Определение № 50164 от 29.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 131/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищците в производството Д. Г. Р. и И. Г. Р., чрез процесуалния им представител адв. П. К. от САК, срещу въззивно решение № 10 от 13. 05. 2021 г., постановено от Бургаски апелативен съд по в.т.д. № 114 по описа на съда за 2021 г., с което след частична отмяна и частично потвърждаване на постановено от Сливенски окръжен съд първоинстанционно решение № 52 от 05. 11. 2020 г., по т.д. № 136 по описа на съда за 2019 г., са отхвърлени предявените от касаторите срещу ЗАД „АСЕТ ИНШУРЪНС“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането /КЗ/ вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумите от по 40000 лв. за всеки от тях - обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата на 05. 08. 2018 г. вследствие ПТП, смърт на тяхната сестра К. Г. И., ведно със законната лихва върху сумите по главниците, считано от 11. 12. 2018 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Твърди се, че загиналата сестра на ищците, предвид конкретни житейски ситуации /разведена и останала сама с дъщеря си/, е била много свързана с двамата си братя, работили са заедно, живели са заедно и са споделяли всичко заедно, изкарвали са доходите си с постоянна работа, най-често земеделска и това е налагало допълнително да си помагат, и да споделят приходи и трудности – връзката между тях е била постоянна, непрекъсната и всеотдайна, многократно надхвърляща обичайната такава; Въпреки че това е установено и със свидетели, и с психологическа експертиза, съдът отрича характера на тази връзка и прави противоречащи на тези на първоинстанционния съд изводи, при една и съща фактическа обстановка, което само по себе си – напълно противоположните изводи при едни и същи факти, налага проверка на решението. Твърди се, че е направен повърхностен анализ на доказателствата, непълнота, неправилно и извадково тяхно ценене; Загиналата е загинала заедно с дъщеря си; Ищците и загиналата не са прекъсвали постоянната си семейна свързаност; Св. М. е живяла едновременно, в една квартира с починалата, дъщеря ѝ и съответно с брат ѝ И. в продължение на години, като описва подробно и квартирата, и периода; Заявеното от свидетелката е в пълно съответствие с констатациите и обследванията в СПЕ, в което е констатирано, че битът им е бил организиран по такъв начин, че всеки е помагал на другия и е бил зависим, конкретните житейски ситуации са довели до „частично срастване на двете домакинства“, страданието на ищеца е в резултат на „специфичната особеност на начина на живот при обследваното лице и сестра му – били близки повече от обичайното“. Оспорва се изводът на съда, че не е налице изключителна тежест на търпените от ищците морални болки и страдания от загубата на тяхната сестра, обоснована от интензитет и времетраене, надхвърлящи нормално присъщите, като се твърди, че с приетото от него съдът отрича същността на СПЕ и всички използвани от нея методики, а съдът не може да изключи заключение въз основа на собствени произволни виждания, като отрича достоверността на заключението поради самата му същност – обследване на освидетелствано лице – други методи за изготвянето му не са известни. Твърди се явна необоснованост на мотивите на съда в тази им част; Напълно е игнорирано още едно значимо обстоятелство по делото, представляващо изключително такова по своята същност – сестрата на ищците загива заедно с дъщеря си при този пътен инцидент, а това прави трагедията още по-непоносима; Съдът е длъжен да обсъди всички значими конкретни обстоятелства за приложение на принципа на справедливост и този факт безспорно представлява такова обстоятелство; Не са отчетени променящите се лимити на отговорност на застрахователите по абсолютно задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ и значението им за обезщетяване на моралните вреди, които същата има за цел да компенсира, а предвиденото от застрахователя парично обезщетение е единственото възможно за обезщетяване на тези огромни вреди и в случая; Връзката между ищците и сестра им се е запазила и доразвила през годините; Налице са установените в задължителната за съдилищата практика на касационната инстанция условия за присъждане на обезщетение; Дълбокото страдание на И. е следствие на специфичната особеност в начина на живот при него и сестра му – били са близки повече от обичайното; Във връзка с изложеното, безспорно предявеният иск е доказан и в претендирания размер, който предвид конкретните обстоятелства, установени по делото дори е занижен. Цитира се практика в уверение на това твърдение, като се изтъкват и увеличените лимити, и премии по застраховка „ГО“ с твърдение, че всяка следваща година трябва да се присъждат по-големи обезщетения, в противен случай е безсмислено постоянно да се увеличават лимитите и съответно и премиите; Като не се присъждат обезщетенията, които са предвидени, то парите, предназначени за пострадалите вместо да компенсират вредите им, остават само като печалби в застрахователите. В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поставят въпросите: 1. Какви са критериите за определяне наличие на трайна и дълбока емоционална връзка между лицето, претендиращо обезщетение и починалия близък родственик в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя? Какви са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на посочените в Постановление № 4 от 25. 05. 1961 г. и Постановление № 5 от 24. 11. 1969 г. на Пленума на Върховния съд. Ако са доказани проявили се конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка, легитимиран ли е в този случай ищецът да претендира обезщетение за морални вреди то причинената смърт; 2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик? 3. Предвид даденото разяснение за членове на семейството и правото на конкретни лица в родствена връзка да претендират и получат обезщетение за морални вреди като членове на семейство и предвид изричното им признаване и на право да встъпят и в наказателния процес, като граждански ищци и частни обвинители в ТР № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. ОСНГТК, относно посоченото в същото във връзка с разширения кръг правоимащи „в наказателното производство и това са „членове на семейството“ – съпругът/ата, лицето, което живее с жертвата в общо домакинство, братя и сестри, възходящите и низходящите до втора степен… Други лица, извън изброените могат да търсят обезщетение за имуществени вреди само в гражданския процес“, трябва ли за тези лица, включени като „членове на семейството“ да се въвеждат нови различни от вече установените критерии за прилагане принципа на справедливост, при определяне на кръга от лицата, правото и размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Твърди се, че поставените първи и втори въпрос са разрешени в противоречие с ППВС № 4/68, ТР № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г., ОСНГТК и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 151/12. 11. 2016 г. по т.д. № 486/2012 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 104/25. 07. 2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на Първо т.о. на ВКС, решение № 28/09. 04. 2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на Второ т.о. на ВКС, решение 88/09. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 124/11. 11. 2010 г. по т.д. № 708/2009 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 88/17. 06. 2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 177/27. 10. 2009 г. по т.д. № 14/2009 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 1/05. 02. 2019 г. по т.д. № 1002/2018 г. на Първо т.о. и други, изискващи съдът да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, както и търсене на точен паричен еквивалент на търпените морални вреди. По отношение на първия въпрос се твърди, че е от значение и решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на Второ т.о. на ВКС, в което е прието, че при доказани конкретни житейски ситуации, които водят до изграждане на по-силна от обичайната връзка за съответни вид родство са налице предпоставки за компенсиране вредите на ищеца, а въззивният съд в случая се е произнесъл в противоречие с тази практика, поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Доколкото се касае за братя, могат да се приемат и предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По въпрос 3, както и по първите два въпроса се твърди, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради необходимост от точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като относно братя и сестри и низходящи от втора степен няма изградени ясни критерии, нито нормативно, нито по реда на постоянната съдебна практика, в уверение на което се цитира съдебна практика, от която според касаторите е видно различно прилагане на закона и предпоставките на ТР № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. Формулира се четвърти въпрос: 4. Какво се включва в понятието „изключителен интензитет“ на търпените морални вреди и кога последните следва да се квалифицират като „нормални, обичайни“ и кога като „изключителни“ и кога е налице „формална“ родствена връзка и кога такава, надхвърляща обичайната – трябва ли да се очертаят традиционните отношения и на база тях да се оценят надхвърлящите такива и какви са критериите за всяка от тези категории и какво включва понятието „изключителен интензитет“ на търпените вреди и на „обичайни“ такива и съответно „специална“ връзка – какви са критериите за оценка на една връзка като такава. Твърди се, че въпросът има пряко значение за изхода на делото, защото произхожда пряко от мотивите на съда за отхвърляне на исковете, а освен това въпросът не е разрешен нито нормативно, нито по реда на задължителната съдебна практика – налице са предпоставките на чл. 280, ал. 3, т. 3 от ГПК за допускане на касационната жалба. Поставя се пети въпрос: 5. Необходимо ли е въвеждане и съобразяване на нови, различни от установените в ППВС 4/68 критерии, като в тази връзка следва да се има предвид постоянната практика на ВКС по приложение на чл. 52 от ЗЗД, с която са установени критериите, които трябва да се отчетат при компенсиране на тези вреди, като няма основание за разширения кръг „членове на семейството“ да се въвеждат нови и различни критерии, но въпроса не е разрешен нормативно или по реда на задължителната съдебна практика. Конкретните въпроси са: 6. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД при наличие на доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик, ако последния е брат, сестра, низходящ/възходящ от втора степен? Твърди се, че така поставените въпроси са разрешени в противоречие ППВС № 4/68, ТР № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г., ОСНГТК и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 151/12. 11. 2016 г. по т.д. № 486/2012 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 104/25. 07. 2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на Първо т.о. на ВКС, решение № 28/09. 04. 2014 г. по т.д. № 1948/2013 г. на Второ т.о. на ВКС, решение 88/09. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 124/11. 11. 2010 г. по т.д. № 708/2009 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 88/17. 06. 2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 177/27. 10. 2009 г. по т.д. № 14/2009 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 1/05. 02. 2019 г. по т.д. № 1002/2018 г. на Първо т.о. и други. По този въпрос се претендира наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а предвид обстоятелството, че се касае за братя на загинал са налице и тези по т. 3 от същия законов текст, поради необходимост от точното прилагане на закона и развитие на правото, тъй като относно братя и сестри и низходящи от втора степен няма изградени ясни критерии нито нормативно, нито по реда на постоянната съдебна практика, в какъвто смисъл се цитира практика на съдилищата, за която се твърди че е противоречива. Поставя се седми въпрос: 7. Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално позоваване на задължителните указания по прилагане на чл. 52 ЗЗД, съдържащи се в ППВС № 4/68 г. и сочене на обстоятелствата, без да са преценени в тяхната съвкупност и значимост, което очевидно от своя страна е довело до явно отклонение от обичайните обезщетения, присъждани за аналогични случаи. Твърди се, че по този въпрос решението е постановено в противоречие с ППВС 4/68 г., решение № 151/12. 11. 2016 г. по т.д. № 486/2012 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 104/25. 07. 2014 г. по т.д. № 2998/2013 г. на Първо т.о. на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Осми въпрос: 8. За да се гарантира правилното приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите; Твърди се, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 88/09. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на Второ т.о. на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; Девети въпрос: Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „известно компенсиране на загубеното“, както е направено в обжалваното решение; Твърди се, че по този въпрос съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 124/11. 11. 2010 г. по т.д. № 708/2009 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 88/17. 06. 2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 177/27. 10. 2009 г. по т.д. № 14/2009 г. на Второ т.о. на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Десети въпрос: 10. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 от ЗЗД лимитите на застраховане, съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната. По този въпрос се твърди, че решението е в пълно отклонение с установеното в ППВС № 4/23. 12. 1968 г. и решение № 1/26. 03. 2012 г. по т.д. № 299/2011 г. на ВКС, Второ т.о., решение № 83/06. 07. 2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, Второ т.о., решение № 23/25. 03. 2014 г. по т.д. № 1154/2013 г. на ВКС, Второ т.о., решение № 157/28. 10. 2014 г. по т.д. № 3040/2014 г. на ВКС, Второ т.о., решение № 94/24. 10. 2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, Първо т.о., решение № 151/12. 11. 2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, Второ т.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Като процесуалноправни въпроси се поставят: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и доказателствата. По този въпрос се твърди, че решението противоречи на ТР № 1/2001 г., т. 12 – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК; 2. Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото и е направено в противоречие с константната съдебна практика, а освен това е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – касационно основание, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК; 3. Може ли съдът да изключи заключение на вещо лице /психолог/ въз основа на собствени произволни виждания, като отрича достоверността на заключението поради самата му същност – обследване на освидетелствано лице – за установяване на психологическо отражение и връзка, като други методи за изготвянето му не са известни? По този въпрос се твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същия въпрос се твърди и противоречие с нецитирана в изложението задължителна съдебна практика установяваща, че съдът не може въз основа на собствени разсъждения да изключва заключение на ВЛ – съдът не разполага със специални знания, а по собствено субективно отношение не може да изключва събрани по делото доказателства, при липса на аргументирани и мотивирани основания – наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва жалбата, претендира юрисконсултско възнаграждение. В отхвърлителната му част за сумата над 40000 лв. по главницата до общо предявения размер от 60000 лв. по иска на И. Р., ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 11. 12. 2018 г. до окончателното ѝ изплащане, първоинстанционното решение е влязло в сила. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част и да го потвърди в отхвърлителната му част въззивният съд е изложил в мотивите си в частта им, обективираща обуславящите изхода на делото във въззивната инстанция свои изводи по отношение на исковете на касаторите, че ищците са едноутробни братя на загиналата при процесното ПТП тяхна сестра, съгласно приложеното удостоверение за родствени връзки; Първият спорен въпрос в разглеждания казус е за това, дали ищците са от кръга на лицата, които са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в причинената смърт на тяхната сестра; Липсата на изрична уредба в законодателството е наложило лицата с право на обезщетение да бъдат определяни през годините чрез тълкувателна дейност на ВС и ВКС, изхождайки от принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД; Съгласно актуалната съдебна практика в ТР № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2016г., ОСНГТК, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25. 05. 1961 г. и Постановление № 5 от 24. 11. 1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени; Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди; В тълкувателното решение изрично е посочено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци; Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик; В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формална връзка на родство, а ще е необходимо установяване на понесени болки и страдания, които да обосновават изключение от разрешението, залегнало в постановленията № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС, че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия; Съобразно цитираната задължителна съдебна практика, следва да се установи емоционалната връзка на ищците с тяхната сестра и последвалите търпени болки и страдания от загубата ѝ; За установяване на горното, пред първата инстанция са разпитани свидетели; Свидетелката Е. М. заявява, че познава от 10 години ищците, с които е от едно село; Живяла е заедно със сестра им К. и дъщеря ѝ Д. в една квартира в [населено място]; К. била разведена и брат ѝ Д. ѝ помагал при измазване на къщата, а брат ѝ И. помагал повече; И. живял около 5-6 години в едно домакинство с К. и Д., били много задружно семейство; Малко преди катастрофата се изнесъл от квартирата; Посещавал ги, но по-рядко; Все плачел за загубата на сестра си и племенницата си; Много тъгували двамата братя; Д. живеел в [населено място] и също помагал на сестра си, идвал, когато детето ѝ било болно; Свидетелят Т. бил председател на ТКЗС, където работели И. Р. и К.; Братята били много близки със сестра си; Тя живеела на квартира с дъщеря си, била разведена и разчитала на помощта на братята си; Помагали ѝ за ремонти, а К. им помагала на село за зимнината; Заедно живели в [населено място], К. се преместила да живее в [населено място] 7-8 години преди катастрофата; В този период И. живеел в [населено място], а Д. - в [населено място]; След това И. заживял с едно момиче в [населено място], но отделно, не с К. и дъщеря ѝ; В момента двамата братя работели като трактористи на частно; Смъртта на сестра им и дъщеря и била страшен удар за тях. При така изложените свидетелски показания въззивният съд е приел, че в случая не се доказва изключителна трайна и дълбока емоционална връзка на ищците с починалата им сестра, характеризираща се с толкова силна привързаност, която да е довела до продължителни морални болки и страдания от нейната смърт, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за загуба на сестра; Налице е формалната родствена връзка, която действително сочи на близкия родствен кръг, включен в обхвата на лицата, които по изключение са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, изразяващо се в причинена смърт на родственик, но само при наличие на посочените в цитираното тълкувателно решение условия; В разглеждания казус не се установяват тези условия; Обстоятелствата, че братята и сестрата били задружни, събирали се, поддържали много добри отношения, помагали си взаимно за ремонти, за зимнина, при болно дете, съставляват нормални и обичайно добри братски отношения на привързаност и подкрепа, но не могат да обосноват изключителност в емоционалната им връзка, като следва да се отбележи, че през последните години ищците за живели в отделни домакинства; Заявеното от св. М. за съжителство в една квартира на К. и брат ѝ И. в период около 5-6 години, не може да бъде кредитирано, предвид разминаване с показанията на другия св. Т., според които в същия период И. е живял в [населено място]; На следващо място, не е налице и изключителна тежест на търпените от ищците морални болки и страдания от загубата на тяхната сестра, обоснована от интензитет и времетраене, надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка; В исковата молба декларативно е посочено, че братята „изключително тежко са преживели несвоевременната смърт на своята сестра“, без да е пояснено в какво се състои тази изключителност; Установеното от свидетелските показания за преживян от ищците „страшен удар“ от внезапната смърт, изживявани тъга, плач от загубата и при спомени за починалата, не сочат на изключителен интензитет и продължителност, надхвърлящи нормалните при добри отношения между братя и сестри; Такъв извод не се обосновава и от изслушаната по делото съдебно-психологична експертиза досежно И. Р., тъй като заключението за наличие на последици за психиката на ищеца почива на възприети данни за близки отношения на Р. с починалата му сестра „повече от обичайното“, каквито не са доказани по делото; Още повече, че последици за психиката на ищците не са заявени в исковата молба, както и не се установява такива да са били предмет на консултации и лечение при специалист; Освен това, обследването от психолог, което констатира затихваща негативна промяна в емоционално-психическото състояние на И. Р. под въздействието на спомена за сестра му, не може да се квалифицира като изключително интензивна болка и страдание, извън нормално житейски присъщите; По отношение на ищеца Д. Р. вещото лице е посочило, че са налице незначителни последици, недрастични отклонения, което очевидно не сочи на изключителност на болките и страданията, надхвърлящи нормалните за родствена връзка като в разглеждания казус; Предпоставките за прилагане на изключението за обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близки на лица, извън кръга на най-близките, очертани с постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. на Пленума на ВС, според ТР № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК, са разяснени и в решение № 92 от 17. 11. 2020г. на ВКС, ТК, II т.о.; При преценка за наличието им следва да се отчита обстоятелството, че традиционно за българския бит отношенията, както между баба/дядо и внуче, така и между братята и сестрите, се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Поради това, за да се приеме, че между тези роднини е налице особено близка връзка, необходимо е освен формалното родство с произтичащата от него близост, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка; Такова обстоятелство например за връзката между братята и сестрите, представлява израстването им сами като деца поради продължително отсъствие на родителите за работа в чужбина /така и в решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т.д. № 1199/2015г. на ВКС, II т.о./; В случая житейски обстоятелства от такъв характер не се установяват. По тези съображения и в обобщение въззивният съд е приел, че макар и в разглеждания случай да е налице формална родствена връзка братя/сестра между ищците и пострадалата при процесното ПТП, за техните отношения не се установява създадена изключителна привързаност и емоционална връзка в повече от нормалната, както и търпени болки и страдания, надвишаващи обичайните за този вид родство, поради което и предявеният иск за обезщетение на братя, които са извън най-близкия родствен кръг, е неоснователен. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Съобразно задължителните за съдилищата указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По поставените от касаторите в изложението на основания за допускане на касационно обжалване въпроси съдът намира следното: Първият от поставените материалноправни въпроси и в трите си части е правен и принципно годен да съставлява общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не са налице допълнителните селективни критерии, твърдени от касаторите – тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Първият от тях не е налице, доколкото даденият във въззивното решение отговор на въпроса е в съответствие с разрешенията във визираните при обосноваването му, съдебни актове на ВКС /соченото ППВС № 4/68 г. с оглед конкретното си съдържание е неотносимо към казуса и точното съдържание на поставените въпроси, доколкото същото въобще е ясно/, свързващи наличието на материалноправна легитимация у лица извън най-близкия кръг на починалия, претендиращи обезщетение за неимуществени вреди, с установени по делото изключителност на връзката между тях и на интензитета на претърпените болки и страдания. Такова наличие в случая въззивният съд не е признал, а е отрекъл, при пълно зачитане на установените в практиката на ВКС, включително задължителната такава и в частност ТР № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г., ОСНГТКВКС, критерии за признаване на такива изключителност и интензитет. Не е налице претендираното противоречие на въззивното решение с останалите, извън ППВС № 4/68 г. и ТР № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г., ОСНГТКВКС, актове на ВКС, постановени в производства по чл. 290 от ГПК, доколкото същите са постановени при приемане, че в конкретните производства е установена материалноправна легитимация в лицето на ищците да претендират процесните обезщетения, която в настоящото производство им е отречена от съда. Същото се отнася и до третата част от въпроса, визираща особени житейски обстоятелства и поставена в светлината на решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на Второ т.о. на ВКС – в случая въззивният съд е приел, че установените по делото обстоятелства не сочат на изключителност и не дават възможност да се заключи, че ищците имат право на обезщетение, поради което и претендираното противоречие на решението му с посочената практика на ВКС не е налице, а и с оглед конкретните изводи на съда отговорът на тази част от въпроса не е обусловила изхода на делото във въззивната инстанция по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Самото наличие на ТР № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г., ОСНГТКВКС, както и на служебно известните на съда решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на Второ т.о. на ВКС, цитираното в него решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 60131 от 13. 12. 2021 г. по т.д. № 1700/2020 г. на ВКС, ІІ т.о. и др., изключват наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както действителното му съдържание е разяснено по задължителен за съдилищата начин с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Третата част от първия въпрос /по вече изложени по-горе съображения/, както и вторият, шестият и десетият въпроси от първата група материалноправни такива, не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване в цитирания смисъл, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., тъй като отговорите им не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Вторият и шестият от въпросите са с идентично съдържание, като във втория от тях /шести от материалноправните въпроси/ само е конкретизиран вида на родство, за който се пита и в първия /втори от материалноправните въпроси/. Всички изброен въпроси обаче предполагат установени по делото, доказани действително претърпени вреди и особено близка връзка между починал и преживелия го близък родственик, обосноваващи наличието в лицето на ищеца, на материалноправна легитимация въобще да претендира обезщетение за неимуществени вреди, докато в случая с решението си въззивният съд е отрекъл наличието на такива, поради което и по отношение на същите въпроси, като въобще несъответни на приетото във въззивното решение, не се дължи изследване на твърдените от касаторите допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Третият и петият от материалноправните въпроси са също със сходно, почти идентично съдържание, петият е конкретизиран в следващия го шести, обсъден непосредствено по-горе, поради което и съдът тук разглежда само третият от материалноправните въпроси. Същият е неясно формулиран, изхожда от изцяло хипотетични предположения за необходимостта от формулиране на допълнителни критерии относно обстоятелства, които са непротиворечиво и пълно изяснени във визираното в него ТР № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г., ОСНГТК. Поради хипотетичния му характер въпросът не отговаря на изискванията да съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, въпреки че само принципно може да му се признае качеството на правен въпрос. По отношение на него не са налични и допълнителните селективни критерии, заявявани от касаторите – тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Първият от тях не е налице, доколкото даденият във въззивното решение отговор на въпроса е не в противоречие, а изцяло в съответствие с разрешенията във визираното във въпроса ТР № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г., ОСНГТКВКС, а вторият критерий – този по т. 3 от чл. 280, ал. 1 ГПК – поради наличието на задължителната за съдилищата практика, обективирана в самото тълкувателно решение, което наличие изключва възможността за прилагане на този допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване. Четвъртият от групата материалноправни въпроси може да се квалифицира като правен, обусловил е изводите на съда във въззивната инстанция, но по отношение на него, поради наличието на съдебна практика на ВКС по същия – посочените решение № 92/17. 11. 2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на Второ т.о. на ВКС, решение № 372 от 14. 01. 2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 60131 от 13. 12. 2021 г. по т.д. № 1700/2020 г. на ВКС, ІІ т.о., както и на задължителното за съдилищата ТР № 1/2016 г. от 21. 06. 2018 г., ОСНГТК, не е налице поддържаният от касаторите допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Обобщени, седмият и осмият въпроси са принципно правни и са относими към задължението на съда да обсъди и оцени всички съществени твърдения на страните и обстоятелствата по делото, относими към съществуването на правото на ищците да искат процесното обезщетение, съответно – и адекватното определяне на неговия размер. Същите въпроси обаче предпоставят съдът да не е изпълнил това си задължение, което в случая не е налице – видно от изложените към обжалваното решение мотиви, главната част от които е възпроизведена в настоящите такива, съдът е обсъдил всички съществени за съществуването на заявените за съдебна защита субективни материални права на ищците, техни твърдения и установените по делото обстоятелства от значение за това съществуване, поради което и по делото не се установява претендираното от касаторите противоречие на въззивното решение с цитираната практика на ВКС и задължителна такава на ВС, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Деветият от материалноправните въпроси няма нищо общо с действителните мотиви на съда, постановил обжалваното решение, от които въобще не се установява от съда да е търсено някакво „известно компенсиране на загубеното“ вместо „точен паричен еквивалент“ и „справедлив еквивалент“ на вредите на ищците, както въпросът предпоставя, поради което същият не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване и по отношение на него изследване на наличието или липсата на допълнителен селективен критерий за такова допускане не се дължи. Поставените процесуалноправни въпроси са принципно правни, съответно – и също само принципно годни да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като общо основание за такова допускане. По отношение на същите обаче не е налице който и да било от претендираните допълнителни селективни критерии измежду установените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2 от ГПК /от тях в изложението е направен опит да се обоснове наличието на този по т. 1 от посочения законов текст, а тези по т. 3 от ал. 1 и по ал. 2 на чл. 280 от ГПК са само общо заявени, без да са конкретно обосновани/. Що става въпрос за задължението на съда да обсъди непременно всички доказателства по делото, следва да се посочи, че въззивният съд в случая е обсъдил събраните допустими и относими такива по делото в тяхната взаимовръзка и пълнота, при което е постановил решението си не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС, включително и задължителната такава, поради което по делото в случая не се установява наличието на претендирания допълнителен селективен критерий и по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Третият от процесуалните въпроси е несъответен на действителните съображения на съда да не кредитира заключението на СПЕ по отношение на ищеца И. Р., които са не собствени произволни виждания на съда, както се твърди в изложението, а са основани на базирането на заключението на обстоятелства, които съдът е приел за недоказани по делото, както и на оценката на съда, че установеното от ВЛ – психолог не може да се квалифицира като изключително интензивна болка и страдание, извън нормално житейски присъщите, правилността на който краен извод на съда е извън възможния предмет на преценка в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. В тази им част изводите на съда са такива по конкретната оценка на доказателствата по делото, съответно – и относими към правилността на решението, а не към наличието или липса на основания за допускане на касационното му обжалване. След първия от процесуалноправните въпроси е заявена общо и бланкетно явна необоснованост на обжалваното решение по чл. 280, ал. 2 от ГПК, наличието на която обаче, освен че не е подкрепено с каквито и да било конкретни твърдения, но според касационния състав не се и установява в случая. Същата, като подвид на явната неправилност, последната – като форма на квалифицирана неправилност, следва да е явно видна при прост прочит на решението и без специален анализ на приетото и постановено от съда, и от мотивите и диспозитива на обжалваното въззивно решение, такива явни негови пороци не се установява да са налице. При този изход на производството касаторите нямат право на разноски в същото, а ответникът по касация има право на такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение