Определение № 1708 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3107/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. З. и Д. А. З., представлявани от адв. К. С., срещу въззивно решение № 403/30.03.2023 г. по възз. гр. д. № 2833/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, с което като е отменено решение № 261332/18.04.2021 г. по гр. д. № 11235/2018 г. на Софийския градски съд в частта спрямо ответницата Л. Л. З. - К., са отхвърлени предявените срещу нея искове по чл. 79, вр. чл. 82 и по чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумите: 6 969,33 лв. - обезщетение за пропуснати ползи от неполучени доходи в периода от 17.08.2013 г. до 15.02.2018 г. за недвижим имот - апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], партерен етаж, с идентификатор .............; и за 1 233,27 лв. - лихва за забава за периода 17.08.2015 г. - 20.08.2018 г. В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателите поддържат, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) може ли въззивният съд да приеме за недоказан факт от решаващо значение за изхода на делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване, без да е уведомил страните, че го счита за спорен по делото; 2) допустимо ли е решението на въззивния съд, постановено на непредявено основание; 3) допустимо ли е да бъде отхвърлен доказан по основание иск под предлог, че не е доказана сигурността за увеличаване на материалното състояние, ако своевременно беше предадено владението на имота; 4) длъжен ли е въззивният съд, произнесъл се в нарушение на разпоредбата на чл. 162 ГПК, и без специален анализ, да обоснове приложимостта на цитираното от него ТР № 3/12.12.2012 г. на ВКС, предвид различията му с настоящия случай; 5) правно обосновано ли е въззивният съд да оправдава отказа на ответниците да изпълнят задълженията си по наследения от тях предварителен договор с неотносимата за договорните отношения „недопустимост на предварителния отказ от процесуални права“, даже и когато е налице доказана злоупотреба с тях; 6) следва ли съдът да се съобрази с разпоредбата на чл. 25 ЗЗД, защото приспособена към процесния случай тази разпоредба би имала вида, че - „сбъдването на статута ни на собственици има обратно действие, ако ответниците, които са имали интерес от несбъдването му, недобросъвестно са попречили на осъществяването му“. Сочат се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК. Ответната страна по жалбата - Л. З., чрез адв. П. М., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: Въззивният съд е посочил, че на 13.08.1997 г. е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот - апартамент № 2, находящ се в [населено място], [улица], с идентификатор ..........., между К. З. и Д. З., като купувачи, и Д. А. З. и А. А. З. като продавачи. Уговорена е цена от 4 286 740 неденом. лева с равностойност 23 000 щ. долара по фиксинга за деня, която е платена при подписване на договора. В договора (чл. 2) е предвидено, че продавачите си запазват пожизнено и безвъзмездно правото на ползване на имота. Сключването на окончателен договор е определено да стане в 10-месечен срок или до 13.06.1998 г. До тази дата договорът не е сключен и от купувачите е предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, който е уважен, като с решение от 15.05.2015 г. по гр. д. № 74/1999 г. на СГС, влязло в сила на 15.02.2018 г., предварителният договор е обявен за окончателен. Установено е, че в хода на производството по чл. 19, ал. 3 ЗЗД обещателите по предварителния договор са починали, съответно на 09.08.1998 г. и на 30.10.1998 г., и като техни процесуални правоприемници са конституирани наследниците им. Предмет на настоящото дело е претендирано от ищците обезщетение за пропуснати ползи за периода от 17.08.2013 г. до 15.02.2018 г., поради невъзможността им да ползват и да получават доходи в размер на средния пазарен наем от недвижимия имот преди влизането в сила на решението по иска по чл. 19 ал. 3 ЗЗД. Въззивният съд е посочил, че в процесния период ищците не се легитимират като собственици на имота. Когато не е изпълнено поето с предварителен договор задължение за прехвърляне на недвижим имот, настъпването на вреда от невъзможността да се ползва обещания имот, в размер на средния пазарен месечен наем, не е сигурно. В тежест на ищците е да докажат при условията на пълно и главно доказване настъпването на твърдените вреди, представляващи пропуснати ползи, доколкото увеличението на имуществото им не се предполага. Заявеното за защита спорно право е по чл. 79, вр. чл. 82 ЗЗД, каквато правна квалификация е възприета и от първоинстанционния съд с оглед изложените от ищците фактически твърдения. За основателността на иска обаче е необходимо да се установи неизпълнение на поето с договора задължение и сигурността за увеличаване имуществото на ищците в периода преди прехвърлянето на собствеността. Обсъждайки събраните по делото доказателства, съдът е приел, че не са установени релевантните за спора факти, поради което искът срещу Л.З. е счетен за неоснователен и е отхвърлен. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на въззивното решение – не се установява. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при което делото може да се реши по същество, като например - липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато е налице произнасяне извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая касаторите излагат твърдения, че въззивното решение е недопустимо, защото въззивният съд се е произнесъл по непредявено правно основание, за което не е уведомил страните, както и по факти, за които не е указано, че се считат за спорни и подлежат на доказване (въпроси № 1 - 4 от изложението). Тези доводи се опровергават от съдържанието на мотивите на въззивното решение. Правната квалификация на иска, възприета и от двете инстанции е една и съща – спорното право е квалифицирано по чл. 79, вр. чл.82 ЗЗД. Съдът изрично е посочил, че с оглед твърденията на ищците и заявения петитум за периода, за който се търси обезщетението, субсидиарната защита по чл. 59 ЗЗД не намира приложение, както и тази по чл. 31 ЗС. Освен това, още с първоначалния доклад на съда претенциите са квалифицирани по чл. 79, вр. чл. 82 ЗЗД и по чл. 86 ЗЗД и съобразно това между страните е разпределена доказателствената тежест за правнорелевантните факти. Конкретно на ищците е указано, че следва да докажат – „наличие на клауза в предварителния договор за предаване на владението“ и „възможност за реализиране на доходи от имота за процесния период“, предвид твърденията им, че вредите произтичат от виновно неизпълнение на правоприемниците за предаване владението на имота след смъртта на обещателите. От изложеното следва, че съдът се е произнесъл в рамките на предмета на спора, с който е сезиран, поради което не е налице произнасяне по непредявен иск и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК не се установява. Във връзка с въпроси №1-4 от изложението следва да се посочи също, че въззивният съд е съобразил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора като е обсъдил защитните тези на страните, извършил е анализ и оценка на събраните по делото доказателства и е посочил кои от тях и защо кредитира, и кои не цени. В резултат на това е приел, че когато не е изпълнено поето с предварителен договор задължение за прехвърляне на недвижим имот в определен срок, не е сигурно настъпването на вреда (пропусната полза) от невъзможността да се ползва този имот и вредата трябва да се докаже; както и че преди влизане в сила на решението по чл. 19 ал. 3 ЗЗД не може да се вмени във вина на ответниците непредаването на владението на имота. Несъгласието на касаторите с крайния резултат и аргументацията им в изложението съставляват доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Извън това следва да се посочи, че в предварителния договор липсва клауза и поето от обещателите задължение за предаване владението на имота преди сключването на окончателния договор. Въпроси № 5 и 6 от изложението са изцяло ирелевантни и не обуславят селектирането на жалбата. Въпросите са формулирани според защитната теза на касаторите, като във формулировката им са предпоставени факти, обстоятелства и взаимовръзки, които не са приети за установени по делото. Неотносима за селективната фаза по чл. 288 ГПК е субективната преценка на жалбоподателите, че съдът неправилно е възприел и обсъдил фактите и доказателствата по делото, както и че необосновано е счел, че висящността на спора по чл. 19, ал. 3 ЗЗД не може да обуслови виновно неизпълнение на договорно задължение от страна на ответницата. Това е достатъчно основание по тези фактически, а не правни въпроси, да не бъде допуснато касационното обжалване, съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка, защото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо да се навлиза по съществото на спора. В случая, жалбоподателите не сочат (извън аргументацията по формулираните въпроси) никакви доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. След като и поставените въпроси не обуславят допускането на касационния контрол, обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен. Предвид всичко изложено не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол на атакуваното въззивно решение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение