Определение № 821 от 26.02.2024 г. на ВКС по д. № 2773/2023 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на С. К. срещу въззивното решение на Окръжен съд Пловдив по гр.д. №2691/22 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени исковете на касаторката срещу Т. Б., по чл.42, ал.2 ЗЗД – за обявяване на недействителността на договор по нот. акт № ** от 20.03.200* г. на нотариус В. П., за продажба на 1/2 ид.ч. от имот с посочен идентификатор и предназначение - магазинно помещение, на партерния етаж на сградата с административен адрес: [населено място], [улица], ет., ведно с 2/9 ид. части от земята, представляваща поземлен имот с посочен идентификатор, като сключен от лице без представителна власт; по чл.40 ЗЗД – за обявяване недействителността на този договор, като сключен във вреда на представлявания продавач А. К. / наследодател на ищцата/ и по чл.108 ЗС – за признаване, че ищцата е собственик на прехвърлените с договора идеални части от имота и осъждане на ответницата да й предаде владението им. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение, тъй като исковете по чл.42, ал.2 и чл.40 ЗЗД не са разгледани в указаната с ТР №5/16 г. на ОСГТК последователност при единствено възможното тяхно евентуално съединяване, така че водещ да е главният иск по чл.42, ал.2 ЗЗД. В тази връзка поставя като разрешени в противоречие с практиката на ВКС – посоченото ТР и р. по гр.д. №2055/21 г. на четвърто г.о., процесуалните въпроси за начина на обективно съединяване на двата иска и поредността, в която да бъдат разгледани; както и има ли произнасяне по непредявен иск, когато съдът се е произнесъл по евентуалния иск без да се е сбъднало условието, при което е предявен. Касаторът се позовава и на осн. по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради явно необоснованите и постановени в тежко и очевидно нарушение изводи на въззивния съд, че от една страна по иска с пр. осн. чл.40 ЗЗД, при сключване на процесния договор за продажба/ прикрит с договор за прехвърляне на имота срещу задължение за издръжка и гледане/ наследодателят на ищцата е представляван от пълномощника си - ответницата, която е купувач по прикритата сделка, а от друга страна, по иска с пр. осн. чл.42, ал.2 ЗЗД според въззивния съд продавачът е изразил лично волята си за привидната сделка и не е бил представляван при сключването й. В хипотезата на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК касаторът поставя процесуалните въпроси: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи и възражения на страните; следва ли мотивите му да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо ги счита за неоснователни; длъжен ли е въззивният съд да прецени всички допустими и относими за спора доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? Намира, че тези въпроси са разрешени в противоречие с цитираната практика на ВКС – ТР №1/13 г. ОСГТК, ТР №1/2001 г., т.19 и решения по чл.290 ГПК. Поставя като значими за спора и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и разрешени в противоречие с ТР №5/16 г. ОСГТК – осн. по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК, следните два материалноправни въпроса: При разглеждане на иск по чл.42, ал.2 ЗЗД за недействителност на прикрит договор за продажба на имот, в хипотеза на обявена относителна симулация на прикриващия го / привиден/ договор за издръжка и гледане, когато прехвърлителят не е участвал лично, а чрез пълномощник в нот. производство по привидния договор, наличието на съставено от страните обратно писмо, превръща ли прикритият договор в сключен лично от страната или и по него тя е била представлявана? Когато относително симулативен договор за издръжка и гледане, прикриващ продажба на имота, е сключен пред нотариуса от пълномощник за прехвърлителя, трябва ли пълномощникът да разполага с представителна власт да сключва от името на представлявания и прикритата сделка, за да не страда тя от порока по чл.42, ал.2 ЗЗД? В хипотезата на чл.280, ал.1,т.1 ГПК касаторът поставя и процесуални въпроси, свързани с отговорността за разноски на ответника, при разкрита относителна симулация на договора, когато отв. е признал иска, но е участвал в нищожната сделка/ и няма друг начин за разкриване на симулацията, освен със завеждане на иск/. Намира, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираните определения на ВКС по ч.гр.д. №3826/17 г. на четвърто г.о. и по ч.гр.д. №592/12 г. на първо г.о.. По допускане на обжалването ВКС намира следното: С влязлата в сила част от решението договорът за прехвърляне на процесните имоти срещу гледане и издръжка, скл. с нот. акт №52/2009 г. е признат за нищожен, прикриващ покупка-продажба на имотите. Въззивният съд е приел, че на осн. чл.17, ал.1 ЗЗД при разкритата относителна симулация се прилагат правилата на прикритото съглашение, изискванията за действителност на което са налице. Изложил е съображения, че в споразумението от 20.03.2009 г., обективиращо прикритата сделка за продажба на имотите, сключена между Ал. К. и отв. Т. Б., продавачът е изразил волята си лично /договарял е лично за вещта и цената/, поради което не са налице осн. по чл.40 ЗЗД и по чл.42, ал.2 ЗЗД за недействителност на продажбата. Този извод не е явно необоснован, както твърди касаторът – изразената в нищожната на осн. чл.26, ал.2 ЗЗД привидна алеаторна сделка чрез пълномощник воля на прехвърлителя се замества при разкритата относителна симулация от действителната му воля, изразена лично в обратното писмо. Тя се отнася до съществените елементи на сделката – вещта и цената, която той е получил лично, съгл. приложената разписка. При изразената с обратното писмо лична воля и установените лични действия на прехвърлителя за сключването и изпълнението на договора за продажба, исковете по чл.40 и чл.42, ал.2 ЗЗД са отхвърлени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС. Абсолютната нищожност на сключената чрез пълномощник привидна алеаторна сделка по чл.26, ал.2 ЗЗД, изключва тези специални основания / ТР №5/16 г. ОСГТК/; за прикритата сделка/продажбата/, правилата на която се прилагат на осн. чл.17 ЗЗД, прехвърлителят е изразил лично волята си, приел е лично изпълнението /плащането/ по нея и не я оспорил на основание, свързано с цената през шестте години до смъртта му.. Затова претенциите по чл.40 и чл.42 ЗЗД във връзка с продажбата са безпредметни и неоснователни, както е приел и въззивният съд, а поредността на разглеждането им в случая е без значение и не обуславя твърдяната недопустимост на решението на въззивния съд, нито очевидната му неправилност, като тежък външно установим порок. В тази връзка поставените в контекста на основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК от касатора въпроси не обосновават общото и допълнителното основание за допускане на обжалването – те по-скоро повтарят защитната теза на касатора по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по чл.288 ГПК / ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК/. Не е налице основание за допускане на обжалването и по поставените процесуални въпроси – събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните са преценени и обсъдени макар и лаконично в логичната им последователност, в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС – ТР №1/2001 г. и ТР №1/13 г. ОСГТК. Основателни обаче са твърденията на касатора за наличие на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалването на въззивното решение в имащата характер на определение част за разноските, дължими на ищеца при уважен иск за разкриване на относителна симулация, който ответникът не е оспорил. В цитираната практика на ВКС се сочи, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответника от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл.78 ал.2 ГПК/ ищецът да не е дал повод за предявяване на иска/ - опр. по ч.гр.д. №592/12 г. на първо г.о.. Когато е предявен иск за нищожност на привидна сделка, то повод за завеждането на иска по смисъла на чл. 78, ал. 2 ГПК съставлява фактът на самото сключване на привидната сделка. Ето защо, когато ответникът по този иск признава неговата основателност в съдебния процес или извън него, той дължи сторените в съдебното производство разноски съобразно правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК. С извънсъдебното признаване от ответника на нищожността на сделката не отпада интересът на ищеца от съдебното установяване на тази нищожност със сила на пресъдено нещо. Фактът на сключването на привидната сделка свидетелства за изявление на участвалите в сделката лица относно наличието на воля за пораждането на правните последици, към които е насочена тя, което обуславя интерес на останалите съдоговорители да претендират нищожността на сделката по съдебен ред. Затова състоянието на нищожност на привидната сделка и участието на ответника в нея представлява повод по смисъла на чл. 78, ал. 2 ГПК за завеждането на делото/ опр. по ч.гр.д. №3826/17 г. на четвърто г.о./ Поради изложеното, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в имащата характер на определение част, с която е отменено първоинстанционното определение от 7.08.22 г. по гр.д. №20682/20 г. за присъждане в полза на ищцата на разноски по иска с пр. осн. чл.26, ал.2, вр. с чл.17 ЗЗД и искането за разноски е отхвърлено като неоснователно. В тази част въззивното решение следва да се отмени като неправилно по изложените в цитираната по –горе трайна практика съображения и вместо него да се постанови ново, с което на ищцата да се присъдят разноски от 673, 14 лв., за уважения иск. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.