Определение № 50500 от 13.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 1187/2022 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. Бормалийска срещу решение № 194/18.02.2022г. по в.гр.д. № 2668/2021г. на Пловдивски окръжен съд, X състав. С него е потвърдено решение №262056/21.07.2021г. по гр.д. №14615/2020г. на Пловдивски районен съд, ГО, I гр. състав, с което е отхвърлен предявеният от Д. А. Бормалийска против „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД иск по чл.439 от ГПК за установяване недължимост на сумата от 8000 лв. по изп.дело № 184/2013г. на ЧСИ С. Г., с район на действие – ОС – Пловдив, което изпълнително дело е образувано въз основа на издаден в полза на „Банка Пиреос България“ АД изпълнителен лист за следните суми: 1/ 6623,14 евро - главница по договор за потребителски кредит № 13936/ЦЛ/2008 от 08.09.2008г., в резултат на настъпила предсрочна изискуемост на дълга поради забава в плащането с повече от 90 дни, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2012г,. до окончателното й плащане; 2/ 1162,49 евро – изискуема възнаградителна лихва за периода 10.07.2009г. – 12.11.2012г.; 3/разноски от 304,55 лв. и 4/ адвокатско възнаграждение от 50 лв. В касационната жалба се излагат съображения, че обжалваното решение е неправилно, тъй като въззивният съд не е обсъдил наведените с въззивната жалба възражения, касаещи не формалното наличие на документ по делото, а неговото съдържание. Касационната жалбоподателка поддържа, че уведомлението за цесия не изхожда от цедента или негов упълномощен представител, липсва представено от ответника пълномощно, съгласно вмененото му с договора за прехвърляне на вземането задължение, както и че представеното извлечение от приложението към договора за цесия не индивидуализира конкретно вземане към посоченото в тях физическо лице, тъй като е нечетливо и не установява основанието /договора/ и размера на вземането. Твърди още очевидна неправилност на извода на съда за неоснователност на довода, че в исковата молба от 2015г. кредиторът е признал вземането си в по – малък размер, а не както е в изпълнителния лист. Счита, че след като съдът е приел, че в тази искова молба е отразено състоянието на дълга през 2015г. към момента на подаването й, то е следвало да съобрази заключението на вещото лице В., изготвено именно за периода от установеното задължение, съгласно исковата молба, до момента на изготвянето на заключението. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК за достъп до касация. Касационната жалбоподателка поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1/Редовно ли е бил уведомен длъжникът за извършената цесия и породила ли е тя по отношение на него действие, когато не е бил уведомен за цесията от първоначалния кредитор, а последващият кредитор не се е легитимирал с представителна власт и не е представил пълномощно с делегирано право да уведоми длъжника за извършената цесия от името на цедента?; 2/Представлява ли признание на факт /относно размера на вземането/ изявлението на ищеца, направено в депозирана искова молба по реда на чл.422 от ГПК, когато в нея е направил изявление за различен размер на вземането си от този, който е посочил в заявлението за издаване на заповед за изпълнение в хипотезата на прекратено производство по реда на чл.422 от ГПК?; 3/ Формирана ли е била сила на пресъдено нещо за вземането на кредитора досежно горницата от вземането му над размера на посочените в петитума на исковата молба суми до пълния размер на сумите, съгласно издадената заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 от ГПК?; 4/Какво следва да бъде минималното задължително съдържание на уведомлението за цесия, за да се счете то за редовно и валидно и да произведе действие по отношение на длъжника? По отношение на първия въпрос въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, поради противоречие на въззивното решение с решение №123/24.06.2009г. по т.д. №12/2009г. на ВКС, II т.о. и Тълкувателно решение №1/11.11.1954г. на ОСГК на ВС. По останалите въпроси обосновава допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, като твърди, че практиката е оскъдна или изобщо няма такава, липсва сигурност за правилното прилагане на закона по аналогични казуси, както и липсва конкретна правна уредба, която да внася яснота и да не се налага прилагане на закона по аналогия. Поддържа и наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по всички поставени въпроси. Ответникът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, [населено място], оспорва касационната жалба. Твърди, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, поради недопустимост на поставените въпроси. Излага подробни съображения за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е отчел наведеното от Д. А. Бормалийска в исковата молба и в допълнението към нея от 05.11.2020г. твърдение за плащане на цялото задължение към взискателя „Банка Пиреос България“ АД, както и релевираните от нея в първото заседание по делото възражения за нередовност на извършената между Банката и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД цесия и за наличието на признание от Банката, че размерът на дълга е по – малък, обективирано в исковата молба, заведена по реда на чл.415 от ГПК, чрез посочване на по – малък размер на процесното вземане. Съобразил е представените договор за прехвърляне на вземания от 14.01.2016г. и уведомление до ищцата за извършеното прехвърляне на вземането от „Банка Пиреос България“ АД към „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и е приел за изпълнено изискването на чл.99, ал.4 от ЗЗД. На следващо място, въззивният съд е счел за неоснователно твърдението, че кредиторът е признал намаляването на вземането си. Изложил е съображения, че исковата молба, по която е образувано гр.д. № 5574/2015г. на Пловдивски районен съд, доколкото е подадена през 2015г., отразява състоянието на дълга към този момент, докато настоящата искова молба е подадена през месец ноември 2020г., поради което дългът по изпълнителното дело е променен. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода, че при преценка на размера на дълга следва да се съобрази първоначалното заключение на съдебно – счетоводната експертиза с вещо лице В., а не това от 18.06.2021г., доколкото последното е изготвено на база размерите на дълга, посочени в исковата молба по гр.д. № 5574/2015г. на Пловдивски районен съд, производството по което не формира сила на пресъдено нещо, тъй като е прекратено. Отчел е, че според първоначалното заключение резултатната стойност на задължението след приспадане на всички плащания е в размер на 16 557,23 лв., а след приспадане и на всички плащания и разноски в изпълнителното производство – в размер на 14 662,81 лв. Като е намерил, че дължимият остатък по изпълнителното дело е по – голям от 8000 лв., въззивният съд е заключил, че предявеният иск е неоснователен. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросът по т.1 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК не съответства на изложените от въззивния съд мотиви, поради което не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК. При формиране на извода относно спазване на изискването на чл.99 ал.4 от ЗЗД за съобщаване на цесията на длъжника, въззивният съд не е обсъждал въпроса относно наличието на овластяване на цесионера от страна на банката цедент да уведоми длъжника за прехвърлянето на процесното вземане по договора за кредит. Нещо повече, изобщо не е обсъждано дали уведомлението е извършено от цедента или цесионера. Съответно съдът не е изразил становище, че при липса на представено пълномощно с делегирано право на цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия от името на цедента, връчването може да се счита за редовно. В тази хипотеза релевантен би бил въпросът за задължението на съда да обсъди всички доводи във въззивната жалба, какъвто не се поставя от касационната жалбоподателка. Вторият въпрос в изложението не съответства на фактическите констатации във въззивното решение, обусловили извода за основателност на предявения иск. Въпросът не отразява същественото за спора становище на въззивния съд, че дори размерите на вземанията на банката, посочени в исковата молба, подадена през 2015г. по чл.417 от ГПК, да се приемат за доказателства за намаляване на дълга след датата на подаването на заявлението по чл.417 от ГПК, те не доказват размера на дълга по изпълнителното производство към 2020г., който следва да бъде определен съобразно заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Въпросът изразява тезата на касационната жалбоподателка, че в исковата молба е отразен целия размер на кредита при обявена предсрочна изискуемост на същия, но при отчитане на плащания, извършени от нея в периода от издаване на заповедта по чл.417 от ГПК до момента на предявяване на иска по реда на чл.422 от ГПК, доказателства за които не са представени по делото. Така формулиран въпросът не съответства и на съдържанието на представената по делото искова молба по реда на чл.422 от ГПК, в която ищецът „Банка Пиреос България“ АД изрично е заявил, че не претендира целия размер на главницата, посочен като предсрочно изискуем в заявлението по чл.417 от ГПК, а само вноските с настъпил падеж до датата на заявлението, като това процесуално поведение е обосновано с практиката на ВКС. Третият поставен от касационната жалбоподателка правен въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е обоснована допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Относно правните последици от стабилизирането на заповедта за изпълнение в хипотезата, в която не е подадено възражение от длъжника и не е образувано исково производство по реда на чл.422 от ГПК, е формирана практика на ВКС с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №3 от 04.02.2022г. по гр.д.№1722/2021г. на ВКС, ГК, ІV г.о. В посоченото решение се застъпва становище, че разпоредбата на чл.117, ал.2 от ЗЗД се прилага, както когато вземането е определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение. Корективното тълкуване на чл.117, ал.2 от ЗЗД налага променената правна рамка след влизане в сила на разпоредбата. Така както длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязло в сила решение, поради факт, настъпил до приключване на съдебното дирене в производството, по което решението е постановено, така длъжникът не може да оспорва вземането, установено с влязлата в сила заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл.414, ал.2 от ГПК. Наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, изключва допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Четвъртият въпрос в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване също е свързан с предмета на спора, но с него касационната жалбоподателка по същество оспорва правилността на решаващите изводи на въззивния съд относно редовността на уведомлението до нея като длъжник за цесията на процесното вземане от „Банка Пиреос България“ АД в полза на конституирания като взискател „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Въпросът изразява несъгласието на касационната жалбоподателка с фактическите констатации на съда относно съдържанието на връченото уведомление и обусловените от тях правни изводи и по същество съставлява оплакване за необоснованост на обжалваното решение. Съгласно разясненията по т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. правният въпрос трябва да е значим за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на допуснатите и събрани в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно и мотивиране на съображения за частичното им възприемане, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл.290, ал.2 от ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество. Неоснователни са твърденията в касационната жалба за наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касационната жалбоподателка обосновава твърдението си за очевидна неправилност, като преповтаря изложените в касационната жалба твърдения за съществени процесуални нарушения и необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд. Сочените пороци биха съставлявали касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК и преценката за тяхното наличие би могла да бъде осъществена само след допускане на касационно обжалване. При този изход на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд