Определение № 484 от 08.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3506/2015 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалва се решение от 27.11.2014 г. по гр. д. № 605/ 2014 г, с което Кюстендилския окръжен съд като е потвърдил решение № 319/ 28.05.2014 г. по гр. д. № 2605/ 2013 г. Дупнишки районен съд:

· е допуснал до делба при равни квоти между Б. И. Г. и Г. И. Г. 462 кв. м. от един урегулиран поземлен имот (УПИ), съставен от два имота, отредени за общ парцел, ведно със сградите (жилищна, гараж и едноетажна масивна селскостопанска), построени в реалната част от УПИ и

· е признал за установено по отношение на Б. И. Г., че С. Н. Г. не е собственик на основание придобивна давност и при условията на съпружеска имуществена общност (СИО) с Г. И. Г. на делбените имоти, като при последицата на чл. 537, ал. 2 ГПК е отменил двата нотариални акта, с които съпрузите Г. и С. Г. са признати за техните собственици над 1/ 2 ид. части (придобитата от Г. Г. по наследствено правоприемство).

Решението се обжалва от съпрузите Г. и С. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси:

1. Делбените имоти съсобствени ли са между съделителите Б. Г. и Г. Г.?

2. Съпрузите Г. и С. Г. придобили ли са ги по давност?

3. Необходимо ли е ищецът по делбения иск да докаже основанието (източника) на съсобствеността? и

4. Длъжен ли е съдът и служебно да провери валидното действие на договор за доброволна делба, ако това е соченото основание (източник) на съсобственост по делбения иск?

По същество касаторите считат решението неправилно като постановено в противоречие със събраните доказателства. Претендират разноски.

От ответника по касационната жалба Б. И. Г. не постъпва отговор.

Обжалваното решение е по допускане на делбата. Към решението по чл. 344, ал. 1 ГПК (в първата фаза на делбеното производство) имуществото няма парична оценка и ограничението на чл. 280, ал. 2 ГПК не се прилага. Следователно касационните жалби са с допустим предмет. Касаторите имат интерес от обжалване. Въззивното решение отрича основателността на тяхното възражение, че по давностно владение са придобили делът на ответника по касация, а оригинерният способ изключва основателността на предявените от него делбен иск и отрицателен установителен за собственост срещу касатора С. Г.. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Жалбите са редовни и допустими, но поставените от касаторите въпроси не обуславят изводите на въззивния съд според резултата, постигнат с обжалваното решение.

В обжалваното решение въззивният съд приема, че УПИ, съставен от два имота, единият от които представлява реалната част от 462 кв. м, е придобит от родителите на съделителите Б. Г. и Г. Г. в режим на СИО. По време на техния брак е построена и жилищната сграда. Това също я отнася в режима на СИО. След смъртта на бащата на съделителите са построени гаражът и селскостопанската постройка. След смъртта на майката по наследствено правоприемство (чл. 5, ал. 1 ЗН) и приращение (чл. 93 ЗС) двамата братя-съделители са съсобствениците на имотите. Въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и според тях е изключил възможността 1/ 2 ид. част от правото на собственост (тези на ответника по касация) да е придобита по давност от касаторите Г. и С. Г.. Отказал е да възприеме тезата на касаторите, че оригинерният способ е погасил обикновената съсобственост между двамата братя, като е приел че двата констативни нотариални акта, с който съпрузите Г. и С. Г. са признати за собствениците на делбените имоти по наследствено правоприемство, давност и в режим на СИО, отчасти са несъответни на действителното положение (относно дела на ответника по касация). Първоинстанционното решение е потвърдено поради съвпадане на крайните изводите на двете инстанции, че съсобствениците на имотите са съделителите Б. Г. и Г. Г., а касаторът С. Г. не притежава никакви вещни права върху тях. Приемайки за осъществена последицата на чл. 537, ал. 2 ГПК, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за съответно изменение на двата констативни нотариални акта. Въззивният съд е обсъдил договор от 16.10.2001 г, с който двамата братя са разделили друго наследствено имущество, само за да установи, че делбените имоти са извън предмета на договора, а доброволната делба не е прекратила обикновената съсобственост.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че първите три въпроса, повдигнати от касаторите, не обосновават общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, за да бъде допуснато въззивното решение до касационен контрол. По начина, по който са формулирани, те не извеждат въпрос, който да обуславя изводите на въззивния съд, а изразяват оплакванията на касаторите, че решението е в противоречие със събраните доказателства. Чрез тези три въпроса касаторите провеждат и пред настоящата инстанция тезата, че двата констативни нотариални акта изцяло съответстват на действителното положение, а с въззивното решение е следвало да бъдат отхвърлени предявените от исковете на ответника по касация (делбен и отрицателен установителен). Следователно чрез първите три въпроса те провеждат оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Касационните основания обаче (чл. 281 ГПК) са различни от основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК. и въвеждането им в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК изключва възможността за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Това е така, защото задължението на касатора да посочи материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело следва от чл. 280, ал. 1 ГПК и определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационната жалба. Не е допустимо Върховният касационен съд да изведе правния въпрос от твърденията на касатора или от сочените от него факти и оплаквания за неправилност на въззивното решение в касационната жалба.

Четвъртият въпрос, който касаторът поставя в изложението към касационната си жалба, също не осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наследственото правоприемство и приращението, а не доброволната делба, са посочените от ответника от касатора източници на обикновена съсобственост между двамата братя-съделители. Приемайки предявените искове за основателни, въззивният съд ги е приел за осъществени.

При този изход на производството и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите остават разноските пред настоящата инстанция.

При тези мотиви, съдът