Определение № 60827 от 25.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2146/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 27151 от 01.02.2021 г. на М. Г. Х. срещу въззивно решение №261711 от 09.12.2020г., постановено по възз. гр. д. № 542/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 260000 от 30.10.2019 г., постановено по гр. дело №10240/2014 г. по описа на Софийски районен съд, 85-ти състав и са отхвърлени предявените от М. Г. Х. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, [населено място] искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ЗЗДискр. за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът е извършил дискриминация на основата на признака „лично положение“ за периода 13.01.2014г.–06.02.2014г., изразяваща се в отказ за изплащане на подаваната от него кореспонденция за сметка на Затвора [населено място], за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, както и за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 2000 лв. за периода 13.01.2014 г. – 30.01.2014 г. В касационната жалба се релевират доводи за нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове. В изложението към касационната жалба касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност. Твърди, че въззивният съд грубо е нарушил правото му на защита, тъй като се е произнесъл с решение, без да обсъди аргументите, изложени в подадената от него на 07.12.2020 г. по пощата писмена защита. Сочи, че е изпратил писмената си защита по делото в рамките на определения му срок, но Софийски градски съд не е съобразил времето, необходимо за придвижването на пратката от затвора в [населено място] до [населено място] и прибързано е постановил решението си. Не формулира въпроси във връзка с посочените основания за касационно обжалване. Ответникът по касация – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, в писмен отговор, подаден чрез юрк. М. В., излага съображения за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване, намира следното: Ищецът и настоящ касатор твърди наличието на осъществена дискриминация, основана на признака „лично положение“ и изразяваща се в това, че за времето от 13.01.2014 г. до 30.01.2014 г., когато е изтърпявал наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в затвора в [населено място], е бил поставен в неравноправно положение, като е върната обратно част от кореспонденцията му, без да е била заведена като подадена от него – в нарушение на чл. 90, ал. 4 от ЗИНЗС писмата на ищеца не са били изпратени за сметка на затвора [населено място]. Ищецът посочва, че „тъй като бил лишен от свобода от друг затвор, т. нар. „чужда делегация“, е поставен в по-неблагоприятно положение по см. на чл. 4, ал. 2 и ал. 3 ЗЗДискр. в сравнение с лишените от свобода, които са изтърпявали наказанието си в затвора София. По делото се установява, че ищецът е бил осъден с влязла в сила присъда на „доживотен затвор без право на замяна“, като в процесния период е бил приведен за изтърпяване на наказанието си от затвора в [населено място] в затвора в [населено място], първа група, т.нар. „чужда делегация“. Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, според които за процесния времеви период е имало забава при изпращане на част от кореспонденцията на ищеца. Изяснява се, че през това време е действала система, при която на изтърпяващите наказание „лишаване от свобода“ са издавани карти с лична сметка на лицето, по които са постъпвали всички суми, предназначени за него. Картите са издавани от мястото, където осъденият изтърпява наказанието си, но системата не е била централизирана, тъй като не е можело да се прехвърлят парите от един затвор в друг. Поради това е било необходимо технологично време за извършване на проверките за наличието на средства по сметката на всеки осъден. Тези проверки са протичали по идентичен начин – проверка в счетоводството дали лицето притежава средства, отбелязване дали такива има или не, след което кореспонденцията се предавала на началника на затвора. В случаите, когато се установи наличие на средства, кореспонденцията се изпращала за сметка на подателя й, а при липса на такива – за сметка на затвора, без значение дали лицето изтърпява наказанието си в същия затвор или е приведено като чужда делегация. Въззивният съд е преценил, че забавянето на кореспонденцията на ищеца е било резултат именно от липсата на централизирана система, а правилата и начинът на изпращане на писмата на лишените от свобода и изтърпяващи наказанието в затвора в София или приведени като чужда делегация, са били едни и същи. В зависимост от резултата от проверката се прилагали правилата на чл. 90, ал. 3 или ал. 4 ЗИНЗС – пощенските разходи за кореспонденцията на лишените от свобода са за тяхна сметка, когато лицата имат средства, респ. ако нямат средства, разходите за кореспонденция са за сметка на мястото за лишаване от свобода. Въззивният съд е разяснил съдържанието на понятието пряка дискриминация – поставяне на определено лице или лица в по-неблагоприятно положение от други лица въз основа на посочен в чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр признак, като неравноправното третиране е не само обективен резултат, но и непосредствена, афиширана цел на дискриминационните действия. Изяснил е и какво е непряка дискриминация – поставяне на лице на основата на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими – в този случай непосредствената цел на извършващия дискриминационните действия се афишира като друга, но е налице обективно неравно третиране на определени лица по посочените в закона признаци. С оглед значението на тези термини и въз основа на изложената по-горе фактическа обстановка, втората инстанция е стигнала до извода, че в процесния случай не е налице нито пряка, нито непряка дискриминация по смисъла на Закона за защита от дискриминация на основата на признак „лично положение“ и че не са установени елементите на чл. 9 от закона – вероятността ищецът да е дискриминиран, т. е. да установи факти, които да сочат на вероятност от дискриминация - неравноправно третиране, претърпените неимуществени вреди, размер на вредите и причинна връзка между извършената дискриминация и претърпените вреди. В мотивите е посочено влязлото в сила решение по адм. д. № 2237/2014 г. на АССГ, с което по административен ред затворническата администрация е била санкционирана за допуснати административни нарушения във връзка с изпращането на кореспонденцията на лишения от свобода, но според въззивния съд те не представляват дискриминационни действия, за които да се ангажира отговорност по реда на Закона за защита от дискриминация. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор следва да допринесе за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, а Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни или конкретизира. В случая касаторът изобщо не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по никое от наведените основания за допускане на касационно обжалване. Не е цитирал съдебна практика, на която въззивното решение да противоречи съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка със соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е мотивирал защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Оплакванията на касатора са за нарушаване на правото му на защита по делото – поради това, че въззивният съд не е съобразил аргументите му в писмените бележки, които е изпратил по пощата и които са получени в съда след датата на постановяване на обжалваното решение. Тези доводи обаче са свързани с твърденията на касатора за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на настоящата фаза на касационното производство. Те се обсъждат при проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт, която се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Така наведените оплаквания освен това не са обуславящи за извода на съда, че спрямо ищеца не е осъществена нито пряка, нито непряка дискриминация. За пълнота е необходимо да се посочи, че съществува трайна практика на ВКС, според която по-неблагоприятното третиране на лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение изтърпяват наказанието си, не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. или в друг закон признаци, поради което не представлява дискриминация по признак лично или обществено положение (така решение № 244 от 14.08.2012 г. по гр.д. № 777/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 101 от 02.08.2012 г. по гр.д. № 1871/2020 г. на ВКС, ІV г.о.). Атакуваното въззивно решение не е и очевидно неправилно, каквото е основното заявено основание в касационната жалба. Според решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г., чрез изричната уредба на „очевидната неправилност“, като предпоставка за селекция на касационните жалби законодателят е разширил приложното поле на касационното обжалване на въззивните актове, като конкретното съдържание следва да бъде изведено по тълкувателен път. Съгласно възприетото в практиката на ВКС, за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебният акт, постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. В този смисъл: определение № 541 от 20.07.2020 г. по гр. д. № 907/2020 г. на ВКС, IV г.о., определение № 321 от 20.06.2018 г. по т. д. № 753/2018 г. на ВКС, I т.о., определение № 324 от 21.06.2018 г. по т. д. № 721/2018 г. на ВКС, I т.о., определение №97 от 02.02.2018год. по ч.т.д. №221/2018г. ВКС, ІІ т.о. и др. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая не е налице нито един от пороците, водещи до очевидна неправилност, тъй като обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,