Определение № 60900 от 16.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2375/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „БИСЕРИ-74“ ЕООД, с.Ягода, подадена чрез процесуалния му представител адвокат К. Б. срещу въззивно решение № 260021 от 17.02.2021 год. по в.гр. д. №75/2020 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдено решение №573 от 25.10.2019 г. по гр. дело №4/2019 г. на Окръжен съд – Стара Загора. С първоинстанционното решение са отхвърлени изцяло предявените от касатора искове с правно основание чл. 4 § 3 ал. 2 от ДФЕС – за солидарното осъждане на ответниците Народно събрание на Република България, Върховен административен съд на Република България и Национална агенция за приходите на Република България да заплатят обезщетение за претърпените от дружеството имуществени и неимуществени вреди, поради приемането от Народно събрание на разпоредбата на чл. 182 ал. 2 т. 7 ЗКПО, която е в явно противоречие с разпоредбата на чл. 1 т. 1 б.“ г“ от Регламент / ЕО / № 1998/2006 г. и поради прилагането на разпоредбата на чл. 182 ал. 2 т. 7 ЗКПО от останалите ответници по исковете вместо нормата на чл. 1 т. 1 б. „г“ от Регламент / ЕО / № 1998/2006 с оглед принципа на директния ефект на правото на ЕС и неговия приоритет пред националното право на държавата членка.

Ответниците Народно събрание на Република България, Върховен административен съд на Република България и Национална агенция за приходите на Република са подали писмени отговори на касационната жалба чрез процесуалните си представители. Изложени са съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на жалбите. С изключение на Народното събрание претендират разноските, направени за касационното производство.

Въззивният съд е приел, че през 2010 г. и 2011 г. ищцовото дружество развива производствена дейност в община Мъглиш, в която за 2009 г. и 2010 г. безработицата е над 35 % по висока от средната за страната, и в изискуемия се от чл. 188 ал. 2 ЗКПО срок е вложило преотстъпения данък в придобиване на сграда – склад за стъклен амбалаж, представляваща дълготраен материален актив, в която се извършва производствената дейност – изработка на оплетки на бутилки на ишлеме за Италия. С ревизионен акт от 30.05.2017 г. на НАП – ТД – Пловдив, потвърден от горестоящия административен орган, на ищеца не е признат деклариран преотстъпен корпоративен данък за 2010 г., за 2011 г. и за 2012 год. в размери съответно 37 244, 92 лв., 29 412, 23 лв. и 18 973, 98 лв. и са доначислени съответните прилежащи лихви за авансови вноски за корпоративен данък за 2011 г. и 2012 г. Според приходните органи за 2010 год. и 2011 г. средствата от преотстъпения корпоративен данък са вложени в придобиване на сграда – склад за стъклен амбалаж на обща стойност 356 939, 37 лв., въведена в експлоатация на 21.12.2011 г., която се използва във връзка с основната производствена дейност на дружеството – изработка на оплетки на бутилки на ишлеме за Италия, като така тази инвестиция е свързана с експортно ориентирано производство на стоки, предназначени за други държави членки, поради което – предвид изискването на чл. 182 ал. 2 т. 7 ЗКПО, не са изпълнени условията за инвестиране по чл. 184 ЗКПО. Относно 2012 г. органът по приходите е отказал право на преотстъпване на корпоративен данък защото преотстъпеният за тази година данък е инвестиран в извършени от дружеството разходи във връзка с придобиване на фотоволтаична централа, което не съставлява извършване на производствена дейност по смисъла на чл. 184 от ЗКПО. С решение № 47/19.07.2018 г., постановено по адм.д. № 2215/2017 г. на Адм. съд – Пловдив ревизионният акт е отменен в частта, с която на ищеца не е признат деклариран преотстъпен корпоративен данък за 2010 г. в размер на 37 244, 92 лв. и са начислени лихви в размер на 23 660, 80 лв. и в частта, с която не е признат деклариран преотстъпен корпоративен данък за 2011 г. в размер на 29 412, 23 лв. и са начислени лихви в размер на 15 456, 09 лева. В останалата част, с която не е признат деклариран преотстъпен корпоративен данък за 2012 г. в размер на 18 973, 98 лв. и са начислени лихви в размер на 10 553, 67 лв., жалбата на дружеството е отхвърлена. С решение № 9949/19.07.2018 год., постановено по адм.д. № 2492/2018 г. на ВАС е отменено изцяло това решение и ревизионният акт е отменен в частта, с която на дружеството не е признат деклариран преотстъпен корпоративен данък за 2012 г. в размер на 18 973, 98 лв. и са начислени лихви в размер на 10 553, 67 лв., а жалбата на дружеството против ревизионния акт в останалата част е отхвърлена. За да постанови този резултат съдът е приел че националната норма - чл. 182 ал. 2 т. 7 ЗКПО, в относимата и за 2010 г. и 2011 г. редакция, не противоречи на разпоредбата на чл. 1, § 1 б.“ г“ от Регламент / ЕО / № 1998/2006 от 15.12.2006 г. за прилагането на чл. 87 и чл. 88 от договора за минималната помощ – предвид Решение на СЕС от 28.02.2018 год. по дело С – 518/2016 г., с което е прието че чл. 1 § 1 б. „ г „ от Регламента трябва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредби на националното право като приложимите в главното производство / чл. 182 ал. 2, чл. 184, чл. 188 ЗКПО /, съгласно които данъчно облекчение, представляващо минимална помощ не се предоставя по отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ. Следователно нормата на чл. 182 ал. 2 т. 7 ЗКПО не е в противоречие с нормата на чл. 1 § 1 б. „ г „ от Регламента, както е посочил СЕС в т. 54 от цитираното решение, и следва да бъде приложена в конкретния случай – инвестиране на преотстъпения данък в цех за стъклен амбалаж, който е използван за осъществявана от дружеството дейност по изработка и оплетка на бутилки на ишлеме, предназначени за износ в Италия, т.е. дейността е свързана с износ за държава членка. В посоченото решение СЕС е приел, че съгласно чл. 107 от ДФЕС всяка помощ, предоставена от държава членка или чрез ресурси на държава членка, която нарушава или заплашва да наруши конкуренцията чрез поставяне в по благоприятно положение на определени предприятия или производства на определени стоки, доколкото засяга търговията между държавите – членки е несъвместима с вътрешния пазар. Затова чл. 108 § 3 от ДФЕС предвижда че Комисията следва да бъде информирана в разумен срок, който да й даде възможност да представи своето становище по отношение на всякакви планове за предоставянето или изменението на помощта. Съгласно обаче чл. 109 от ДФЕС Съветът на ЕС може да приеме подходящи регламенти за да определя условията, при които се прилага чл. 108 § 3 от ДФЕС, както и такива относно категориите помощи, които са изключени от обхвата на процедурата по чл. 108 § 3 от ДФЕС. Така с Регламент № 994/98 Комисията е оправомощена да определи посредством регламент таван, под който помощите не попадат в обхвата на процедурата по чл. 108 § 3 от ДФЕС по уведомяване на комисията и този таван Комисията е определила с Регламент № 1998/2006 г., който обаче изключва от този режим някои категории помощи, сред които – съгласно чл. 1 § 1 б. „ г „ от Регламента – и помощите за дейности, свързани с износ за трети страни или държави членки, по – конкретно – помощите, пряко свързани с изнасяните количества, със създаването и функционирането на дистрибуторски мрежи или с други текущи разходи по експортна дейност. Тази забрана не въвежда количествени ограничения на износа и сама по себе си няма ефект върху търговията - доколкото само изисква от държавите членки да не отпускат определен вид помощи, поради което тя не се явява и мярка с равностоен ефект на количествено ограничение на износа. Освен това е посочено че от основните правила на вътрешния пазар и от общия режим на помощите – който е част от тях, следва че изключването на помощите за износа от приложното поле на Регламент № 1998/2006 е оправдано от самата цел на чл. 107 от ДФЕС / съгласно който държавната помощ е несъвместима с вътрешния пазар/ доколкото засяга търговията между държавите членки, а помощите за износа – макар и в минимален размер, са сред помощите, които биха засегнали пряко и/или непряко търговията между държавите членки. Като така чл. 35 от ДФЕС не може да оправдае мярка, която е в противоречие с чл. 107 от ДФЕС.

В същото решение Съдът на ЕС е приел че с първи и втори въпрос, първите две части от трети въпрос и четвърти въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали чл. 1 § 1 б. „ г „ от Регламент № 1998/2006 трябва да се тълкува в смисъл че не допуска разпоредби на националното право като приложимите в главното производство / чл. 187 ал. 2 т. 7 ЗКПО във вр. чл. 184 и чл.188 ЗКПО /, съгласно които данъчно облекчение, представляващо минимална помощ, не се предоставя по отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ. Във връзка с отговора на така преформулирания въпрос са изложени следните съображения: т.50 – На първо място следва да се подчертае че разпоредбата на чл. 1 § 1 б. „ г „ следва да се разглежда в общия контекст на Регламента, който има за цел да допусне дерогация – за държавните помощи с ограничен размер – на правилото че Комисията следва да бъде уведомявана за всяка помощ, преди същата да бъде приведена в действия; т. 51 – забраната по чл. 1§ 1 б. „г„ има за цел да ограничи възможния обхват на тази дерогация, като изключи от този обхват помощите за износа, в този смисъл тази забрана представлява завръщане към закрепения в ДФЕС принцип за забрана на държавните помощи и следователно не бива да се тълкува стеснително; т. 52 Регламент № 1998/2006 г. в никакъв случай няма за цел и не би могъл законно да има за резултат, нито да задължи държавите членки да отпускат определени помощи, нито да ги задължи да използват всички създадени от него възможности за дерогация. С оглед на тези уговорки отговорът на въпроса на запитващата юрисдикция, че с нормата на чл. 182 ал. 2 т. 7 ЗКПО РБългария е искала да се съобрази с чл. 1 § 1 б. „ г „ от Регламент № 1998/2006 така щото данъчното облекчение по чл. 184 вр. чл. 188 ал. 2 от ЗКПО/ несъмнено представляващо държавна помощ / да не се прилага за дейности, които биха облагоделствали износа /; т. 54 Член 1 § 1 б. „ г „ от Регламента не изключва всички помощи, които биха могли да имат отражение върху износа, а само тези помощи, които са „ пряко свързани с изнасяните количества „, със създаването и функционирането на дистрибуторските мрежи или с други текущи разходи по експортната дейност / т. 55 /, от което следва че ако не се определя по основание и размер под една или друга форма от количеството изнасяна продукция, помощта за инвестициите не е сред „ помощите за дейности, свързани с износ „ по смисъла на чл. 1 § 1 б. „г„ от Регламента и не попада в приложното поле на тази разпоредба / т. 56 /, а в обратния случай – тоест ако се определя от количеството изнасяна продукция, и съответно попада в приложното поле на чл. 1 § 1 б. „г„. С оглед така изложените мотиви отговорът на първи и втори въпрос, първите две части от трети въпрос и четвърти въпрос е че чл. 1 § 1 б.“ г „ от Регламент № 1998/2006 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредби на националното право като приложимите в главното производство / чл.187 ал. 2 т. 7 ЗКПО във вр. чл.чл. 184 и 188 ЗКПО /, съгласно които данъчно облекчение, съставляващо минимална помощ не се предоставя по отношение на активи, използвани в дейности, свързани с износ.

С оглед така даденото тълкувателно заключение и предвид разпоредбата на чл. 633 ГПК исковете са неоснователни. Материалноправните предпоставки за ангажиране отговорността на Държавата по иск с правно основание чл. 4 § 3, ал. 2 от ДФЕС във връзка и с практиката на Съда на ЕС са: съществено нарушение на норма от правото на ЕС, предоставяща права на частноправните субекти и настъпили вреди в пряка причинно-следствена връзка с това нарушение – кумулативно. Този фактически състав в случая не е налице. Адресат на Регламент / ЕО / № 1998/2006 от 15.12.2006 г. са държавите членки, а не частноправните субекти, при това / както е прието в посоченото по - горе Решение на Съда на ЕС/ Регламентът няма за цел да задължи държавите членки да се възползват от предоставеното от него право на дерогация досежно държавните помощи в ограничен размер, каквато помощ несъмнено е и данъчното облекчение за преотстъпване на корпоративния данък по ЗКПО. Следователно нормите на Регламента – в т.ч. и разпоредбата на чл. 1 § 1 б.“ г „ от него не поражда пряко права за частноправните субекти и по конкретно за получателите на помощта. Регламентът поражда единствено право за държавата членка да не уведомява Комисията когато и ако реши да предостави помощ под прага от 200 000 евро за период от три години. С оглед тълкувателното заключение на съда на ЕС / т. 58 / от неговото Решение от 28.02.2018 г. по дело С – 518/2016 г., че нормата на чл. 182 ал. 2 т. 7 от ЗКПО е съответна на нормите на Регламента и в частност на чл. 1 § 1, б. „ г„ от същия, се обосновава извод за липса на първата от посочените по - горе материалноправни предпоставки на иска с правно основание чл. 4 § 3 от ДФЕС – наличие на извършено нарушение. Ответници не са нарушили норма на общностното право и в частност нормата чл. 1 § 1 б. „ г „ от Регламент / ЕО / № 1998/2006 от 15.12.2006 г. за прилагането на чл. 87 и чл.88 от договора за минималната помощ посредством приемането в националния закон на нормата на чл. 187 ал. 2 т. 7 ЗКПО и прилагането на тази национална правна норма.

В касационната жалба, са изложени съображения за неправилност на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, приложено към касационната жалба, се твърди наличие на основанията за допустимост - противоречие на въззивното решение с актове на Съда на Европейския съюз, по смисъла на по чл.280, ал.1, т.2, изр.2 ГПК, във връзка с което се поставят следните въпроси:

1. Допуска ли чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 разпоредби от националното право като чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО, съгласно които данъчно облекчение, предоставящо минимална помощ, не се предоставя по отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ, ако те се тълкуват и прилагат от националните власти като забраняващи помощ за инвестициите, които не се определят по основание и размер под една или друга форма от количеството изнасяна продукция, т.е. не са „експортни помощи; 2. Ако не се определят по основание и размер под една или друга форма от количеството изнасяна продукция, помощта за инвестициите попада ли сред „помощите за дейности, свързани с износ“ по смисъла на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006, ако така подпомагащите инвестиции позволяват да се разработва предназначена за износ продукция. Касаторът се позовава на решение по дело С-518/16. 3. При предявен иск по чл.4 §3 ДФЕС, необходимо ли е жалбоподателят да се позове на нарушение на конкретна правна норма или е достатъчно да се позове на нарушение на принцип на правото. По-специално, необходимо ли е нормата на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 да създава права за частноправните субекти да получат държавна помощ, за да могат те да претендират нарушение на правото на ЕС в случай като разглеждания, или е достатъчно позоваването на основни принципи на правото, каквито са тези на правната сигурност и на оправданите правни очаквания. Посочени са решения по дела С-201/08, С-138/12.

Касаторът поставя същите въпроси и във връзка с основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, считайки че ако настоящият съдебен състав има съмнение относно отговора на поставените въпроси, защото той не произтича ясно и недвусмислено от практиката на СЕС/, следва да отправи ново преюдициално запитване.

Твърди се наличие и на основанието за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационно обжалване се допуска при вероятна нищожност или недопустимост или очевидна неправилност на решението.

Настоящият състав на ВКС, III г.о. намира, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение. По нито един от поставените от касатора въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото независимо че част от тях отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /без втория, частично първия и третия/, доколкото са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, за всички не е налице посоченото специално основание за допустимост- противоречие с актове на Съда на ЕС. Съображенията са следните:

На първата част от първия поставен въпрос за съответствието на чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО с чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006, отговорът е даден от единствения съд, който е компетентен да тълкува общностното право- Съдът на ЕС в постановеното от него решение по дело С-518/16, в отговор на отправено питане. Нормата на чл.182, ал.2, т.7 ЗКПО предвижда, че данъчно облекчение, представляващо минимална помощ, не се прилага по отношение на инвестиране в активи, използвани за дейности, свързани с износ за трети страни или държави членки. Затова втората част на поставения от касатора първи въпрос не може да се приеме за относима към спора. Доколкото вторият поставен от касатора въпрос също започва с това условие /че помощта за инвестициите не се определя по основание и размер под една или друга форма от количеството изнасяна продукция/, което условие не е прието за установено от въззивиния съд, то така поставеният въпрос също не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. Решаващите мотиви на въззивния съд, произтичат от мотивите на решение по дело С-518/16, образувано във връзка с отправеното от първоинстанционния съд преюдициално питане. Изрично е посочено, че отговорът, даден от СЕС на отправеното до него питане, се ползва със сила на тълкувано нещо и е задължителен за националния съд. Въз основа на неговите мотиви, въззивният съд е извел своите за липса на предпоставките за уважаване на предявените искове, свързани с отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушаване правото на ЕС. В решаващите мотиви на въззивния съд няма извод, че данъчно облекчение, предоставящо минимална помощ, не се предоставя по отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ, които не се определят по основание и размер под една или друга форма от количеството изнасяна продукция, т.е. не са „експортни помощи“ в какъвто смисъл са първите два поставени от касатора въпроси. Приложимото право на ЕС в случая е Регламент 1998/2006, който е създаден за прилагане на членове 107 и 108 ДФЕС към минималната помощ. СЕС приема, че с нормата чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 се изключват помощите за износа от приложното поле на Регламента. В решението си, СЕС изрично е посочил, че това изключване е оправдано от самата цел на чл.107 ДФЕС, установяващ несъвместимостта на държавната помощ с вътрешния пазар. Принципът е, че помощите, дори и когато са в „скромен размер, по дефиниция са сред помощите, които биха могли да засегнат търговията между държавите-членки – както пряко, като осигурят конкурентно предимство на изнасяната продукция, така и непряко – като предизвикат симетрични контрамерки от страна на останалите държави-членки за компенсиране на това конкурентно предимство“. В решението е посочено, че „чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 не изключва всички помощи, които биха могли да имат отражение върху износа, а единствено помощите, които по самата си форма имат за пряка цял да подпомогнат продажбите в друга държава“. В практиката си СЕС приема, включително и в посоченото от касатора решение по дело С-494/06 /т.51/, че национална мярка по предоставяне на държавна помощ под формата на данъчно облекчение изпълнява условието за „засягане на търговията между държави членки“ когато данъчнозадължените лица упражняват икономическа дейност, която е предмет на такава търговия или не би могло да се изключи, че те са в конкуренция с оператори, установени в други държави членки /т.91 С-172/03/. „Що се отнася до условието за нарушаване на конкуренцията“, „помощите, които имат за цел да освободят дадено предприятие от разходите, които самото то поначало би трябвало да понесе в рамките на своето текущо управление или на своята нормална дейност, по принцип нарушават условията на конкуренцията /т.30 С-156/98/. Третият поставен от касатора теоретичен въпрос, касаещ възможността - при предявен иск по чл.4 §3 ДФЕС жалбоподателят да се позове на нарушение на принцип на правото, а не само на конкретна правна норма е общ и не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд. Той не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, съгласно дадените разяснения в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/09г. на ОСГТК на ВКС. Във всичките си постановени решения, касаещи приложението на принципа за отговорността на държавата за причинена вреда на индивидите като следствие на нарушения на правото на Общността, СЕС неизменно посочва, че „вътрешният правен ред на всяка държава-членка“ е този, който определя компетентния съд и подробните процесуални правила за производството, в което всеки гражданин на Съюза може да претендира обезщетение за нарушаване правото на ЕС. Съгласно националното ни право предметът на спора се определя от ищеца, с исковата молба, с оглед изложените от него факти и обстоятелства. В случая ищецът е обосновал исковата си претенция за вреди с допуснато нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в неприлагането директно на нормата на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 /защото вместо това е приложена нормата на чл.182, ал.2, т.6 ЗКПО/. Независимо, че има и позоваване на принципи, посоченото нарушение на правото на ЕС е именно неприлагане на нормата на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006, за която СЕС недвусмислено приема, че не установява права в полза на частни лица /защото няма непосредствено действие/. След като ищецът е посочил, че правата му са увредени заради допуснато от държавни органи нарушение на конкретна норма, не може да очаква присъждане на обезщетение заради допуснато нарушение на общи принципи. За пълнота на изложението, предвид правното основание на спора по чл.4,§3 и доколкото в общото изложение в исковата молба се съдържа и позоваване на общите принципи на законност, правна сигурност и оправданите правни очаквания, дори и да се приеме поставеният трети въпрос за относим към спора, следва да посочи, че по него също не може да се допусне касационно обжалване. Това е така, защото решаващите мотиви на въззивния акт не са свързани с това, дали посочената нормата на чл.1, т.1 б.“г“ от Регламент 1998/2006 предоставя права или не, а с липса на материалноправните предпоставки за уважаване на предявения иск.

Във връзка с поставените въпроси не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2010г. - правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая се касае до приложение на норми от общностното право, които са съобразени от въззивния съд в съответствие с установения от СЕС смисъл. Отговорите на поставените въпроси произтичат ясно и недвусмислено от практиката на СЕС. Посоченото основание не е налице и не съществува необходимост от повторно отправяне на питане до СЕС.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.

Съобразно изхода на спора на ответниците по касационната жалба Върховен административен съд на Република България и Национална агенция за приходите на Република България трябва да се присъдят по 350 лв. деловодни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.