване на бъдещ иск и по висящия исков процес, като обезпечение на един и същ иск, да е допуснато едно и също обезпечение – по обем и вид. Процесният случай е различен – в двете производства са допуснати различни обезпечителни мерки, като втората, допусната с атакуваното в настоящото производство определение, е допусната и срещу гаранция за обезпечаване евентуалните вреди за жалбоподателя от налагането й. По същите съображения по отношение на въпроса не е налице и претендираният допълнителен критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – цитираното от жалбоподателя в обосноваване на въпроса му определение на ВКС е постановено по случай, в който освен обезпечения иск, но и допуснатите за обезпечаването му мерки /по обем и вид/ са идентични, поради което и същото определение, и разрешенията в него са неотносими към настоящия случай. Вторият въпрос на жалбоподателя е правен, но по него не е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на жалбата. С цитираното в обосноваване на въпроса определение на ВКС, допуснатото обезпечение на иска е отменено освен поради неадекватност на обезпечителната мярка, но и /главно/ - поради неяснота относно вида на предявения /обезпечен/ иск и неговата цена, поради което и разрешенията в същото отново не са от естество да доведат до противоречие на атакуваното в настоящото производство определение с цитираната практика на ВКС. Допълнителният критерий за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не е обоснован с конкретни твърдения по смисъла на същата законова норма, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради което и по наличието на същия не се дължи произнасяне. По изложените съображения определението по в.т.д. № 479/2023 г. на Варненски апелативен съд в обжалваната му част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение